Битката за Бузлуджа

В ляво предстоят интересни дни и никой не може да каже как ще завърши двубоят на титаните

Настоящият материал беше публикуван с леки корекции във в-к „Седем“ преди 10-ина дни.

„Бой последен настал е”. Ако има песен и рефрен, която лидерите на БСП изгарят от желание да бъде запята от оределия им електорат, то това е точно тази строфа на Интернационала. За тяхно съжаление неумолимият ход на времето, както и тяхната порочна некомпетентност, която е единствената прогресивна (тоест растяща) величина в партията, не могат да бъдат излъгани и „някога величествената” Българска социалистическа партия уверено върви към заника на славните си дни.

Противно на общоприетото мнение, за което подобна мисъл е а) абсурдна и б) трагична, аз (като ЛЯВ човек) смятам, че подобно развитие ще е полезно не само за левицата, но и за обществото ни като цяло. А освен това е и закономерно. Дълги години шепа политици се опитваше да противопостави „новото” (СДС) на „доказаното” (БСП) и да свърже идейно и дори организационно „лявата” партия с БКП и дори с БРСДП и така да „конструира” една организация, стара повече от век. Такава връзка не е невъзможна. Но освен по фамилно-кланово-финансовата линия, наследена от БКП, БСП трудно може да бъде наречена „лява” партия. Още по-трудно „модерна”. Няма нищо страшно в това – организацията беше и си остава една „партия на прехода” и след като той приключи (поне номинално) е време и във втората от най-значимите му политически структури да протекат процеси на реорганизация, подобни на тези в СДС след 2001г.

Парадоксално остава, че най-добронамереният председател на БСП и навярно единственият човек, който искаше да я реформира беше Жан Виденов. Но днес сме 2010г. и председателят на БСП се казва Сергей Станишев. Човек, доказал се като най-некомпетентният лидер на партията, след като изгуби изборите по-тежко и от проваления си предшественик, въпреки „успешното управление” и завършения 4-годишен мандат. Всъщност, в електоралното фиаско нямаше нищо изненадващо, предвид всичко онова, което успя да сътвори „лявата” БСП за 4 години във властта. Дори корупционните скандали и съмненията за защита на корпоративни интереси щяха да са достатъчни за една уверена загуба, но множеството авторитарни (като опитите за тотално следене на интернет трафика) и крайно неолиберални икономически решения (като въвеждането на плосък данък и премахването на необлагаемия минимум например) доведоха коалицията (и партията) до тежкото поражение. Хората не разбират от политическа теория и най-вероятно не могат да направят разликата между социална и неолиберална политика, но усещат най-добре състоянието по собствения си джоб и виждат как едно уж „социално” правителство усилва тежестта върху средната ръка хора, за даде повече на най-богатите членове на обществото.

Показателно за разгромът на БСП като партия и идея е невъзможността ѝ да се организира и възстанови в опозиция. Затова и все по-шумни ще стават клюките за разцепление и разпад. В момента има 3½ основни ядра, по които то може да протече.

Първият (и вече отслабен) такъв кръг е този около сегашният председател на БСП – Сергей Станишев. Реално той се е превърнал в цар без царство, тъй като влиянието на партията, която ръководи все повече клони към рамката на статистическата грешка. Погрешно е и широкоразпространеното мнение, че Станишев е „човек на Първанов” – истината е, че от доста време основната опора на бившият министър-председател са „хората в сянка”, които обичат да се събират да ядат супа всеки вторник в един скъп софийски ресторант в района на Интерпред. Случващото се вътре в този кръг също заслужава внимание. Най-близките хора на Станишев на „Позитано” продължават да бъдат Ивелин Николов и Антон Кутев, докато Кирил Добрев, който до скоро също беше един от най-приближените хора на Сергей е влязъл в конфликт с председателя на партията. Това е довело до един парадокс – новосъздаденото Младежко обедниение в БСП, което беше сформирано, за да премахне неудобната Българска социалистическа младеж (на която съм дългогодишен член и понастоящем зам.-председател) е изпаднало в немилост пред „Високата порта”, тъй като реално е „на подчинение” на Киро Добрев, който вече го използва като инструмент в борбата си срещу Станишев. За никого не са тайна обаче и близките връзки между фамилиите Добреви и Първанови и в тази връзка са основателни и подозренията, че Кирил Добрев бива използван като камикадзе, което трябва да мъти водите около кораба на Станишев (умело назован от един популярен български журналист „Позитаник”).

И тъй като вече споменах президентската фамилия е нормално веднага да се насоча към втория най-сериозен лагер, който може да определи бъдещето на левицата в България. Реално усилията на настоящия президент, който има и организационния, и финансовия потенциал, имат най-големи шансове да разцепят лявото пространство. Единственият проблем, който седи пред Първанов е понаклепаният му вече авторитет и липсата на реален идеен потенциал. Бившият председател на БСП не може да се оплаче и от липса на силни съюзници вътре в БСП, като освен Кирил Добрев, за негов близък човек се смята и навярно най-силната фигура вътре в партията – Румен Петков. Въпреки болезнено лошата си репутация двамата са достатъчно обиграни, че да изиграят картите си по най-добрия начин – вадейки „млади” и „неопетнени” лица от нафталина като бившият външен министър Ивайло Калфин например (който преди време беше спряган за „бъдещ лидер” на „бъдещата президентска формация”).

Последните две ядра, които общо броя за 1½, са тези около Татяна Дончева и Румен Овчаров. Причината да не ги считам за фракции с пълен потенциал са различни за всяко. Бившата депутатка и настояща адвокатка се опитва да яхне вълната на славата, спечелена ѝ като „поразяваща уста”, събирайки странен меланж от не-точно-леви хора, „млади неопетнени” и „стари кучета”, с щипка екзотични фигури (като футболния треньор Пламен Марков), надявайки се че така ще успее да забърка рецепта сходна на тази на бомбастичния коктейл, който изстреля ГЕРБ до върха през 2009г. Аз лично не виждам как силите ѝ биха стигнали за прескачане на 4% бариера, която седи за влизане в НС. Тъжното е, че зад фасадата ѝ не се вижда нищо като идея и намерения, освен личната амбиция и желанието за политически реванш.

Лидерът на столичната организация на БСП Румен Овчаров и неговите приближени несъмнено осъзнават, че потенциалът им е ограничен. Засега изглежда, че техният избор е да играят в очаквателна позиция, опитвайки се да запазят най-голям брой опции отворени. Румен Овчаров може да разчита на един изграден и обигран кръг от млади лица, водени разбира се от Георги Кадиев, които би могъл да пласира навсякъде. Те ще се борят в и за БСП до момента, в който видят, че битката е обречена, след това биха могли да участват и при Татяна Дончева, ако нейният проект се окаже с потенциал.

Не бих искал да завърша този преглед без да обърна внимание и на няколкото „идейни” движения в ляво. Това са съвсем малки формации без реален организационен и финансов потенциал, изградени от ограничен брой съмишленици на базата на споделени идеи и ценности, вместо на споделени интереси. Най-сериозна от тях е т.нар. „Ляво крило в БСП”, което съществува като официална фракция вътре в партията. Лидерите на партията обаче успяха да му нанесат сериозен удар, давайки място на председателя на крилото Янаки Стоилов място в Изпълнителното бюро, с което най-гласовитият критик на партийното ръководство изведнъж изчезна от сцената. Другите две подобни структури са „Солидарна България” и Форума за социални алтернативи (който обединява бивши и настоящи членове на БСМ), но засега тези формации се борят преди всичко за мястото си под слънцето, опитвайки се да го намерят не със скъпи и шумни ПР акции (които не могат да си позволят), а изграждайки авторитета си като идейни центрове.

Китайското проклятие „пожелавам ти да живееш в интересни времена” е много подходящо за ситуацията в БСП. Както и да се развие ситуацията и която и страна да вземе надмощие на българската левица ѝ предстоят дълги и тежки времена на лутане и симулиране на модернизация. Тази криза няма как не се отрази и на цялото общество. Ако погледнем примера, даден ни от кризата в десницата, безпътицата там доведе последователно две неориентирани и некомпетентни правителства, а неспособността на десните да изведат нови и способни лидери, комбинирана с провала на БСП, запокити България в зоната на пожарникарския популизъм, гарниран с доза неофашизъм, излъскани и поднесени ни като „модерен консерватизъм”. При всички положения обаче подобно положение е по-добре от безвремието, което тегне в Левицата от 20 години.

Цецо в калчища


Дзвер е започнал интересен списък от тъпотии, които Цецо Цветанов е изтърсил досега по повод побоя на полицаи над семейство в Кърджали.

Да прибавим и тази освен (по в-к „Дневник“): „Вътрешният министър Цветан Цветанов посочи, че днешните дебати в Народното събрание за инцидента в Кърджали, при който полицията нахлу в дома на семейство Мустафови, са провокирани от ДПС, защото Кадир Мустафов – синът в семейството, е лидер на младежката структура на ДПС в града.“

Едно време колкото и да беше зле се успокоявах, че не е така, както Алеко го е описал (в „Бай Ганьо прави избори“ например). Напоследък се хващам, че все повече България през 2010г. ми напомня за България, която Алеко е уловил и описал.

И за да сме достойни наследници на великия ни писател, предлагам да продължим списъка на Дзвер…

Солидарни с многообразието


За трета поредна година Българска социалистическа младеж застава зад Софийския прайд. Подкрепата ни е не само формална – за правото да се „протестира“, а свързана с убеждението ни, че всички човешки същества са равни пред закона и обществото и като такива имат същите права, включително да създават семейства, признати от държавата и обществото.

Това и моето лично убеждение. И като човек, който е изпитал тежестта на това да защитава ценностите и убежденията си искам да поздравя Радан Кънев за смелата му позиция и доблестта да я защитава в една „консервативна“ и донякъде „враждебна“ среда в собствената си партия.

Иначе моята позиция е ясна от няколко години, можете да разлистите този блог и да научите повече по темата. Пробвайте с етикета „ЛГБТ“.

Сега отивам да се готвя за участието си в К2 тази вечер след 18.30 където ще коментирам един още по-човешки проблем – затварянето на онлайн библиотеката „Читанка“ и правото на свободен достъп до култура от всички човешки същества.

Началото на края

През почивните дни в Испания се проведе заседание на изпълнителното бюро на ЕКОСИ (млад. орг. на ПЕС). Аз не можах да присъствам, тъй като в момента се занимавам с едни други хубави работи (за които ще разказвам по-нататък, ако всичко се развие позитивно), така че вчера получих „височайше“ обаждане с новини как е преминало бюрото.

Не крия, че повод за радост ми даде следната новина – Изпълнитеното бюро на ЕКОСИ напълно единодушно е отказало членство (дори като наблюдаващ член) на Младежкото „обединение“ в БСП (обединение на няколко все още останали върли кариеристи в БСП). Решението е съвсем логично и закономерно. Все пак за няколкото си месеца съществуване, МО успя да се прояви най-вече с веене на байряци с лика на „Любимия Вожд“ Сергей Станишев и една почистваща акция, когато отидоха да мият паметника на съветския войн с веро.

И докато подобни „политики“ са любима форма на младежка активност за ръководния апарат на Двайсе’летницата (да не са посмяли повече да ми се сравняват с Дядото), то те могат да предизвикат само смях на запад от Драгоман. Всъщност излъгах – не само смях, а и малко страх. Защото сравнението между това, което ни се представяше за „гнило статукво“ и това, което сега е „ново начало“ се вижда и с просто око и предизвиква странни реакции.

Така че, днес ЕКОСИ, а утре може и ПЕС, кой знае? Особено след като г-н Станишев и кръжецът от мухи-лай*арки около него направиха всичко по силите си да блокират провеждането на най-голямото ежегодно социалистическо събитие в Европа в България – Летният лагер на ЕКОСИ. Защо мислите го направиха? Защото домакинството беше поверено на БСМ. Не на Сергей Станишев, не на БСП – а на БСМ.

(Още) Шамари за Сергей

В европейската и световната политическа практика е утвърдено водещата фигура да поеме отговорността за даден изборен неуспех. В горното видео можете да видите Гордън Браун, който още преди да е изгубил напълно надеждите си да остане министър-председател, вече заявява, че ако партията му остане извън властта ще подаде оставка като лидер. И то предвид факта, че Лейбър не изгубиха категорично, а консерваторите са твърде далече от мнозинството и дори от категорична победа.

Къде сме ние?

Юли 2009 – БСП току що е реализирала най-слабия резултат в историята си въобще. По-слаб (номинално И процентно) дори от този на партията след проваления кабинет на Жан Виденов. Т.нар. „лидер“ на партията Сергей Станишев се изправя пред електората и членската маса и с характерната си накъсана дикция заявява:

„Ние…няма…да ви…предадем“
„Аз…няма…да бягам…от…отговорност.“

Разбира се в държавата на „Големия брат“ подобни изказвания в стил „войната е мир“ са нещо съвсем нормално. Но нека видим докъде доведе поведението на т.нар. лидер собствената му партия.

Малко под година след като изгуби изборите, правителството на ГЕРБ се спуска стръмно надолу, но от това не следва нищо за „опозицията“. БСП седи някъде между бариерата за влизане в парламента и статистическата грешка (тоест 4-5%) и само от време на време потрепва конвулсивно. Като труп, който все още бива дефибрилиран, въпреки че всякаква надежда е изгубена.

Отговорно

Всъщност истината е, че Сергей Станишев пое отговорност. Изисква се голяма смелост след като си се оа*ал напълно да си сложиш розовите очила и да останеш на първа линия (като Матросов на амбразурата – ей как обичам стари соц-клишета!) да те блъскат като боксова круша. И то да те блъска не кой да е, а човек, който е изградил целия си публичен образ около това колко е як и колко тестостерон пръска от него.

Сергей Станишев прави и друга услуга на лявото в България. Недавайки шанс за каквото и да е реформиране в рамките на БСП (не мисля, че дори без него то било възможно), която откакто той е председател само номинално може да бъде наричана лява, той отваря пътя за преобразуване на лявото, по подобие на дясното в периода между 2001-2009 (ако приемем, че този период изобщо е завършил). Лошото е, че авангарда на „реформиските“ сили в момента се явяват лица като… Татяна Дончева, Румен Петков+Овчаров и Георги Първанов. Хора, които категорично не могат да бъдат идеен център за създаването на европейски социалдемократически политически субект.

Но пък за нас като същински европейци е добре да гледаме примера на утвърдените демокрации и да сравняваме. Съответно и да изискваме същото поведение от политическите си лидери.

По-добре отколкото да се бият

Понякога сами не си даваме представа колко напред е България. Ето вижте новият министър на здравеопазването не иска да каже нищо за здравната реформа, но иска да се УСМИХВА:

А можеше да се бие, като в Чехия:

Изводът? Надминахме чехите. Но някак си първото видео много ми напомни за второто…

Важен тест за гражданското общество

Дом или затвор?

Днес нямам почти никакво време да пиша, но от няколко дни отлагам това и държа темата като чернова в главата си, защото смятам, че е изключително важно.

Преди да сме се осъзнали България ще се е превърнала в една небалансирано развита страна в покрайнините на ЕС, която поради специфичното си географско положение и все пак някакво икономическо развитие ще започне да привлича доста хора от места, по които те нямат почти никакви шансове за житейски успех.

Имиграцията е въпрос, който тепърва предстои да ни връхлети с огромна сила и за който ние сме тотално, дори абсолютно неподготвени (то пък досега за какво ли сме били подготвени).

Опасността е цялата тази неподготвеност да избие в една ксенофобска политика, със съпътстващите я нарушения на елементарни човешки права, които не би трябвало да се отказват на нито едно човешко същество, особено пък в държава-членка.

За съжаление актуалният случай със съдбата на едно младо арменско момиче, наречено Аревик, дошло в България, за да бъде с приятеля си, и набързо прибрано в затвора в Бусманци (това нещо с друго име не може да бъде наречено), въпреки че е бременно, говори че обществото ни вече е тръгнало натам.

Ако и за вас тези въпроси са важни и конкретно съдбата на Аревик (и Давид) вижте блога на Светла Енчева, за да разберете как да помогнете и действайте!

„Моделът „Станишев” ПУТИНИЗАЦИЯТА на България” от Евгений Дайнов

Без бой си признавам, че подходих много скептично настроен към тази книга. Независимо от скептицизма си обаче, аз съм от хората, които смятат, че трябва да се интересуват от всички гледни точки – дори от тези, които потенциално не приемат.

Случаят с книгата на Евгений Дайнов обаче не е точно такъв.

Редно е да направим уговорката, която и Комитата споменава, че книгата е публицистика, а не „научен труд“. Но някак си ми е трудно да приема, че една книга, която има подобно „научно“ заглавие – тоест предлага се теоретична рамка (доктрина, идеология, както искате го наречете), която в рамките на книгата ще бъде аргументирана и консолидирана – може да си позволи да звучи толкова профански.

Не е като да мога да отрека фактите и дори цялостната теория на Евгений Дайнов. Но от друга страна съм тотално разочарован от партизанския патос на автора. Книгата ми звучи повече като вестникарски материал, публикуван в „Демокрация“ в средата на 90-те, отколкото на сериозно социално изследване на обществото. Може би това си е била и целта на автора, но от мен за подобно отношение няма да получи признание.

Съвсем отделен въпрос е колко политизирана е цялата книга. Това не е изследване на обществото, не е дори публицистика, а даване на морална оценка. Любимата ми част е тази, в която г-н Дайнов утвърждава монархията и обяснява, че Симеон Сакскобурготски всъщност е „цар“, защото референдумът не бил „много признат“. (Какво означава „не много признат“?!) Като разбира се в патоса си той пропуска да цитира източник, на който основава това си твърдение.

В заключение – „Моделът „Станишев“ – ПУТИНИЗАЦИЯТА на България“ на Евгений Дайнов е книга с интересна и достоверна теза, но ѝ липсват дълбочина и изследователски ракурс, които щяха да я направят наистина ценна. Вместо това авторът ѝ се отдава на разобличаване на основните пропоненти на модела „Станишев“, което лично за мен избива в безцелно политиканстване.

Бойковият Рубикон

Снимка: Dariknews.bg

Спомняте ли си старозагорския ремонт на министър Масларова? За реконструкцията на бившата болница в града в социален център към министерството бяха похарчени около 18 млн. лева – толкова, колкото да се бутне и построи наново сградата… два пъти. Мисля, че този проект се оказа последният, но ГОЛЯМ пирон в ковчега на едно правителство. Черешката на тортата, която се превърна в нарицателно за онова, което го характеризираше – мащабна, арогантна, безпардонна корупция.

Кажете ми, не ви ли напомня идеята за „Български Лувър“ на старозагорската болница? Идеята на кабинета навярно принципно не е лоша – сегашната Национална галерия за чуждестранно изкуство и бившата сграда на МЕИ да се превърнат в модерен музеен комплекс от около 20 000 кв.м (запомнете цифрата). Сумата, определена от Министерски съвет за реконструкцията – 28 млн. лева. Или цена на квадрат – 1400 лв. (или ~ € 716).

Работещите в строителния бранш знаят, че строителството от нѝва до напълно завършена и обзаведена луксозна сграда струва някъде от порядъка на максимум € 500-600/м2. Разбира се обзавеждане и луксозна предвещават огромни порядъци на цената, но говорим за пълни разходи свързани с проектиране, проучване, копаене, наливане на бетон, изграждане, настилки, довършителни работи и т.н.

А тук имаме готова сграда. Вярно порутена, но сграда.

Дали пък „Лувърът“ няма да се окаже първият пирон в популярността на г-н Борисов и правителството му?

Струва ми се излишно да коментирам доколко е разумно да се харчат 12 млн. лева (заделени в бюджета!) в година, в която спорим дали бюджетният дефицит ще е 5% или 20%.

Също не ми се отбелязва как Бойко Борисов (лично) подарява на бъдещия музей картини, купени с…бюджетни (общи) пари.

Подобни въпроси не вълнуват общественото ни съзнание. Но бъркането (или съмнението за) в кацата с меда е способно скоропостижно да прати рейтинга на министър-председателя там, където той никога не би искал да го вижда. Така че Рубикон е пресечена, остава само да видим дали римляните са готови да простят…

Повод ли ви трябва, господин Борисов?

Снимка: в-к „Труд“

Водещата новина на вчерашния брой на в-к „Труд“ (който май все още е най-големият ежедневник или вече…?) е, че Ахмед Доган е получил около 1,5 млн. лева хонорари за консултантски услуги по 4 енергийни проекта – станалият печално известен „Цанков камък“, „Доспат“, „Горна Арда“ и язовир „Тунджа“.

Господин Доган е нает като консултант („мениджър на проучванията“) по проекта от фирма „Минстрой холдинг“, която е подизпълнител на обектите. От получените хонорари Ахмед Доган (който напомням по образование е философ) е заделил 50 хил. лева хонорари за 4 служители на „Минстрой холдинг“.

За да обясня просто схемичката – има проучвания, които трябва да се направят за около 50 хил. лева – те може да се направят от служителите на фирмата директно, а тя директно да си им плати тези пари. Но има и един милион и половина, който трябва да бъде даден на „инструмента на властта“ (по собствените думи на г-н Доган). Всичко това е чудесно и мисля, че е учебников материал за „конфликт на интереси“.

Сега се връщаме към предизборната реторика на (тогава) неформалния лидер на ГЕРБ, а сега министър-председател на Републиката – г-н Бойко Борисов, който обещаваше справяне с корупцията и лично разследване срещу г-н Доган като, едва ли не, „олицетворител“ на корупцията в България.

Явно целите и задълженията на министър-председателя обаче не съвпадат с тези на „лидера на опозицията“ отпреди няколко месеца, тъй като от Юли насам сме чували твърде малко относно г-н Доган. Сегашният случай обаче е чудесно подсещане и повод г-н Борисов да се занимае и с този интересен случай.

Не мога да обърна внимание и на факта, че подобна информация излиза точно в този вестник. Вестник „Труд“ е пословичен с близките си отношения с всички значими фигури от политическия, икономическия и обществения живот като цяло и не може да не си зададем въпроса защо вестникът открива толкова откровен фронт срещу фигура от ранга на Ахмед Доган. Дали акцията е съгласувана с министър-председателя? Или някой друг страничен играч има интерес да напомни на г-н Борисов за ангажиментите, които е забравил?

Предстоят ни още интересни дни…