Кражбата КТБ

Корпоративна търговска банка (КТБ)
Снимка: Reuters

Тази седмица завесата се открехна и най-накрая успяхме да видим какво се крие под така дълго пазената конспирация, наречена за по-удобно „Корпоративна търговска банка“.

Как КТБ стана толкова голяма?

Инфографика: Възходът и падението на КТБ
Инфографика на в-к Капитал

Че се случва нещо нередно знаехме още от средата на мандата на Тройната коалиция, след като един успял мъж, който тогава нямаше още и 30, под мъдрия поглед на майка си, започна да изкупува медии с кредити от тази банка. Още тогава медиите бяха в криза и (повечето) трупаха сериозни загуби, така че беше очевидно, че придобиването им за нереално високи суми не е породено от икономическа логика.

После се оказа, че над половината от парите на държавните компании се оперират от същата тази банка. Прехвърлянето се беше случило с голяма скорост по време на правителството на Бойко Борисов, когото вестниците на същия този тандем, спонсориран от същата тази банка, възхваляваха като държавник от глобална величина. Тогава вече знаехме, че пред очите ни и облечен в държавна власт, се случва сериозен грабеж.

До този момент виждахме събитията „на входа“ – как политическата власт се трансформира във финансова, а финансовата в обществено влияние, което се кешира обратно в политическа власт.

Сега вече знаем каква е била и крайната цел на цялата тази схема – една голяма кражба.

Къде изчезнаха парите от КТБ?

От одиторския доклад, който БНБ публикува тази седмица, става ясно, че кражбата е извършена съзнателно. Нека погледнем само един пасаж (резюмиран е накратко отдолу):

Най-голяма група от 82 кредитополучатели се състои от такива, които в преобладаващата си част (67 случая) нямат собствена оперативна дейност или тя е силно ограничена, а приходите им се генерират изцяло или преобладаващо от трети лица. Общата експозиция на всички дружества от групата е 3434 млн. лева или 64 на сто от кредитния портфейл. Това са дружества и холдингови компании, чиято основна дейност е предимно инвестиционна, в много случаи без собствен персонал и друга оперативна дейност. Много от тях са новосъздадени (т.е. създадени в рамките на до 12 месеца преди отпускането на първия кредит) или такива с цел придобиване на дялове и акции в други дружества. В повечето от кредитните досиета на кредитополучателите от тази група не са намерени подробни бизнес планове или друга информация, която да подкрепя икономическата целесъобразност за отпускане на кредитите, очакваните парични потоци на кредитополучателите и източниците за погасяване на съответните кредити. За голяма част от кредитните досиета не са налични документи, удостоверяващи дали кредитът е използван съгласно целта, описана в договора за кредит.

Обезпечения по тези кредити са залози на материални активи, бъдещи вземания с постъпления по банкови сметки на кредитополучателя в банката, акции на придобитите предприятия или търговски предприятия. В резултат на правния анализ преобладаващата част от тези обезпечения се оказват с пропуски при тяхното учредяване или несъществуващи, което ги прави нереализируеми. Към 30.09.2014 г. в резултат на анализа на кредитополучателите в тази категория коефициентът на покритие на дълга с валидни обезпечения, като се вземе предвид възстановимата им стойност, е едва около 2%.

Ако не ви се чете цялото – една банка дава над 60% от кредитния си портфейл на дружества, които нямат и година от регистрацията си, нямат търговска дейност, нямат персонал, нямат бизнес план, нямат активи, с които да обезпечат кредитите си…

Няма нужда се си банков експерт, за да знаеш, че така има доста голяма вероятност да не получиш обратно парите си. Няма нужда да си прокурор, за да се усъмниш в недобросъвестността на ръководителите на банката, които са раздавали тези кредити.

Какво да правим с КТБ?

През седмицата националните телевизии събраха банкови и финансови експерти, които разбрали по същество размера на кражбата в КТБ, се обединиха (почти напълно) около мнението, че единственият изход от кризата с „банката“ (може да ползваме „пирамида“ взаимозаменяемо) е чрез ликвидация.

Още преди да разберем реалния размер на кражбата имаше поне 2 сериозни аргумента защо КТБ не бива да се спасява с публични средства.

Общественият натиск

В момента публичното внимание е фокусирано върху ситуацията около КТБ. На управляващите им се иска час по-скоро тази история да бъде забравена, затова и основните партии (с малки изключения) не коментират ситуацията. Ако се допусне спасяване на банката с обществени средства, много скоро вниманието ще се измести, с което ще изчезне какъвто и да било шанс за сериозно разследване и преследване на виновните за случилото се.

И източването ще бъде забравено точно така, както и онова на Първа частна банка от преди няма и 20 години (обществената склероза е страшен бич).

Моралният риск

Моралният риск (moral hazard) е термин, който стана особено популярен покрай финансовата криза, започнала в САЩ през 2008г. Централната му идея е, че хората са склонни да поемат много по-големи рискове, ако знаят, че при негативно развитие, последствията ще се носят групово. „Не е луд тоя, който яде баницата…“, ако трябва да го побългарим.

Казано инак, ако КТБ бъде спасена с публични средства и разследването се проточи във времето без да бъдат намерени виновници, това ще даде смелост и на други хора да пробват подобни схеми и то не само в банки и финансови институции.

Нуждата от регулация

Кризата с КТБ всъщност показа, че банковата система на България е стабилна. Но също така и, че негативите, създадени от само 1 случай на нестабилност (и злоупотреба) са несъразмерно големи. Още повече, че в толкова сложна система много малко хора знаят реално какво се случва (информационна асиметрия), докато крайният потребител (вложител) вижда само това, което въпросната институция е решила да му покаже като маркетингово съобщение.

Всичко това е силен аргумент в полза на нуждата от регулация. Корупцията и злоупотребата с власт водят до слаба и неефективна регулация и провалът на БНБ в случая да предотврати източването на КТБ е доказателство за това. От години се знае, че управителят на централната ни банка е близък до ДПС и лично до „почетния“ председател на партията, до когото са (или бяха – що се отнася до Цветан Василев) близки и основните действащи лица в източването на КТБ.

Всъщност съвсем очаквано се оказва, че най-трудната задача (поне за България) е да се създаде регулатор, който е достатъчно независим от външно влияние. Това би трябвало да е задачата пред конституиращото се в понеделник 43-о Народно събрание.

Не пипай Конституцията!

Не пипай Конституцията!
Снимка: cc Henry Burrows @ Flickr

Като се заговори за ревизия на Конституцията, та цяла година…

През последните години все повече хора говорят за „промени в Конституцията“ като за манна небесна, която може да реши всички проблеми на държавата. Анализатори, социолози, журналисти, политици и редови граждани са твърдо уверени, че „смяната на модела“ ще промени качествено и безкомпромисно управлението.

Крайно скептичен съм към подобен развой и не вярвам, че промяната на Конституцията ще доведе до магическо подобрение по 2 причини:

  • Няма консенсус в обществото кой тип държавно устройство би прилягал повече на България
  • Ровичкането в Конституцията може да доведе до много по-уродлив ред, на фона на който сегашния да ни се струва като британски парламентаризъм.

Какъв модел е нужен на България?

Единственият консенсус, който съществува в обществото ни е, че парламентарната демокрация не работи така, както бихме искали. Отвъд това заключение обаче има толкова мнения, колкото и хора в България, за това какво трябва да се направи по въпроса. Например:

  • Президентска или Парламентарна Република?
  • Пропорционално или мажоритарно гласуване?
  • Задължително гласуване?
  • Образователен ценз, за да гласуваш? (Наистина отвратителна за мен идея, но за съжаление реално обсъждана и предлагана от хора от „просветената“ част на обществото)

Дори само тези 4 опции създават голям брой възможни комбинации и то ако разглеждаме отговорите им като да/не. Възможните комбинации са безкрайни заради стотиците дребни детайли, за които не си даваме сметка, когато обсъждаме темата на маса, но които ще трябва да бъдат решени в хода на сериозната дискусия по темата (ако я има).

Най-голямото ми опасение точно по тази тема е, че дебатът ще бъде взет на абордаж от вкоренените интереси в управлението на държавата и те ще вземат всички решения по спорните въпроси, така че да защитят положението си. Спомнете си как беше изготвен, приет и ревизиран Изборния кодекс Фидосова-Манолова. Мда, толкова зле мисля, че ще е.

Конституционен Франкенщайн

При всичките си кусури, Конституцията от 1991г. гарантира достатъчно широкото разпределение на властта, така че една фигура да не може да концентрира цялата власт в себе си за неопределен срок от време. Това е нейно достойнство, за което рядко си даваме сметка и рядко отчитаме.

Всички елементи на държавното устройство – форма на представителство (пропорционална система със сравнително нисък праг); Кабинет, утвърждаван от Народното събрание; Президент, избиран пряко, с влиятелна неформална позиция и ключови правомощия (избор на кого да се връчи третият мандат, вето и пр.) – поддържат този фин баланс. Дори последните избори произведоха подобно положение, в което няма категорично надмощие на едно политическо течение/лидер над останалите.

Не мисля, че нито една от актуалните политически сили иска или има сили да промени системата в обратната посока, така че да позволи концентрация на властта и отслабване на демократичната система. Най-голямата опасност е да създадем такава система, която да позволи подобно развитие през следващите 1-2 десетилетия.

И ако това ви звучи параноично си припомнете къде бяхме преди 10 години и дали сме подозирали, че 7 години след присъединяването ни към ЕС, в Народното събрание ще се състои от няколко популистки, няколко фашистки и няколко изтъкани от корупция и клиентелизъм партии.

Промени все пак са необходими

Няма как да си затворим очите пред този факт.

Но какви точно промени и докъде трябва да достигнат трябва да бъде въпрос на дълги обществени дебати и консултации. Поставям ударението на дълги – алтернативата е нещо подобно на сегашните консултации за съставяне на коалиционно правителство, при които едни политически сили сближават програми, които нямат…

Ако продължим да си затваряме очите пред всички несъвършенства на системата, можем само да доведем страната до тежка катастрофа, след която промените ще са истерични, необмислени и най-вероятно ще завършат със същото, което описах по-горе.

Три измерения на изборите

Народно събрание на България
Снимка: сс Wikimedia Commons MrPanyGoff

Измина почти седмица от изборите, а все още липсва цялостен анализ на това какво се случи и какви са резултатите от него. Това е моят опит да обърна внимание на нещата, които според мен са най-важни и остават встрани от общественото внимание.

Този анализ трябва да се раздели на три части, за да обхване основните направления, които имат значение, а именно:

  • Предизборната кампания
  • Резултатите от изборите
  • Перспективите пред България

Предизборната кампания

Всички, с които разговарях непосредствено преди изборния ден и досега, се обединиха около мнението, че това е най-липсващата кампания от началото на промените досега. Всички. 100%.

Доказва го и избирателната активност – отрицателен рекорд и за пръв път в най-новата ни история по-малко от 50% гласували на избори за народни представители.

Маркирането на фактите не е достатъчно – трябва също да се опитаме да отговорим на въпроса защо се получи така.

Според мен отговорът върви по две направления – нежелание и некадърност.

Нежеланието

По време на тази кампания се открои изключително ясно фактът, че за партиите на статуквото гражданите на България са излишен товар. Заради това основните играчи, които разчитат на твърдия си електорат – ГЕРБ, БСП, ДПС – изобщо не проведоха кампания. За Бойко Борисов всяка възможност да прекъсне кампанията на ГЕРБ идваше дюшеш, а кандидатите биваха пращани да участват във възстановителните работи след наводненията в Северозапада.

В случая на БСП нежеланието беше подплатено и от очевидната организационна и финансова безпомощност на партията.

Колкото до ДПС, те не просто бяха предвидили ниската избирателна активност, а дори активно я насърчаваха докато тяхната политическа машина беше перфектно смазана и подготвена да постигне резултатите, които партията търсеше (повече за това малко по-надолу).

Неспособността

По-неприятно обаче е да гледаме партиите, които имаха желание и необходимост да повишат избирателната активност (тъй като щяха да спечелят от това), но не можаха да го постигнат. Тук си проличава още един от проблемите на ниското участие и нежеланието на българските граждани да се занимават с политика.

Политическите организации в България са обезкървени от достатъчно хора, които имат необходимия опит и интелектуален потенциал да развиват тези организации и това си пролича тежко на тези избори. Дори там, където ги има, армията на посредствеността е добре организира и мотивирана да ги задуши.

Само няколко примера: Реформаторският блок произведе клип, който трябваше да върви с предупреждение за опасност от епилептичен припадък, Зелените купуваха по 23 домата, а Татяна Дончева се обяви за „единственият мъж в българската политика„.

Резултатите от изборите

Така погледнато, резултатите, на които всички се дивяхме в изборната нощ, не изглеждат неочаквани. Тъжното е, че задкулисието, срещу което се борехме повече от година, изпълни програмата си на 100% – партиите, които са негови най-явни представители, отново са „вътре“. Народното събрание е фрагментирано и (подозирам) съвсем скоро ще се превърне в арена на невиждани циркове, чиято цел ще е да откажат съвсем хората в България, че си заслужава да отделят време и нерви да следят случващото се в управленските кръгове на страната си.

Ще ви дам един пример, който мисля много добре обрисува какво имам предвид под „постигнаха програмата си на 100%“. Малко по-горе обещах да ви разкажа повече за организационната:

  • Според окончателните резултати, обявени от ЦИК (гледал съм публикацията в ClubZ), БСП е втора политическа сила пред ДПС с разлика от 0.6% или точно 18’393 гласа. Това отрежда разлика от точно 1 народен представител между двете партии.
  • Щях лесно да приема всичко това за съвпадение, ако не беше странният факт, че ДПС също така е рекордьор по невалидни бюлетини – 15’093 гласа. Петнадесет хиляди и деветдесет и три гласа.
  • Може би и това щях да приема за допустима случайност, ако не знаех още по време на изборния ден, че МИР Кърджали регистрира рекордно ниска избирателна активност.

Щях да запазя капка наивност, ако г-н Местан се беше сетил от кумова срама да се оплаче от несправедливите резултати, но всъщност нито досега чухме, нито ни предстои да чуем някакъв коментар от страна на ДПС по темата. Защото оплакването би ни напомнило само едно – че ДПС реално е втората политическа сила в България. (Този аргумент се налага дори по-силно, ако вярваме на слуховете, че Движението седи зад поне още една политическа сила – ББЦ).

Но всъщност макар и демонстриращи наглост, лидерите на ДПС са достатъчно мъдри да не си вкарват автогол формално излизайки на второ място – защото знаят каква масова истерия ще предизвика това и отваряйки пътя към обединен фронт „Всички срещу ДПС“.

По-притеснителното обаче е, че въпросните 15 хиляди невалидни бюлетини едва ли са се случили в тъмната стаичка. Неприятният вкус за откровена фалшификация остава, а с него и съмнението дали изобщо живеем в страна, която си заслужава да бъде наречена „демократична“.

Перспективите пред България

Както вече написах – на тези избори Олигархията постигна целите си на 100% (тя в никакъв случай не включва само ДПС!)

Разпарчетосан парламент, населяван от партии с диаметрално противоположни идеи, които трудно ще достигнат съгласие дори по основни въпроси за страната, на фона на сложна и нестабилна вътрешна и външна обстановка – всичко това е мътната вода, в която агентите на статуквото ще ловуват.

Дори на пръв поглед постигането на мнозинство изглежда почти непосилно. ГЕРБ – РБ – ПФ, които за момента се спрягат най-много като потенциални коалиционни партньори имат сериозни различия помежду си. Останалите партии са повече или по-малко „токсични“, което прави коалиция с тях много скъпа от гледна точка на удара върху репутацията на големите партии и техните лидери.

Въпреки всичко съм убеден, че коалиционно споразумение ще бъде постигнато макар и трудно. За съжаление хората, които дърпат конците зад сцената, ще използват влиянието си да блокират всякакви промени, които могат да защитят позициите им.

Подобна конфигурация едва ли може да издържи дълго, затова и аз ще се присъединя към хора на анализаторите, които смятат, че 43 НС няма да изкара целия си мандат. Но перспективата за нови избори не носи голяма надежда – безалтернативността на сегашната политическа класа продължава да виси със страшна сила. И все пак:

Има ли позитивна алтернатива?

Разбира се.

Въпреки всички негативи, които начертах досега, има и достатъчно позитиви. Димо Бечев очерта един от тях:

Политическата система не е бетонирана срещу навлизането на нови играчи.

В България все още има много хора, които не са се отказали да водят борба да си върнат държавата от Олигархията.

Но големият тест пред тези хора е консолидацията. Мотивирането на свободните хора да работят за една голяма обща цел (дори като членове на различни обществени групи/партии) е бариерата, която трябва да преминем, ако искаме да започнем бавното ремонтиране на българската държавност.

На чисто човешко ниво, това преминава първо през изолиране и отстраняване от политиката на хора, чиято единствена мотивация е заемането на държавнически постове. Тяхната роля е изключително вредна, заради способността и склонността им да гонят читавото и да се обграждат със себеподобни.

Още по-важни са политическите цели, които категорично нямат заобикаляне:

  • Разбиване на сегрегационния етнически модел
  • Намаляване на социалната стратификация

Етнически монопол

Въпросът за десегрегирането на българите от турски произход, българите мюсюлмани и ромите и разбиването на политическия монопол на ДПС върху тези групи и осигуряването на политическо представителство за тях е централен за реформирането на политическата система.

Очевидно е, че ДПС няма желанието да направи каквото и да било за социалното и икономическо развитие на тези хора, тъй като това би поставило под заплаха контролът им над тези хора.

Действията на Реформаторския блок в тази посока са похвални и бързо трябва да бъдат възприети и от останалите политически сили. Постигането на тази цел минава през привличане и развитие на хора от тези групи и участието им в политическия живот на страната на равно с „белите“ българи. Време е да го осъзнаем ясно.

Социалното разделение

Изключително важно е градските елити (познати в българското обществено пространство и като „умните и красивите“) да се избавят от дълбоко вкоренения си елитизъм.

Непосредствено след изборите чух невероятни и фантасмагорични искания от рода на ограничаване на изборното право на база образование. Подобни искания са анти-демократични и издават незаинтересованост към проблемите на хората, които не са имали късмета да се родят в средната класа.

И по време на протестите, когато тази тема беше косо поставена на дневен ред, и сега основното предизвикателство остава – как да намерим път и да приобщим хората, за които плащането на сметката за ток представлява основен проблем. Без да намерим решение на този въпрос дълго още ще се лутаме.

Още повече, че поради кризата в образованието, кризата в медийната среда и още няколко кризи, в България все по-отчетливо се заформя една под-класа (терминът лумпенпролетариат е силен, но точен), която пресича социалните и етнически граници на обществото. (Не)Участието на тази прослойка в политическия живот ще има все по-голямо значение за това кой управлява България.

Орешарски си отива. Сега какво?

Пламен Орешарски
Снимка: PES Communications

Този въпрос ми се задава редовно повече от година, така че може би отговорът закъснява, но така или иначе в последните дни започнах да го чувам доста по-често, а и дойде времето за отговор.

Отговорът има две измерения – краткосрочно и за по-дълъг период от време. Преди да им обърна внимание обаче ми се струва най-логично да се върнем в изходна позиция – протестите.

Успяха ли протестите?

Последните дни най-често чувах разговорите да се въртят около темата “Има ли какво да празнуваме?”. Доста хора (правилно) отбелязаха, че правителството падна, когато партиите създали го поискаха това.

Всичко това е вярно, но пропуска един важен момент. Цепнатината в коалицията БСП-ДПС-Атака се появи вследствие на изборните резултати (от изборите за Европейски парламент). В тях БСП се сгромоляса тежко въпреки всички възможни опити да си осигури максимален брой гласове (помните ли още Бобов дол?)

Крахът на БСП нямаше да е толкова тотален без протестите, които съсредоточиха общественото внимание върху това какво се случва в управлението на страната, каква роля има БСП в него и които също така накараха хората навсякъде в страната да разговарят за тези въпроси.

Всъщност след изборите ДПС просто прояви легендарната си прагматичност и напусна потъващия кораб на Станишевата БСП много преди да има риск тя да я завлече към дъното със себе си.

Това е малкият успех на протестите

По-големият вече беше загатнат в горната секция – възраждането на гражданското чувство и идеята, че трябва не просто сами един по един да се интересуваме и възмущаваме от случващото се в управлението, но и да го обсъждаме с близки и не толкова хора и да се организираме за общо действие с тях е голямата победа на протеста.

Резултатът от това е натрупването на социален капитал, изразяващ се в по-информирани и образовани граждани, връзки и мрежи между тях, който тепърва ще ни служи.

Следващите месеци

Обнадеждаващото от последните седмици е, че все пак в България властта може да се смени, пряко волята на управляващите, по мирен път и чрез избори. Това е преминат тест за зрелостта на едно общество (да речем, че сме като 19-20 годишни – вече преминали най-дивите години, но все още неулегнали).

Твърде вероятно е предстоящите избори да възпроизведат същото или много подобно статукво. Напълно реална е опасността много от хората, с които трамбовахме площадите всяка вечер, да се разочароват, демотивират, дори да си стегнат багажа и да отидат да живеят някъде, където няма нужда се борят със зъби и нокти, за да постигнат елементарен ред и правила.

Затова най-важно е да се даде перспектива, която да запази надеждата на възможно най-голям брой хора. Ясно е, че нито една от политическите сили, участвали в Народното събрание досега, не може да даде такава алтернатива, а е спорно и доколко и другите извънпарламентарни сили имат този потенциал. Въпреки това е изключително важно в 43НС да има поне една политическа сила, която да изразява интересите на хората, които протестираха мирно над година. Не се наемам да заявя коя ще е тя, но се сещам за поне няколко групи от хора, които биха могли да изработят такава алтернатива.

Дългосрочнo (“Рим не е построен за ден”)

Мисля, че за всички нас по-важен трябва да е въпросът какво трябва да се направи през следващите няколко години (10-ина – да, съвсем сериозен съм), така че да отскубнем държавата си от ръцете на мафията и посредствеността и да я върнем по пътя на прогреса.

Търпение

Преди всичко трябва да сме наясно с това, че целта е голяма, има много спънки по пътя си и ще ни отнеме време да я постигнем. Същевременно търпението не означава нито кравешки да приемаме издевателствата на т.нар. “политически елит”, нито пасивно да чакаме някой друг да свърши тази работа вместо нас.

Работа

Постигането на тази амбициозна цел зависи от влагането на много усилия, добре премислени и още по-добре изпълнени. Връщайки се на предишната точка, ще уточня, че то също изисква инатът да работиш години без видим и сериозен успех и признание.

Това е единственият начин да построим нашия собствен Рим.

България се променя

#ДАНСwithme #ОСТАВКА

Днес е денят, в който можем да си позволим оптимизъм.

Въпреки привидния неуспех на #ДАНСwithme, е все по-ясно, че България не е същата.

Едно безсмислено правителство, скрепено на омертата за злоупотреба с власт, си отива и ще остави тежка обеца на ухото на всички ни за това колко важно е никога да не спираме да се чувстваме отговорни за страната си.

От години не съм чувствал хората около себе си толкова ангажирани. Аполитичността сякаш остана в миналото. Въпреки ниския процент избирателна активност на европейските избори.

Време е да преминем следващия тест

Отделно от участието в протеста днес, следващата голяма цел пред нас, е да вземем тази наша убеденост и отговорност пред България и да я разнесем до всички, които живеят в тази държава.

Да убедим онези над 60%, които не гласуваха на най-скорошните избори, че отказът не е начин да надвием злите. Участието и натискът е начинът да победим.

Време е да сложим точка.

Моят избор

Радан Кънев и Реформаторският блок

Лого на Реформаторския блок

България има нужда от прогресивни решения

Няколко пъти съм казвал, че за България през 2014г. не е толкова важен спорът между лявото и дясното, колкото този между нормалността в политиката, утвърждаването на ценностите на свободата, демокрацията, справедливостта срещу хаоса на популизма, беззаконието, потъпкването на човешките права, който е алтернативата на тези ценности.

България има нужда от своята „прогресивна епоха“, макар и толкова закъсняла, която да я изведе по пътя на икономическото, социално и културно развитие. Епоха, в която политическите решения няма да се мерят с аршина на бетонната идеологията, а според качествените резултати, които постигат.

България има нужда от нов тип лидери

Отговорът на търсенето ни като общество не е в замяната на един набор лидери с друг, утвърдени по общ признак (възраст, образование, социален произход). Това е рецепта за поредица от разочарования.

В страната ни все още живеят достатъчно хора с изграден морален код и желание да бъдат носители на промяна. Хора, които осъзнават, че основната им отговорност е да бъдат пример и вдъхновение за други, които искат да подобрят положението си и това на страната си.

България има нужда от отговорни граждани

Свободата е отговорност, към която трябва да се отнасяме сериозно. Да се възползваме от всички инструменти, които демокрацията ни дава. Да влияем върху решенията, които имат отношение към живота ни, с всички възможни средства.

Да подкрепяме с гласа си тези, чиито идеи са достойни и имат нужда от подкрепа, за да укрепнат в съзнанието на съгражданите ни.

Да загърбим идеологическите си стереотипи и лична гордост в името на общото благо.

Моята лична отговорност

Откакто навърших пълнолетие, винаги когато съм имал възможност, съм гласувал. Това включваше едночасово пътуване със специално наета за целта кола до едно предградие на Детройт, за да упражня правото си на глас на президентски избори, които масово бяха считани за безсмислени.

Ако тогава и аз мислех така сега президентът можеше да се казва Ивайло Калфин, а не Росен Плевнелиев. Така че не съжалявам и капка, че съм положил тези минимални усилия.

През 2013г. планирах пътуването си обратно към България така, че в деня на избори да съм у дома. Месец по-късно бях на площада където останах следващите няколко месеца, заедно с още няколко стотици хиляди българи.

Винаги съм възприемал гласуването повече като отговорност към всички останали, отколкото като право, дадено ми по стечение на обстоятелствата. Не смятам този път да правя изключение.

Моят глас

В неделя ще подкрепя Реформаторския блок с преференциален глас за последния кандидат в листата – Радан Кънев. Причините ми са следните:

  • Реформаторският блок е единствената политическа сила, която безкомпромисно стои на страната, която аз споделям, в цивилизационния сблъсък, описан в началото.

  • Лидерът на ДСБ Радан Кънев е прагматичен политик с прогресивен мироглед. Смятам, че това е типът лидер, от който България има силна нужда, с идеи, достойни за подкрепа.

  • Познавам Радан лично като почтен човек, винаги верен на думата си. Смятам, че подкрепата ми за нещо ще е сигнал към обществото и политическия елит за това, че е настанало време да потърсим нов тип лидери.


За пръв път публично обявявам за кого смятам да гласувам. Интересно ми е каква реакция предизвиква подобно съобщение у читателите на този блог. Много ще се радвам, ако споделите с мен, как ви е накарал да се чувствате този блогпост – затвърдил е решението ви да гласувате за РБ или тотално ви е отказал? Обърнало го е наобратно? Пишете ми в коментарите, дори анонимно.

Олигархията ни прави бедни

Някои права запазени: overgraeme


Единственият недостатък на новото ми работно място е, че всяка сутрин ми отнема между 30 минути и час да стигна до офиса си. Бидейки маниак на тема запълване на всеки възможен миг с нещо полезно, се върнах към една стара практика, която съм ползвал през годините – да слушам аудио книги докато карам. Последната такава е „Защо нациите се провалят„.

Книгата ми даде прекрасно обяснение за това защо България се развива толкова по-бавно от някои от другите страни, които бяха част от социалистическия блок.

Основното ми заключение е, че българската държава е така устроена, че едни вкоренени елити не изпускат хватката си върху властта. Четете повече за порочния кръг на олигархията на страницата на Прогресивния форум.

Писмо до Пламен Орешарски

г-н Орешарски,

Пиша Ви това писмо, тъй като макар и да не изпитвам уважение към Вас, то поне все още съм запазил достатъчно хуманност да мога да съчувствам на друго човешко същество, намиращо се в беда. Пък и била тя самопредизвикана.

Г-н Орешарски, притеснявам се, че хората, с които сте се обградили и на които дължите назначението си за министър-председател, никак не Ви мислят доброто. Вие имате достатъчно житейски опит и (предполагам) интелект, за да си давате сметка, че сте

просто една пионка, попаднала на правилните място и време, 


която е била възнаградена за това с царска корона. Няма лошо. 


Моето притеснение произтича от това, че не осъзнавате колко ограничена е информацията, която достига до Вас. Затова бих искал да се опитам да Ви представя една малко по-различна картина за това какво е мнението и отношението на повечето българи към Вас.

Освен че правителството Ви има рекордно ниско доверие, дори по българските политически стандарти, все повече българи изпитват сериозна неприязън лично към Вас. Тя е предизвикана от челната среща с това, което определят като наглост от Ваша страна. Тъй като вярвам в изначалната доброта и порядъчност на всеки човек, аз отказвам да повярвам, че Вие сте чак толкова нагъл. Склонен съм да отдам поведението Ви на това, че сте манипулиран и не знаете какво е реалното настроение на българите към Вас. 

Факт е обаче, че с всяка минута, която продължавате да сте мин.-председател на България и с всяко недоразумение, което сътворявате, словесно или законотворческо, все повече хора изпитват силен радикализиращ гняв лично към Вас. Сигурен съм, че сте го усетил по групите хора, които Ви освиркват и нагрубяват където и да отидете. Сигурен съм и че не Ви е приятно да чувате такива неща за себе си..

Не съм сигурен обаче, че си давате сметка докъде ще Ви заведе упорството Ви. 
Убеден съм, че и кръгът от т.нар. “съветници” също не иска да Ви го каже.

Г-н Орешарски, опасявам се, че съвсем скоро ще се превърнете в една от онези печални фигури, с които е пълна българската политическа история. “Отритнатите“ да ги наречем. Може и “Употребените”.

Жан Виденов е пример, който, сигурен съм, добре помните


За разлика от Жан Виденов обаче, за Вас ще е твърде трудно да убедите когото и да било, че сте имали добри намерения за държавата ни. Навярно смятате, че високият Ви пост ще Ви донесе други облаги, които биха могли да оправдаят тоталното дискредитиране в очите на сънародниците Ви. Но замислете се — заслужава ли си високата и добре платена позиция във водеща евразийска академия, ако не можеш да се разходиш спокойно по улиците на собствената си страна?


Каква е алтернативата? Да се разграничите от политическите сили, които Ви направиха мин.-пред. и да си подадете оставката. Бързо. Незабавно. Изненадващо дори. Да, знам, че има много интереси и конци, с които Ви държат, но това е единственият разумен вариант за Вас самия. Не че изведнъж аз или някой от приятелите ми ще Ви зауважаваме, но може би ще е точно навреме, за да можете все пак да си запазите сравнително нормалния живот на университетски преподавател без да бъдете гонен и освиркван където и да се появите.

Надявам се, че тези редове са Ви накарали да се замислите.

Без уважение,
Един обикновен лумпен

Метафора

Тръгваме от София за Бургас. Имаме добра кола и знаем, че има цяла магистрала, по която можем да стигнем там. Ние сме твърдо решени да пием бира на централния бургаски след 2 часа и сме сигурни, че можем да го направим, ако пътуваме по магистралата с 200 км/ч. За целта на излизане от София спираме на караулката, за да направим някои технически промени по колата си с цел тя да може да вдигне необходимата Първа космическа, с която да се изстреляме до крайната си дестинация за минимум време. Тръгвайки отново обаче забелязваме, че колата ни не се движи с желаната скорост и отново спираме да правим модификации. И така нещо все не успяваме да стигнем до Бургас…

Алтернативата на този подход е след Враня да блокираме стрелката на скоростомера на 140 км/ч (колкото е ограничението по магистралите в България) и само да държим волана прав. Така, ако не спираме, след около 2:50мин ще сме в Бургас.

С постоянното си желание да пренаписваме правилата, да измисляме нови конституции, да сменяме системата изначално, и 23 години след началото на промените, ние още се държим като онзи шофьор, който иска да кара много бързо, но заради постоянното спиране се бави много повече.

А всъщност начинът да се настигне високоразвитият свят е добре известен и документиран в историята. Да, отнема време и често е болезнен, но единствено следвайки го неотклонно, можеш да се надяваш да развиеш качествата и устойчивостта, с които да просперираш.

Какво означава да караш със 140 по магистралата:

Закони. Не просто създаването на рамка от такива, но безкомпромисното им налагане. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го постигнеш обаче. Много важно е да приемем веднъж завинаги, че законовото върховенство се постига не толкова с полицейщина и следене, колкото с личен пример, който тръгва от най-високото ниво – първите жени и мъже на държавата и стига до всеки един от нас, и нашите решения къде да си хвърляме боклуците и дали да си плащаме данъците.

Бизнес. Ще открия топлата вода, като го кажа, но май има нужда: държавите стават богати с развитието на бизнес от хората в тях. Ролята на държавата се ограничава в това да създаде „площадката“, на която хората да могат да осъществят потенциала си. Единственото, което спъва българската икономика в момента е липсата на тази „площадка“, която се изразява в слаби институции; объркани закони, които не създават равни условия за всички; неефективен пазар, доминиран от частни интереси; и разбира се корупцията.

Инвестиции в човешкия потенциал. Освен като страж, който осигурява стабилното и ефективно функциониране на пазара (т.2), Държавата действа и като фокусиран инвеститор в човешкия потенциал на обществото. И това в никакъв случай не означава, че институциите трябва да се превръщат в детегледачка. Благосъстоянието ни е преди всичко отговорност на самите нас.

Фази на лъжата, фази на страха

Има един момент, в който наглостта се превръща в страх. Панически, спиращ дъха страх, който започва да наднича иззад арогантната усмивка. Слабостта на Олигархията си личи по начините, по които се опитва да маргинализира протестите, с участието на едни и същи свои подставени лица. Да проследим:

Фаза 1: Отричане на протестите, като партийно организирани, предизвикани от опозиционната политическа сила и платени от престъпните кръгове, стоящи зад нея. Боби СИЛОвакът излиза в ТВ7 да обяснява, че Бойко Борисов му е предложил 40лв. да протестира.

Натисни за по-голям размер


Фаза 2: Признаване на „справедливите искания на гражданите“ (които бяха платени и докарани от Монтана) от страна на Кабинета и среща с МНИМИ представители на протестиращите. Бобчо СИЛОвакът отива на среща в Министерски съвет.

Фаза 3: Очерняне и компрометиране на единствената мощна институция, останала извън опеката на Олигархията – Президентът на Републиката. Сайт, близък до Бобе СИЛОвак, публикува „разследване на независими журналисти“, разбира се лишено от каквито и да било доказателства, за „далавери“. „Разследването“ е пространно отразено от всички медии, близки до Олигархията.

Фаза 4: Постоянни опити за сплашване на протестиращите чрез тиражиране ПОСТОЯННО на СЛУХОВЕ за платени провокатори от футболните агитки. Забележете, СЛУХОВЕ – Олигархията е толкова страхлива, че дори не смее реално да действа. Знае, че вдигне ли нож срещу гражданите, от нож ще умре.

Фаза 5: Последна засега. Започва мащабна акция за разделяне на протестиращите – бедни с/у богати, умни с/у глупави, морални с/у неможещи да си плащат сметките. Боб POWERman се появява заедно с едно от нелегитимно нарочените за лица на февруарските протести Ангел „Че“ Славчев в студиото на ьТВ, казва за разделението бедни/богати и няколко пъти си сменя позицията дали кабинетът трябва или не трябва да подава оставка. В крайна сметка май не трябва.

А истината всички я знаем. На пл. „Независимост“ се събираме всяка вечер редом бедният и богатият, слабият и силният, живеещият на жълтите павета и в отдалечените села на Странджа, обединени от желанието да извоюваме свободата и независимостта си. Тази свобода започва с оставката на кабинета на Олигархията.

И ще бъдем там, всяка вечер, докато не го постигнем.

Чакам ви довечера, в 18.30 на Ларгото.