Дневният ред на България

Тази моя статия беше публикувана във вестник СЕДЕМ на 5 юли 2009г.

Всички знаем кои са големите проблеми, пред които е изправено обществото ни. Корупцията, хаосът, неспособността да се гарантира елементарна справедливост и сигурност на хората. Големият провал на т.нар. „политически елит” на България не е неосъзнаването им, напротив – българските политици все по-добре съумяват да посочат и да направят (или да симулират, че правят) нещо по въпросите, които най-много дразнят съгражданите им. Последен чудесен пример в това отношение е решението на новия министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов, който изпрати 14 патрулки, които да дежурят по пътя Сливен – Карнобат където традиционно през лятото се получават най-големи задръствания.

Истинският проблем на политиката в България е липсата на лидерство. Тук бързам да уточня, че смисълът, в който използвам думата няма нищо общо с идеята за т.нар. „твърда ръка”. Това, което в случая имам предвид под лидерство е способността да се „отделят” основните предизвикателства и нужди, като посочения по-горе пример, и да се създаде и защити дневен ред на обществото, който да му помогне да се справи с тези проблеми.

И за да не звучи прекалено теоретично и комплексиран аргументът ми нека се опитам накратко да предложа своя възглед за дневния ред на българското общество, който би ни спомогнал да се изправим срещу дълбоката криза, в която сме изпаднали и на която 20-левките рушвет за пътните полицаи и всички други ежедневни тъпотии са само проявление.

Дневен ред от 4 точки

Преди всичко бих искал да фокусирам вниманието на читателя върху основополагащото си убеждение, че българското общество трябва и (по-важното) може да се справи само с предизвикателствата, които стоят пред него. Предложените по-долу решения ще му дадат необходимите средства и инструменти, с които да реши проблемите си. Целта ми е не подробно да разчертавам програмата за изпълнение във всяка една от точките, а максимално концентрирано да акцентирам върху значението на всяка от тях и необходимостта й да присъства в този „дневен ред”.

Демократизация

Преди всичко една толкова амбициозна програма за реформиране на целия обществен порядък не би могла да бъде постигната без реформиране на начина, по който функционира българската политическа система. Голямата цел на тази програма е утвърждаването и заздравяването на българската демокрация – като единствено легитимната и справедлива форма на управление, способна да гарантира свободата, равенството пред закона и благоденствието на всички български граждани.

Радостно е, че през последните 1-2 години тази тема навлезе във вниманието на обществото, но по традиция всяка добра новина е гарнирана с поне няколко лоши – това, което ни беше представено за политическа реформа от старото мнозинство и заявките на новото, които включват екзотики като „президентска република” и „намаляване броя на народните представители”, с нищо не могат да гарантират, че промяната ще е позитивна.

Преди всичко на гражданите трябва да бъдат дадени повече възможности да участват във вземането на решения и повече сила да избират кой да ги представлява. Чистият мажоритарен избор, колкото и изкусително да звучи, е неподходящ за страната ни. Вместо това, много по-добре би било да се съсредоточим върху това как да вкараме реално работещ мажоритарен елемент в рамките на пропорционалната система. Подходяща стъпка в тази посока би било разширяване на преференциалния вот, но разбира се да отпадне необосновано високата бариера от 15%, която бе въведена само с една цел – да го направи неработещ.

Въвеждането на мажоритарен елемент трябва да бъде комбинирано с реално възможности гражданите да участват във вземането на политически решения – чрез улесняване на процедурата за свикване на референдум и въвеждането на гражданска законодателна инициатива.

Един от най-важните критерии, по които ще бъде мерен успехът на политическата реформа, е справянето с политическата корупция. Едно от основните решения в тази насока е осезаемото увеличаване на публичното финансиране за политическите партии и обединения. Може би звучи цинично, но простата сметка показва, че няколко десетки милиона лева бюджетни средства годишно биха излизали доста по-евтино на обществото, отколкото 1,5 млрд. изгубени в дълбоките джобове на корупцията.

Не на последно място реформа в политическата система не би могла да бъде осъществена без реформа в собствеността и начина на действие на средствата за масово осведомяване. Без яснота и прозрачност върху собствеността и без гарантиран плурализъм и отразяване на всички мнения е невъзможно да постигнем реално работеща демокрация.

Човешки права

Може би както в първата част с честото наблягане на думата „демокрация” и тук споменаването на човешките права ще прозвучи малко наивно и далеч от реалната проблематика. В крайна сметка обществото ни „има много по-сериозни проблеми за решаване” – гарантирането на правото на живот, достоинство и собственост на гражданите, предпазването от посегателства и т.н. Но какво са всичко това, ако не основни човешки права?

Разбира се, не можем да пренебрегнем и други групи в обществото, които имат нужда от защита на правата си – например етническите, религиозни или сексуални малцинства, хората с увреждания и други.

Инвестицията на пари и усилия в тази насока може да се възвърне многократно в следващите години. Най-малкото по-високо образованите и интегрирани в обществото негови членове са по-неподатливи на изкушенията на престъпността, наркотичните вещества и/или радикалните идеологии и религии.

Социална държава

И докато все още сме на темата за „инвестирането” в човешкия потенциал на обществото ни, бих искал да засегна и темата за осъществяването на европейския социален модел в страната ни. Прекалено силното въздействие на неолиберализма над българското общество кара много от съгражданите ни да мислят, че социална държава значи помощи за хората, които не искат да работят и/или „взимане от тия, които имат пари, за да се дадат на тия, които нямат”. Разбира се, това не може да бъде по-далече от истината.

Социалната държава е най-просто казано набор от обществени услуги, които трябва да бъдат достъпни за всеки, независимо от социалния или финансовия му статус. Такива са ефективното и висококачествено образование, работещото здравеопазване, грижите за децата. Всяка от тези услуги, освен признак за високо развитие на дадена държава, представляват и де факто „инвестиция” в хората й – очевидно е как образованите и физически здрави хора спомагат за развитието и просперитета на дадено общество.

Среда на живот

Последен, но не и по значение, фактор за бъдещето развитие на страната ни е грижата за опазването на природата и средата на живот в България. Проблемът тук произтича от пълната убеденост на гражданите, че държавата не е безпристрасният посредник и съдник, който по дефиниция би трябвало да бъде. Така всеки, който по някакъв начин бива ограничаван или ощетяван от държавната политика по отношение на опазването на средата счита, че в правото си, когато се съпротивлява против ограниченията, които се отнасят до него.

Отделно от очевидните биологични и морални доводи за опазване на природата и запазване на биоразнообразието, въпросът за средата на живот е важен и по множество икономически и социални въпроси. Град Банско и черноморската ваканционна агломерация, която започва с комплекса Св. Влас и завършва със село Равда са чудесни (и не единствени) примери за абсолютно неустойчивия подход за развитие на туризма. А София е чудесен пример за град с неравномерно развитие и западащи функции заради ужасното си управление, белязано от липса на елементарен поглед в бъдещето.

Преминавайки от локалния към глобалния аспект, трябва да обърнем внимание и на промените в климата, които вече доминират в дневния ред и на Европейския съюз, и на ООН. От последовател и дори понякога противник на мерките в тази сфера, България трябва да се превърне в техен двигател и проповедник. Мисленето в перспектива за тези проблеми ще ни позволят да се подготвим за предизвикателствата на идните години.

Една сбъдната мечта

От Освобождението насам българското общество винаги се е мотивирало и сплотявало около една обща цел, която представлява по същество най-дълготрайният консенсус, съществувал някога сред нацията ни – догонващото развитие. Понякога сме напредвали уверено по този път, друг път сме се връщали назад. Днес обаче имаме възможността и най-благоприятните условия да съставим програма за действие, с която да постигнем този „дълъг скок”. Трябва сами пред себе си да признаем, че той е труден, но не и невъзможен. Че изисква сериозен анализ на способностите и слабостите ни и мотивация за дълга и трудна работа. Първата крачка, която трябва да предприемем е малка, но сериозна – да повярваме, че можем.

Снимка: vsekiden.com

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Loading Facebook Comments ...
Loading Disqus Comments ...