Плоският данък е опасен за БСП

Статията е публикувана в днешния брой на в-к ДУМА

На 1 Май тази година във Англия и Уелс се проведоха местни избори, които управляващата Партия на труда (Labour Party) загуби тежко и остана на трето място сред консерваторите и либералните демократи. Какви изводи бихме могли да си извадим от загубата на британските социалдемократи?

За тежкото поражение и най-ниските нива на популярност на партията откакто тя става една от двете водещи политически сили в началото на 20-те години на миналия век бяха изказани най-различни причини, сред които икономическата и ипотечна криза, започнала от фалита на банката “Northern rock” през миналата година, непопулярността на новия министър-председател Гордън Браун и др. Английският вестник “The Guardian” обаче изтъква като основна причина промените, въведени от Гордън Браун с последния му бюджет като канцлер на хазната (финансов министър), които се оказаха крайно непопулярни и почти предизвикаха бунт сред собствените му депутати в Камарата на общините.

До въвеждането на промените Британската данъчна система по отношение на доходите на физическите лица беше разделена на 3 категории: Стартова – 10%, Основна – 22% и Висока – 40%. И разбира се необлагаем годишен минимум, който варира за семейни, пенсионери и дори хора с увреждания, но започва от минимум 5 225 паунда годишно (или 435 паунда месечно). Стартовата категория данък върху дохода се прилагаше само за тези, които печелят до 2 230 паунда годишно, след като се извади необлагаемият им минимум – или най-малко 7 455 паунда годишно (621 паунда месечно). Това разбира се е доста малка част от работещите хора в Англия където минималната заплата за лицата над 22 години е 5,52 паунда на час (или около 883 паунда месечно при 40-часова работна седмица).

Гордън Браун предложи проектобюджет, който премахва стартовата категория от 10% и намалява данъка за основната от 22% на 20%. Промените бяха приети, но още тогава бяха посрещнати с несъгласие. Крайните резултати са ясни – незавидното трето място на местните избори, загуба в кметската надпревара за Лондон (традиционно червен бастион), рекордно ниски нива на доверие към министър-председателя и партията и почти бунт от редиците на собствената му парламентарна група!

По същество реформите, наложени от Браун, представляват не дотам голямо изменение на данъчното облагане и обхващат малък кръг хора (най-вероятно тези, които работят на непълен работен ден, пенсионери и други), но самата идея за изместване на баланса що се отнася до солидарното и справедливо разпределение на данъчното бреме между хората с ниски, средни и високи доходи доведе до фиаското на правителството и последващото вземане на спешни мерки от министър-председателя Браун и новия финансов министър Алистър Дарлинг за облекчаване на засегнатите от промените.

На фона на реформата в нашето данъчно облагане обаче, промените въведени от правителството на лейбъристите, изглеждат безобидни. Правителството на тройната коалиция, в което БСП играе водеща роля, предприе грандиозно намаление на Данък “Общ доход” (ДОД) от 22%/24%/26% на единна ставка от 10% върху всички доходи. За да бъде обвързан републиканския бюджет обаче, се наложи да бъде премахнат необлагаемият минимум от 200лв., върху който не се плащаха данъци.

Смисълът на данъка върху доходите на физическите лица – основният източник на средствата от държавния бюджет е финансирането на държавата и на услугите, които тя предлага. Става въпрос за администрацията, полицията, здравеопазването, образованието и всичко друго, в което държавата участва. Във всички високоразвити държави – в Западна Европа, Северна Америка, Азия и Океания, тази издръжка се осъществява на базата на солидарен и диференциран модел на данъчно облагане. Тоест – хората с по-високи доходи поемат по-голяма част от тази издръжка. В България има достатъчно хора с такива доходи. Хора, които ги използват, за да консумират (купуват) жилища, скъпи коли и други изделия на лукса. В България има много хора, които имат добри доходи, с които си осигуряват нормално съществуване – жилище, кола, образование за децата си. Но в България има огромна група от хора, които имат минимални доходи и не могат да си позволят да дадат качествено образование и здравеопазване на себе си и децата си.

По същество правителството прехвърли издръжката на държавата с всичките си позитивни (учители, лекари, полицаи, пожарникари и др.) и негативни (раздута администрация, кражба на държавни средства чрез нереални обществени поръчки) проявления върху точно тези хора с ниски доходи. Цялата тежест се измести върху тези много, които седят отдолу в обществената пирамида – по отношение на доходите си. Това са статистическите доводи. Но дори чисто човешки погледнато за този, който получава 200 лв. месечно 20 лв. са много повече от 200-те, за този със заплата 2000 лв., макар и математически бремето да е равно.

Плоският данък е несправедлив, анти-солидарен и най-вече неработещ. Неговата главна цел, изказана и от финансовия министър, и от водещи членове на кабинета, е да се изкарат “на светло” големите разлики между реално вземаните трудови възнаграждения и това, което се отчита по ведомост и се облага с данък. Но за това няма никакво основание, тъй като масовите спекулации и нередности, които се допускат в изразходването на събираните средства, допринасят за пълното недоверие на гражданите на Републиката в смисъла на това да плащат данъци – и следователно от тази „революционна” реформа няма да последват желаните резултати.

Същевременно плоският данък е толкова краен и несправедлив, че няма как да не се отрази върху популярността на правителството и най-вече на водещата сила в него – Българската социалистическа партия, която се самоопределя като представител и закрилник на хората на труда и най-вече на тези с ниски доходи. Местните избори в България отпреди точно една година бяха първият сигнал за изгубеното доверие. Дано не се окаже, че задаващите се през следващата година парламентарни избори, са по-голямо разочарование и от местните избори за Гордън Браун.

Противоречат ли си лявото и икономиката?

Светослав Ставрев громи от страниците на „Дневник“ неизлечимата болест на „социалната демагогия“. Или поне той така си мисли.

Отдавна се каня да пиша по въпроса какво точно представлява икономическото ляво от мое гледна точка, въпрос по който много пъти съм спорил с приятели и непознати на живо или във виртуалния свят.

Не мога да обвиня никого, който отъждествява „лявото“ в икономиката с псевдосоциалната политика, която се води от последните няколко правителства, но особено последното и нейната кулминация с т.нар. „почивки за пенсионери“. Идея, която циркулира в общественото пространство само преди няколко седмици с летящ старт и се сгромоляса гръмко само дни по-късно.

Не мога да обвиня никого, защото хората не са длъжни да бъдат експерти по икономика и да правят сравнителен анализ на всички основни пазарни икономики в света, за да знаят какво е ляво и какво не е. Нормално е хората да си съставят мнение за дадена идея или идеология на базата на това какво се сервира от нейно име и за какво са амбициите да се бори тя.

Така, когато правителството, доминирано от БСП, въвежда „плосък данък“ и го обявява за лява политика, без да се чуе глас каква е адекватната лява политика е нормално мнозинството от хората да решат, че наистина плоският данък с необлагаем минимум е лява политика. Същото важи и за харченето на парици на калпак – за пращане на пенсионери на море (с цел осигуряване на гласове на предстоящите избори) и други социални дейности.

Мога обаче да упрекна г-н Ставрев, който както се вижда е преподавател по Публична администрация в СУ, за това че поставя знак на еквивалентност между лявото и политици като Путин, Чавес, Ахмадинеджад и пр. За мен това говори само за едно – той или не знае за какво говори или нарочно се впуска в манипулация на общественото мнение.

След като за г-н Ставрев „социалната държава“ е тавтология, може би самият той би могъл да ни обясни с какви точно термини се отличават държави като САЩ и Франция (или Германия например). Едната – бастион на неолиберализма и дерегулацията, и другата (или другите) – пример за държавно участие чрез регулация в икономиката и преразпределение.

Заблуди и разкрития

Въпреки голямата му заблуда по отношение на теоретичния дискурс обаче, трябва да призная, че авторът прави много добър анализ на икономическата и финансова политика на правителството ни. И очертава много добре грешките, които се допускат. И в занижаването на очакваните бюджетни приходи и в начините на харчене на бюджетните средства.

Макар и да имам идейни различия с автора (например, не смятам, че трябва да има някакъв критичен и ненарушим праг на преразпределяне на БВП – например 40%, макар и цифрата да е доста голяма) голяма част от позициите ми съвпадат с неговите, а аз се смятам за ляв човек.

Кои позиции имам предвид?

Макар да не детайлизира виждането си, г-н Ставрев говори за реформиране и инвестиране в сфери като здравеопазване, образование, инфрастуктура. За подобряване на „публичния мениджмънт“, както го нарича, а не за дерегулация, приватизация и отдръпване на държавата.

Явно с него споделяме едно виждане за икономическата роля на държавата като регулатор и инвеститор, който се намесва в „деликатни“ области като образование и здравеопазване където доказано частната инициатива не води до по-добри резултати, а държавната обикновено освен добро представяне разпростира услугите и върху голяма част от населението. Не знам как той нарича този вид участие на държавата в икономиката, но аз го наричам „социална държава“, „регулирана пазарна икономика“ или дори „трети път“.

Явно въпреки стремежа си да отхвърли лявото в икономиката, авторът сам го утвърждава. А може би просто става въпрос за сгрешени понятия, наситени с българизирана идеологичност и догматичност.

Темата за икономическата теория на лявото е достатъчно дълга, аз нямам намерение или способност да я изчерпя с един материал. Но мисля, че това е добро начало на дебата.

Обикновена хомофобия

От блога на Сталик научавам, че проф. Огнян Герджиков, председател на миналото Народно събрание се е изказал остро против предложението в новия Семеен кодекс фактическото съжителство да бъде разпростряно и върху еднополовите двойки.
Ще ви спестя голямата част от глупавите му хомофобски бъртвежи и ще отбележа само едно като доказателство за голямата държавническа мъдрост на бившия председател на най-върховния орган на Републиката ни:

„Замисълът на фактическото съжителство са децата, родени от него, за да имат произход.“

Тоест, за проф. Герджиков, всички които нямат деца или нямат намерение да имат деца нямат право на легитимно юридическо признаване от държавата.

Странно, аз мислех, че либерализмът и консерватизмът нямат общо помежду си?

Явно за либералите от НДСВ не всички български граждани имат равни права и защита пред закона, а само онези, които изпълняват някакви национално-угодни задачи – като плодене – и попадат в рамките, създадени от устоите на морала – като здравото разнополово семейство.

Не искам да задълбавам в тоталната некомпетентност на проф. Герджиков, но само за последно ще отбележа този бисер:

„Вярно,” продължава той, „няколко държави в Европа и света са признали гей връзките, но ние сме по-консервативно общество и трудно приемаме дори фактическото съжителство, какво остава за хомосексуалните бракове. Може би след 20-30, дори 50 години това може да стане, но на този етап е прекомерно екзотично.”

Няколкото държави, за които говори видният ни държавник са почти всички западноевропейски държави, в които под някаква форма са уредени еднополовите връзки. За справка вижте приложената карта:

Легенда:

  • Тъмно зелено: еднополовите двойки имат право да сключват граждански брак;
  • Зелено: еднополовите двойки могат да влизат в граждански съюз (фактическо съжителство);
  • Жълто: еднополовите двойки имат право на нерегистрирано съжителство;
  • Лилаво: в момента се води дебат по въпроса;
  • Сиво: не се признават или няма дадени права на еднополовите двойки;
  • Оранжево: има забрана върху еднополовите двойки.

Илиза, че проф. Герджиков е некомпетентен да направи едно сравнение със страните от ЕС, дори по въпрос, за който пряко отговаря.

Ако под „приемане“ господинът има предвид даване право на граждански брак на еднополови двойки, наистина само няколко европейски страни са признали това право – това са такива екзотични (за да употребим езика на професора) дестинации като Белгия, Холандия (помежду другото едни от най-развитите, некорумпирани и пр. държави в света изобщо) и Испания (сама по-себе си доста по-консервативна от България католическа страна – заслугата за признаването на хомосексуалните бракове е на социалистическия премиер на страната – Хосе Луис Родригес Сапатеро).

Разбира се има и една цяла плеяда държави, сред които и такива като Германия, Франция, Великобритания, които са създали обществената институция „граждански съюз“, който е де факто еквивалентен на предвиденото в новия ни Семеен кодекс „фактическо съжителство“. Фактът, че проф. Герджиков говори за признаване на хомосексуални бракове в новия кодекс (нещо, за което никой и дума не казва) и не може да различи брак и фактическо съжителство е показателен за тоталната му некомпетентност по въпроса.

Но може би за проф. Герджиков мнозинството от трезвомислещите държави и общества представляват такива титани на либералната мисъл като Ирландия, Гърция, Италия. Или дори още по-големи флагмани на демокрацията и свободата като Полша и Сърбия.

И разбира се няма да съм справедлив, ако тук не спомена и други апологети на свободата и човешките права като народния представител Мартин Димитров, който гласува против законопроекта за нов Семеен кодекс именно поради предвиденото разнополово фактическо съжителство, защото то вредяло на моралните устои на българското общество.

Позицията му беше в унисон с тези на православната, католическата и протестантските църкви и главното мюфтийство. И макар да уважавам разнообразието от религии в България не смятам, че религията има място в съвременното демократично управление на страната ни. Ето защо не смятам за правилно Народното събрание или който и да е негов член, да се съобразява с тези позиции (били те под формата на някакъв традиционен морал и пр.), когато взема решение как да гласува.

Не мога да знам дали това е бил случаят с г-н Димитров (и/или парламентарната група на ОДС, която гласува против), но самият факт, че поставя някакви въображаеми морални съображения (определени от кого?) пред интересите на много голяма част от българските граждани (същителстващи или родени във фактически непризнати от закона съюзи) е показателен за разбиранията му.

Станишев в Харвард

Само нашите медии ли манипулират мненията?

Доста се изписа за лекцията на Станишев в Харвард и реакциите на част от българските студенти. Първото нещо, което прочетох, беше отразяването на лекцията на Станишев в университетския ветник (най-стария в Щатите) Harvard Crimson.

Направиха ми впечатление думите на една студентка, която казала, че ако е толкова добре, защо студентите не искат да се връщат в България. Още тогава това ми се стори глупав аргумент.

Излиза обаче, че дори вестник с такива традиции може да греши (или да драматизира). Защото самата Росица (както се казва тя) пише в блога си, че е обяснила на репортера, че някои от българските студенти реагират толкова крайно поради това, че не виждат възможности и път назад към родината си.

След като цяла седмица четох как прес-агенцията на МС заблуждавала медиите със съобщенията си и изкривявала истината, може би в интерес на самата нея – Св. Истина – не е лошо да обърнем внимание как го прави и другата страна.

Самата Росица пък завършва материала си със заключението, че е хубаво, че се заражда гражданско общество, но че е време да го извадим от форумите и блоговете. До такива прозрения едва ли ще стигнат голяма част от „интернет политолозите“, ако ще още сто години да пишат.

Поздравления за Росица за позицията й. В крайна сметка не можем да очакваме министър-председателя да отиде в чужда страна и да оплюе собствената си държава. Г-н Костов и до ден днешен си приказва колко добре е било по негово време пък народа само дето с камъни не го изгони от Дондуков 1, а сега и дума не иска да се чуе да се връща там… 🙂

За блога на Росица научих от Черната станция на Николай Павлов

Един опасен човек

Едва ли някога ще знаем цялата истина за убийството на Георги Марков


Днес се навършват точно 30 години от смъртта на Георги Марков – българският писател и емигрант, жертва на политически мотивирано убийство в Лондон през 1978г., дело на българската Държавна сигурност. Има прекалено много неизяснени факти около това убийство. Едва ли някога ще знаем цялата и обективната истина за него.

За мен лично е трудно да си обясня защо е било необходимо Георги Марков да бъде премахнат. Все пак е живеел и работел във Великобритания, книгите му са били покрити в България, не е имал начин да публикува или да влияе на събитията тук. Това беше така до преди да прочета следните два материала от блога на Пламен Даракчиев:

Излиза, че Георги Марков е имал опасни за властта планове – да създаде нова независима българска медия – потенциален емигрантски политически кръг, който да се яви алтернатива на настоящата власт в България.

Изобщо не можех да повярвам на всички онези приказки, че Марков е убит заради критики към Живков и премахването му е било вид подарък за рождения ден на диктатора. От тези истории излиза съвсем ясно и точно защо е било необходимо убийството на писателя. ДС не е искала да допусне създаването на своего рода опозиция, зад граница, и формирането на естествен национален лидер в лицето на Марков.

Явно всички онези приказки, че Марков е бил агент на ДС са глупост при положение, че няма никакви убедителни аргументи в полза на тази теория. Владимир Костов например сам признава, че е бил щатен бил офицер от ДС (интервюто, публикувано в е-вестник с него е просто задължително четиво).

Без да съм маниак на тема „теория на конспирацията“ разбирам много добре и вярвам в разказаното от Петър Семерджиев и Владимир Костов. Отгоре на всичкото до голяма степен съвременното развитие на България се осъществява по същата схема – с въртене на едни и същи изхабени лица и задушаване на всички потенциални алтернативи. Докога ще го търпим – от нас зависи.

Не забравяйте Георги Марков!

Цитат

Европейците не обичат да им играем номера на „умрелите лисици“

Снимка: [Дневник]

„(…) Искам да отбележа, че изтече времето на обещанията, създаването на нови структури или поставянето на нови личности на определени постове. Вече искаме да видим конкретни резултати. В противен случай взимането на мерки става неизбежно.“

– Франс Тимерман, министър по европейските въпроси на Кралство Нидерландия пред в-к „Дневник“

Вижте още:

9 септември

„Народно въстания“, „социалистическа революция“ или военен преврат – датата остава един от големите вододели на българската история

Варна, 8 септември 1944г.

Дълго се чудех дали си заслужава да пиша за 9 септември. Преди време коментирах датата и получих страхотен отпор. Опитах се да бъда безпристрастен и да кажа какви са съображенията ми да считам 9 септември за дата, почти равна на 10 ноември, но явно не съм успял след като всички коментари, които получих бяха отрицателни.

Моята предишна позиция се крепеше на твърдението, че да обвиняваме 9 септември за всички дивотии, случили се по времето на „авторитарния социализъм“ и все едно да виним 10 ноември за мутрите, масовото купуване на гласове на последните избори и престъпното раздържавяване, което се случва и до ден днешен. Чух много контра-аргументи (всъщност странно е, че никой не се опита да защити 10 ноември тогава – може би вече на всички е ясно какво точно представляваше това събитие – т.нар. „дворцов преврат„).

За никого не е тайна, че България е разделено общество. Случвало се е преди да заявявам, че не можем да говорим за „сегментация“ на обществото по модела на Липсет-Рокан, един от основополагащите принципи в модерната политическа наука (кратко обяснение на сегментацията или cleavage на английски можете да видите тук или цялата разработка на Липсет и Рокан тук – но и двете на английски), но как иначе да обясним факта, че има дати и теми в българската политика, които предизвикват невероятно разделяне и разгорещено защитаване на една или друга позиция и съответното разнищване на противоположната.

Ролята на Русия в българската история, Третото царство, Първата република, 9 септември.

Погледнете снимката горе. На транспаранта в ляво пише „Ние се борим за свободна и ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ„. Мисля, че това синтезира добре надеждите и желанията на хората, които са участвали в легалната и нелегалната съпротива в България по това време. Комунисти и други.

Тези хора са се борели срещу един репресивен и диктаторски режим, който е обвързал България с Нацистка Германия, изпрати македонските евреи в лагерите на смъртта и щеше да го направи и с българските, ако не беше решителният отпор на гражданското общество (в това число и комунистите). Сред тях е бил и човек като Петър Семерджиев, който е лежал и по царски лагери, и по „комунистически“ – като член на БКП и дори неин лидер по време на събитията от 1944г.

А че тези хора на са били малцинство свидетелстват спомените за масовите стачки и сблъсъци с полицаи преди и около 9 септември 1944г., освобождаването на политически затворници и големият ентусиазъм, с който българите са посрещали „освободителите“ от Червената армия (които после са се оказали не точно освободители).

За всичко, което се е случило след това, вина могат да носят Москва, Ялта, Димитров, Коларов, Червенков, Живков, но едва ли и човекът с плаката „Ние се борим за свободна и ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ„… За него 9 септември е бил символ на личната му победа. А кога ще е нашата?

Снимка: bgsocialism.eu

Виж още:

Не му завиждам на Костя

Бившият министър-председател и настоящ лидер на ДСБ е изправен пред може би най-тежкия избор в кариерата си на политик

Не коментирам българската десница често по две прости причини:

  1. В българската блогосфера има достатъчно десничари (и малко автентични десни хора впрочем), които да го правят;
  2. Второ и по-важно – вярвам, че не върви човек да коментира/критикува другите, когато в собствения му двор цари хаос.

Събитията от последната седмица обаче ме принуждават да взема отношение – за да изразя една лично моя позиция, която сигурно ще бъде посрещната с голямо недоволство.

ГЕРБ, СДС и ДСБ начертаха плана за нова коалиция, т.нар. „формат ЕНП„, която да се яви алтернатива на управлението на „тройната коалиция„. Докато за ГЕРБ и СДС не представлява никаква пречка да влязат в подобна коалиция, то за ДСБ и позицията й на „единствения качествен политически продукт“ единодействието с и легитимирането на другите две формации представлява голям компромис с досегашните позиции. От друга страна обаче ДСБ е заплашена от маргинализация и постепенно загиване, поради това, че партията вече не е способна да активизира мащабен електорат и дори не е сигурно дали ще участва в следващото Народно събрание.

Ето това е Костовата дилема – безпринципна коалиция с Бойко Борисов и Пламен Юруков или забвение извън властта.

И при двата варианта Иван Костов рискува бунт сред собствените си редици – всъщност той вече е факт в настоящата ситуация. Ако трябва да съм честен – не виждам правилен избор пред г-н Костов. От една страна настоящите ГЕРБ и СДС при всички положения не са партии, с които една демократична, мислеща за доброто на страната си, формация би искала да се коалира. От друга обаче постоянното самодоволно стоене настрана и сочене с пръст на всички доведе ДСБ до настоящото й положение – около 2% обществено доверие в национален мащаб.

Има един-единствен път пред Иван Костов за бъдещето на партията му. Той минава през собственото му оттегляне от националната политика и даването на път на по-млади, необременени и потенциални политици. Хора с виждане и проект за развитието на България. Проект, който биха могли да придадат на ДСБ, така че партията да стане отново атрактивна и желана от активните и модерни българи.

За съжаление обаче този избор е най-труден…

Виж още:

Честит празник!

Днес се навършват 123 години от една от най-паметните дати в историята ни


Ако все още има нещо, което да не знаете около това събитие сега му е времето да прочетете още малко. Аз няма да ви занимавам с уроци по история.

Уроци обаче е важно човек да извлича както от негативните събития, които му се случват, така и от положителните. Съединението е много подходящо за урок.

Българите са пословични с комплекса си за малоценност и невярата в собствените усилия. „Външен локус на контрол“ го наричат тези, които се занимават с тази тематика. Ще рече, че ние все чакаме някой друг да дойде да ни реши проблемите, за които разбира се… някой друг е виновен. Мисля, че няма нужда да го обяснявам нашироко – всички знаете за какво става въпрос.

Съединението е чудесен пример за това, че нещата реално зависят от нас. Защото Съединението е извършено само и единствено ОТ нас ВЪПРЕКИ всички други – велики и по-малко велики сили и силици. Завършено и утвърдено е успешно и днес е национален празник на равна нога с Освобождението от 3 март.

Именно поради горните причини аз може би обичам Съединението дори повече от Освобождението. Просто то е еманация на българския дух и вяра в успеха. Неща, съвсем не толкова типични за нас, колкото ми се иска.

Да живее България!

Готина картина с готина рамка: Юруков на живо

Браво, Бербо!

Българин отново е сред най-добрите футболист в Европа и света


Всички, които ме познават, а и тези, които са гледали участието ми в „Булевард България“ по РЕ:ТВ с Николай Камов, където коментирахме ситуацията в ЦСКА, преди няколко месеца, знаят, че съм заклет левскар. А някои може би си и спомнят как преди години, когато Бербатов „прохождаше“ в „големия“ футбол в ЦСКА съм казвал, че от него няма да стане нищо и че няма достатъчно качества. Е, време е да си взема думите назад и да си призная, че съм грешал. Ама страшно много!

Трансферът на Митко в Манчестър Юнайтед (един отбор, който след Левски, ми беше любим по едно време и сега май пак ще ми стане такъв) само легализира един прост факт – Димитър Бербатов е един от най-добрите футболисти в света. Това не е от днес или вчера – Митко беше надскочил нивото в Тотнъм още преди 2 сезона и още тогава трябваше да отиде да играе в по-добър отбор. Но както казва българският колективен разум „Всяко зло за добро“. Може би тези допълнителни години в Тотнъм му позволиха да натрупа необходимото за всеки факир от такъв ранг самочувствие. За да може да израстне също толкова и в Юнайтед.

Успех, Митко!

За допълнително надъхване – видео с брилянтните попадения на Бербо:

Снимки и видео, видени и взети от: Всеки ден