Как Гордън спаси света

Снощи най-накрая приключих с гледането на една 3-епизодна серия на БиБиСи „Любовта към парите“, която проследява глобалната финансова криза от три любопитни ъгъла – фалитът на Лемън брадърс (епизод 1), пазарът на субстандартни ипотеки за недвижими имоти (епизод 2) и банковите фалити и държавните мерки за избягване на нова голяма депресия (епизод 3).

Поредицата е още от 2009г., но повечето от главните действащи лица, включително Гордън Браун, Алистър Дарлинг (финансов министър на Обединеното кралство при Браунс), Тимъти Гайтнър (финансов министър на САЩ в кабинета на Обама) участват с разкази, така че можем да чуем гледната точка на главните действащи лица (освен на посочените като виновници, които, традиционно, отказват да участват в подобни документални поредици).

И трите епизода са еднакво интересни, и дават вътрешен поглед върху причините и развитието на кризата на Уолстрийт и в Ситито в Лондон.

За мен обаче най-интерен беше третият епизод, в който авторите на филма разглеждат началните реакции на държавниците във Вашингтон и Лондон и как в крайна сметка световната банкова и финансова система е решена. Следва кратък преразказ.

От самото начало във Финансовото министерство на САЩ (Хазната) знаят, че проблемът, заради който банките фалират са раздадените огромни „субстандартни“ ипотеки (субстандартен е просто удобен евфемизъм за даване на огромни кредити на хора, които не могат да си ги позволят, за да си купуват къщи).

До тази ситуация се стига след като финансовият министър на Щатите Ханк Поулсън отказва да се намеси и да „измъкне“ (bail-out) Лемън от фалит на базата на идеологически усмотрения (нищо че няколко месеца по-рано е спасил Беър Стърнс от фалит при сходни условия). След фалита на Лемън и последвалата паника, дори Поулсън е наясно, че неолибералният „laissez-faire“ няма да сработи.

Експертите на финансовото министерство излизат с три варианта за изход от кризата: 1) да се изкупят лошите активи на инвестиционните банки (т.нар. toxic assets); 2) да се рекапитализират банките, наливайки им се държавни пари (тоест да се „национализират“ частично същите); или 3) да се гарантират въпросните субстандартни ипотеки, така че да не се превръщат в токсични.

Явно третият вариант бързо изпада от уравнението (навярно той би струвал прекалено скъпо, а пък и защо трябва да се спасява обикновеният човек, като може просто да се спаси големият бизнес…), но реално изборът е между рекапитализация и изкупуване на прехвърляне на огромен брой неизгодни финансови инструменти към данъкоплатците, за да може Уолстрийт да продължи да си работи както си е свикнал (и инвестиционните банкери да прибират шест-цифрени годишни бонуси).

Само че въпросният избор се прави по времето на Президента Буш и неговата администрация, която е пълна с неолиберали и почитатели на Айн Ранд (включително служилият до 2006 като председател на Федералния резерв Алън Грийнспан), не може да допусне „национализация“ на банките. (От друга страна нямат подобни идеологически съображения данъкоплатците да изкупят финансовия боклук, сътворен от Уолстрийт).

След като е приет от Белия дом планът не успява да мине в Конгреса, блокиран от гласовете и на демократи, и на републиканци.

Това води до нова криза и истерия и финансовите пазари отново се срутват, заплашвайки нови финансови институции и дори цели държави. Ирландия, келтският тигър, който почитателите на радикалния свободен пазар сочат за пример години наред, почти веднага се озовава в рецесия и започва да губи работни места. Исландия буквално фалира заради огромната задлъжнялост на банките си (общият дълг на исландските банки е около 7 ПЪТИ БВП на страната!)

Британските банки също започват да изпитват силни затруднения. Кралската банка на Шотландия (Rоyal Bank of Scotland или RBS на английски) е силно засегната и застрашена от неликвидност (което би довело до фалита ѝ) заради голямата  си активност на пазара на деривативи на субстандартните ипотеки.

В тази ситуация правителството на Гордън Браун и ръководството на Централната банка (Bank of England) трябва да вземат спешно решение как да постъпят. В пристъп на радикална смелост и решителност (и с подкрепата на всички основни банки разбира се) държавата се намесва и налива 50 милиарда паунда в рекапитализация на банките, национализирайки ги частично.

Във филма Браун разказва, че тази стъпка не е била съгласувана с нито едно друго правителство и едва след като е предприета Браун заминава за Париж, за да убеди европейските лидери да действат, а Дарлинг и председателя на централната банка отиват във Вашингтон, за да убедят американската администрация да направи същото. В крайна сметка планът явно убеждава лидерите от двете страни на Атлантика, защото САЩ, Германия, Франция и други държави предприемат действия към рекапитализиране на банките и успяват да предотвратят скока в бездната.

Това, което не успяват да предотвратят за съжаление е дълбоката рецесия, която постепенно обхвана целия свят. Важно е обаче да научим уроците от грешките и успехите на световните лидери.

Първо (и най-важно), че мантрата „свободният пазар ще реши всичко и ще се саморегулира“ не работи. След краха почитателите ѝ казваха „трябваше да бъдат оставени банките да  фалират, за да се научат“, което опасно много прилича на логиката „трябва да преживеем ядрена война, за да се научим да не ползваме ядрени оръжия“.

Второ, че идеологическият трепет е полезен и хубав, когато пишеш в блога си или искаш да се правиш на умен на маса, но в живота е по-добре да си разумен и гъвкав.

И трето, че левите политици обикновено са много по-отговорни финансово от десните 😉

Можете да свалите и гледате поредицата на БиБиСи „Любовта към парите“  (Love of Money) ето тук.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Loading Facebook Comments ...
Loading Disqus Comments ...