За европейска демокрация, за истинска европейска левица!

Двадесет години след началото на демократичните промени, България е изправена пред решителен избор. На 5 юли българските граждани са изправени пред две алтернативи – да застанат зад статуквото на посткомунизма, зад начина, по който се упражнява публичната власт през последните години, зад това, което представлява българската държава днес; или да разтърсят здраво системата, да дадат шанс за ново начало на демократичното и европейско развитие на страната, да генерират политически импулс за преодоляване на проблемите, които ни направиха черната овца на Европа.

Като оставим на страни целия поток от предизборни препирни, откровени манипулации и лъжи, които изпълват предизборната кампания такава, каквато е днес, в предстоящия вот за Народно събрание, всеки от нас е изправен пред един сравнително простичък избор:

1 Да не гласува изобщо или да гласува за някоя от партиите от сегашната управляваща коалиция, за някоя от техните формации-мутанти, продукт на посткомунистическото задкулисно „политическо генно инженерство” И в двата случая, това означава, да се приеме начинът, по който се упражнява публичната власт през изминалите години, да се съгласим изрично или мълчаливо, че българската политика може, дори трябва да бъде такава, каквото тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ ни я показаха. Да приемем, че корупцията и злоупотребите с публична власт са нещо естествено, нормално присъщо на политиката. Нещо повече, да затвърдим и бетонираме положението, че именно тези престъпни явления трябва да стоят в основата на политическия процес, да бъдат причината, двигателят на упражняване на публична власт у нас.

Да не гласуваме или да гласуваме за статуквото на управлението и неговите креатури означава, да приемем или подкрепим, че назначенията в публичния сектор ще се извършват по партизански причини, въз основа на посредственост, конформизъм, сервилност. Да се съгласим, че социалната държава може да съществува само на хартията, а нейна единствена проявна форма да представлява подхвърлянето на жълти стотинки на пенсионерите преди провеждането на поредните избори.

Да не гласуваме или да гласуваме за някоя от партиите от досегашното управление означава, да скрепим с поведението си този начин на разходване на европейските фондове в България, който доведе до фактическото им спиране, до невъзможността България да бъде пълноценен участник в процеса на европейска интеграция.

2. Ако не харесваме тази реалност, ако считаме, че в начина, по който се упражнява публичната власт днес има сериозни и тежки пороци; ако искаме България да бъде наистина европейска държава, ако смятаме, че в нашето общество трябва да има действителна солидарност, че социалната държава трябва да съществува в конкретни форми и мерки както в социалната политика, така и в образованието, в подкрепата за семействата, в здравеопазването, в регионалното развитие; ако искаме да остане природа в България, да не бъдат унищожени красотите на нашите планини, море и градове заради варварския нагон за печалба на нискочели алчни новобогаташи и перачи на престъпно спечелени пари, не можем да забравим, че на 5 юли има избори.

Не можем да застанем поради каквото и да е оправдание зад някой от тези, които четири години утвърждаваха и използваха всички споменати пороци в изгода на себе си, своите обръчи от приятелски фирми, своите партийни храненици. Не можем, да оставим тези, заради които думата политика, партия и власт се превърнаха в обидни думи, да продължават безпардонно да се подиграват с труда и достойнството на българските граждани.

Ако не приемаме всичко това, трябва да гласуваме, трябва да подкрепим тези, които са доказали в политиката и действията си в обществото, че не са част от статуквото на посткомунизма. Че не са свързани с номенклатурата, агентурата или икономическите кръгове на тоталитарния режим. Че имат реално, истинско отношение към каузата, която отстояват. Тези са политическите фактори, които могат да допринесат за съществено изменение на сегашното политическо статукво, за утвърждаване на България като същинска европейска демокрация.

3. Изборът между статуквото на посткомунизма, между публичната власт, такава каквато е днес и развитието на политически процес и управление, съответстващо на интересите и мнението на гражданите, е въпрос на особена отговорност за тези от нас, които имат леви обществени и политически ценности и убеждения. Които са били или все още са ангажирани под една или друга форма с действие в лявото политическо пространство.

Изминалите двадесет години и особено периодът след 2005 г. недвусмислено показаха, че постигането на реална промяна в левицата, без прекъсването на пъпната връв с времето, хората, практиките, структурите на тоталитарния комунизъм, не е възможно. Лявото не е и не може да бъде въпрос на гола претенция, на червен цвят, на реторика, на криво разбрана русофилия, на аристократично възпроизводство или носталгия по времето на Тодор Живков. На поредното „презареждане” на старите схеми, старите семейства, стария манталитет.

Лявото са определени реални ценности, реално поведение, реални решения на проблемите, които има едно общество. И днес в България те за съжаление отсъстват, защото БСП недвумсилено показа, че е прекалено далеч от тях, независимо от всички претенции за противното. В този контекст, пред всички хора с ляво мислене и ценности, които споделят ценностите на демокрацията и подкрепят утвърждаването на България като пълноценна част от европейското обединение, стои въпросът, дали БСП е изразител и носител на тази перспектива? Отговорът според нас е не! И да се твърди противното е опасна заблуда или откровена неискреност!

Недопустимо е, да продължаваме, да се правим, че не виждаме какво се случва, че на разбираме какви процеси протичат в българското общество и каква е ролята на официалната левица в тях. Недопустимо е да намираме едни или други удобни обяснения и самоуспокоения, за да не реагираме, за да имитираме реакция, а всъщност да се вписваме в пейзажа и системата. Недопустимо е, да не се постави въпросът как да бъде осъществен нов синтез на лявото в България? Как да бъде поставено началото на нова левица, която не е поредната удобна дреха за наследниците на елита на тоталитарния комунизъм, поредната мимикрия основана на носталгията по времето преди 10-ти ноември.

Убедени сме, че първата стъпка по този път е активното участие в изборите на 5 юли, изборът на алтернатива, която може да разклати и събори статуквото на корупцията, олгигархичните зависимости, която да не позволи на българския „Октопод” да продължава да изсмуква живите сили на нашето общество. Става въпрос за избор не между лявото и дясното, а между европейската демокрация и проядената от корупция олигархия, между същинската правова държава и основаната на злоупотреби, шуробаджанащина и посредственост, ориенталщина. Отговорност на всеки съзнателен и принципен гражданин, е да не остане безучастен пред този избор! Отговорност на тези от нас, които споделят идеите на европейската демократична левица е, какво да направим оттам нататък, за да има истинска европейска левица в България!

Георги Николов, Председател на НС на БСМ
Стефан Падалски, Главен секретар на НС на БСМ
Николай Тотев, Главен секретар на НС на БСМ (2004-2006 г.)
Христо Христев, Заместник-председател на НС на БСМ (2000-2006) и заместник председател на МО на ПЕС (2007-2009 г.)
Мария Георгиева, Заместник-председател на НС на БСМ (2007-2009)
Радко Багдасаров, Заместник-председател на НС на БСМ
Илия Марков, Заместник-председател на НС на БСМ, Член на изпълнителното бюро на МО на ПЕС

Отворено писмо до редакторите на всички печатни и електронни медии в Република България

УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,

Повод за това писмо са зачестилите случаи на ползване на редица български блогове като първоизточник на информация за новинарските агенции в Република България и нецитирането им като такива. Това е в разрез с журналистическата етика и използваните от тях лицензи за авторски права. Чувство за отговорност и отчетност към всички български блогъри ни подтиква да призовем всички печатни и електронни медии в Република България да се съобразяват със следното:

1. При ползване на информация (текст, изображения, видео и други материали) от блоговете сте длъжни да посочите авторството на творбата по начин, определен от самия автор или носителя на правата върху произведението (но не и по начин, оставящ впечатлението, че същият/същите подкрепят вас или използването по някакъв начин на творбата от вас).
2. Приканваме ви да проверявате източниците и лицензите, под които са публикувани материалите, преди да ги включите в изданията си.
3. Всяко използване на материали извън рамките на изрично позволеното от автора или носителя на правата върху тях представлява нарушение и ние не бихме се поколебали да ги защитим по съдебен път.

Същевременно използваме възможността да насърчим всички желаещи редактори да продължат ползването на блоговете като източник на информация и нови идеи, стига това да не нарушава лицензните споразумения, при условията на които подписалите настоящото писмо отстъпват право за използване на конкретно произведение.

С уважение,

Загрижени български граждани и блогъри

@yasendimov (http://www.absurdno.com/)

@strangera (http://strangera.com/)

@gospodin_i (http://gospodin-i.blogspot.com/)

@Lucifer4o (http://www.anavaro.com/blog)

@HuKokauH (http://hukokauh.blogspot.com/)

Що е то корпоративен вот и има ли почва у нас?

Често споря с интелитентни и информирани българи, които смятат, че явления като купуване на гласове и т.нар. „корпоративен“ или „контролиран“ вот се случва само в затънтените кътчета на България и в циганските махали.

Това никак не е така. Обичам да разказвам една история от изборите през 2005г. Тогава бях наблюдател от името на „Коалиция за България“ в секция в Испанската гимназия в София. За който не знае, те се намира в район „Оборище“ – историческият център на Столицата.

Заедно с наблюдателя на СДС тогава хванахме, че наблюдателят на НДСВ имаше списък на хора, които отмяташе – явно госпожата гледаше кой е дошъл да гласува от купените и кой не…

И ако мислите, че това е било изолиран случай или че останася само за няколко политически сили, прочетете следната история, която ми беше разказана преди 1-2 дни:

Днес на обяд (30 юни) в 12 часа се проведе една от многото предизборни прояви в София.

Сега сигурно ще си кажете „Какво толкова – предизборна проява?„.

Да, ама не на площад, в градинка или парк, на улицата или в обществена зала, а в голямата зала на най-големият фармацевтичен завод в София. Предизборна среща на Цветан Цветанов и Лъчезар Иванов от ГЕРБ със стотиците работници от един завод. Е, и нямало корпоративен вот. Що е то корпоративен вот?! Когато собствениците на един завод канят работниците на предизборна среща с представители на една партия – това не е ли агитация, не е ли подкана за корпоративен вот ?! Въпреки, че от трибуната се заявява : „Гласувайте, важното е да се гласува“, след което се добавя „Ние не казваме за кого да се гласува“. Е да, обаче от всички регистрирани в ЦИК за парламентарните избори са поканени само представители на ГЕРБ, но „ние не ви казваме за кой да гласувате“. Е да, обаче заводският стол е заключен със заповед до 13 часа, за да могат хората да присъстват на предизборната среща, но „ние не ви казваме за кой да гласувате“.

В кои времена живеем – 1979 или 2009 – да се карат хората под строй да присъстват на политическо събитие?! Това се отнася и до организаторите на срещата и до хората присъствали на нея. Що за овчедушие, щом „молбите“ на синдикалистите да се присъства, са достатъчни, за да ни накарат да присъстваме, независимо от собствените ни политически убеждения. Къде отива личното мнение и политическа позиция, гражданската позиция, достойнството на личността?! Или когато се грижим за хляба си и от стах да не го загубим, забравяме за достойнство и гражданска позиция?

Тъжна история, но докато все още влияние в обществото имат хора с изкривено от тоталитарния режим мислене, до тогава ще съществува присъствие под строй на предизборни срещи, корпоративен вот, гласуване в индийска нишка с купуване и продаване на гласове, изборен туризъм и т.н. Докато всеки отделен човек не постави на първо място достойнството и гражданската си позиция, до тогава няма да има гражданско общество и демокрация в България.

Това е кратката история. Държа да подчертая, че не публикувам тенденциозно материал против партия „ГЕРБ“ – просто това чух като история, която се случва в столицата на държава-члена на ЕС през 2009г.

Най-лошото е, че дори не ми звучи толкова фрапантно. История, за която във Франция, Англия или Германия лидерите на въпросната партия веднага биха преустановили функциите си, запукани от активистите на синдикатите, тук дори не ми се струва особено порочна. Особено, знаейки какви практики имат други партии („Гласувайте до 10 сутринта или сте уволнени!„)…

Всичко това, комбинирано с вялата предизборна кампания и тоталната неспособност на българските политици да представят цялостна и модерна програма за страната ни, ме карат да мисля, че истинската политическа битка ще започне след изборите и ще се води извън сградата на площад „Народно събрание“.

Сезонът на парадите

И аз като Радан се чувствам натъжен, че след година отново трябва да водим същите спорове и да си говорим същите неща по отношение на т.нар. „гей-парад“. От друга страна обаче през тази година имах различни поводи да се занимавам с т.нар. „ЛГБТ проблематика“ и забелязах нотки на промяна на обществените настроения. Разбира се промяната не може да бъде постигната за една нощ, нито дори за една година, но поне аз смятам, че дори само говорейки открито по темата, се движим в правилната посока.

Преди всичко искам да изразя подкрепата си към шествието и целите му. БСМ вече направи това и се гордея, че това е единствената политическа организация, заедно с ПП „Зелените“, която има смелостта да застане публично срещу истеричното крякане и прикритото недоверие.

Под „истерично крякане“ имам предвид изявите на нео-фашисти като Боян „Расате“ Станков и на студентите-богослови, които, с благословията на БПЦ, проведоха анти-шествие по улиците на София.

Не ме разбирайте погрешно, изобщо не смятам да отнемам правото на дадена група хора да защитава или протестира дадени събития.

НО – това трябва да се случва в рамките на закона.

А изказванията, че хомосексуалността е: содомия, перверзия, извращение или ДОРИ ненормална са незаконни по силата на няколко основни нормативни акта, които се прилагат в тази страна:

1. Конституцията на Република България
2. Европейската харта за правата на човека
3. Договорът за Европейски съюз

Според които в хомосексуалността НЯМА НИЩО НЕНОРМАЛНО и че към тези хора не може да бъдат прилагани каквито и да е различни стандарти.

И след като:
Религиозните общности в България
Държавните институции
Еколозите
Миньорите
Царските офицери и пр.

Могат да провеждат свои собствени публични събития (няма значените дали протести или празненства), няма причина хората с различна от доминантната сексуална ориентация да не могат да го правят.

Съгласен съм с Радан, че не става въпрос просто за ЛГБТ-хората, а за толерантността към различните като цяло. Но това е битка, която трябва да се води всеки ден и по всеки удобен повод и чест прави на ЛГБТ-хората, че са готови да излязат на улицата и да се борят за изконните си права.

И преди съм казвал, че толерантността на означава да сегрегираш/скриеш някъде различните, а да признаеш, че дори малцинството има правото на същите права и свободи, каквито и ти.

Цивилизационен избор

Другото голямо нещо, което ми направи впечатление в истерията около шествието през последните дни беше делението на реакциите.

От едната страна (анти), както вече казах, са БПЦ, силно-вярващите християни и нео-фашистите (не поставям знак за равенство между тях!)

От другата страна посолствата на 10 държави като: САЩ, Германия, Франция, Норвегия, Белгия, Нидерландите и пр. Общо все държави, в които обществото е толкова недоразвито и зациклило, че няма накъде повече…

Няма как да не изведем заключението, че отношението ни към различните не е просто вътрешен или някакъв дребен частен въпрос. То определя по-широкият избор, който трябва да направим.

Аз съм направил този избор и точно заради това ще участвам в Парада на гордостта.

Тъй като не искам тази публикация да става прекалено дълга няма да коментирам друг основен аргумент „Нямам нищо против гейовете, ама да не се афишират„. Петя има отлична статия по темата.

Ликуйте, консерватори!

България се очертава като блестящ пример за победата на консервативното дясно.
Политическият процес в страната ни все повече е белязан от една основна характеристика: намаляване на демократичността.

Нарушения и измами при провеждане на изборите. Купуване на гласове или дори принуждаване за гласуване за определени формации.

Разбира се нито една съвременна консервативна формация не би подкрепила подобни извращения, заглавието е заигравка със сантиментите на някой мои приятели и познати, които се идентифицират като консерватори.

Но по същество случващото се в България е еманация на традиционния консерватизъм – там където държавата се е оттеглила и не съществува, на нейно място идват силните люде, които пазят народа от самия него.

За консерваторите още от времето на Едмънд Бърк (който се възприема за баща на тази идеология) пример за подражание е светът преди Френската революция. Е, България днес по много неща прилича на Франция отпреди революцията или дори на Прусия от доста по-късни години. Но с избори, които да осигурят международна и вътрешна легитимност на системата.

Феодализмът, който наблюдаваме в части от българската територия, е проявление на този идеал – широките безпросветни маси имат своите естествени лидери, които да се грижат за тях. Дотолкова, че да им определят за кого да дадат гласа си. В замяна на това обгрижване масите нямат право на никаква отчетност от страна на лидерите си за това, което те вършат от тяхно име в „кралския двор„.

Индустриалното крепостничество (което с модерната икономика, никак не е ограничено до индустрията) – при което работниците на определени предприятия биват заставяни да гласуват „до 10 сутринта“ срещу заплахата, че ще изгубят и мизерното възнаграждение от 200лв., на което разчитат за физическото си оцеляване, също е проява на тази система. Техните началници разчитат на тяхната „вяра„, а в замяна им обещават „да се погрижат за тях„. Отново условието е да не им се търси отчетност.

Системата на политическо представителство е така изградена, че да осигури възпроизвеждането на един и същи „елит„. Независимо от лицата, които се завъртат в публичното пространство, основните играчи (които някои наричат и с по-нелицеприятната дума „кукловоди“) остават същите, тъй като тяхното влияние е гарантирано от порочната система на правене на политика и от зависимостта на видимите политическите играчи от финансите на тази ограничена и скрита прослойка, която по същество съставлява олигархията в България.

В тази обстановка навярно много хора биха посочили с пръст съгражданите ни – които продават гласа си, които гласуват на принципа на стадото, мотивирани от първосигнален страх (дали от намаляване на пенсиите или от нов „Възродителен процес“) и дори тези, които се отказват доброволно от правото си да участват в политическия процес – и биха казали „Ето, народът не е готов за свободата си, не е дорасъл умствено за правото да избира сам съдбата си„, точно както са твърдяли и някои от по-старите ни първенци.

И въпреки уважението ми към тези, които споделят ценностите на една традиционалистка идеология, ще кажа, че не това е пътят, който България трябва да следва днес. Страната ни днес има нужда от прогресивни реформатори, които да поставят в дневния ред на обществото проблемите и решенията, които ще го направят проспериращо и устойчиво. Ще си позволя да формулирам три от тях, които според мен са водещи:

1. Реформа на политическата система – която ще консолидира демокрацията и ще гарантира легитимността й като единствена форма на управление, способна да гарантира свободата, равенството пред закона и благоденствието на българските граждани.
2. Осъществяването на европейския социален модел – който може да позволи на обществото ни да се възстанови от ценностната и икономическата криза и който ще го направи устойчиво на всички вътрешни и външни сътресения, способно да се развива и занапред.
3. Гарантирането на човешките права – които да осигуряват достойното и пълноценно участие на всеки български гражданин в обществото, независимо от неговите социални или битови особености.

Смятам, че политическите лидери, които първи успят да формулират подобна програма с лекота биха спечелили доверието на обществото.

Кой губи, когато всички партии печелят?

Гражданите.

В неделя отново станахме свидетели на рекордно ниска избирателна активност – 37,49% според ЦИКЕП.

Почти всички анализатори и политици отчетоха това като успех. Успех, защото била по-висока от тази на частичните избори за ЕП през 2007г.

Има някои разлики обаче

1 – След по-малко от месец предстоят Парламентарни избори – най-важни за бъдещето на Републиката. В такъв момент да не можеш да мотивираш малко повече от 1/3 от избирателите да упражнят правото си е израз на върховна политическа импотентност.

2 – Още повече, че се намираме в повратен за страната ни момент. Вътрешните проблеми, изострените до краен предел отношения с партньорите ни от ЕС, икономическата криза – всички тези проблеми правят българите неспокойни за бъдещето им и би трябвало да ги подтикнат към участие и към насочване към по-силни и умели лидери.

Два примера ми идват веднага на ум – президентските избори във Франция през 2007 и тези в САЩ през 2008г. И в двата случая видяхме рекордновисоки нива на изборна активност (~80% ~70%), оспорвани до последния момент състезания и избор на разумни и балансирани лидери.

3 – И чисто статистически България е доста под средната за ЕС избирателна активност.

Всички тези фактори и критично ниското ниво на гражданско участие е символ за провала на цялата политическа класа – от най-ляво до най-дясно. От най-старите и калени политически лидери, до белобрадите прохождащи лъвчета.

Политиците на прехода и тези, които в момента си проправят път, за да ги наследят, се явяват напълно неспособни да формулират ясна и устойчива алтернатива на управлението на страната.

Затънали в споровете за миналото или в консервирането на порочните модели, установени по време на управлението, нито една от сериозните политически сили и нейните лидери не могат да зададат дневен ред, който да гарантира консолидацията (тоест оцеляването – защото все още има нужда от това) и развитието на демокрацията в България.

Не случайно нито една партия не залегна в предизборните си послания на правото на преференциално гласуване.

От друга страна 16% от гласувалите са се възползвали от него. (Почти колкото т.нар. контролиран вот, който политическите анализатори оценяват на около 16,5%). Това показва, че българските граждани имат нужда от повече и по-качествена демокрация.

А съответно и от демократични лидери с проект за развитието на страната ни.

Какво означава "преференциално гласуване"?

Тъй като няколко различни човека ми зададоха този въпрос, реших да напиша практическо ръководство как се гласува преференциално и какво означава това.

Ето тук вече обясних какви са моите аргументи да смятам преференциалното гласуване за изключително важно. Нека сега ви обясна накратко какво значи да се гласува преференциално.

Илюстрацията е от блога на Иван Янакиев, който също има много добро обяснение на преференциалното гласуване.

И така какво значи „преференциално гласуване“? Ще ползвам примерната „бюлетина“ за онагледяване, макар тя да е съвсем различна от реалната, с която ще гласуваме в неделя.

Нека си представим, че на предстоящите избори ще има още една листа, под номер 15, която ще участва. Ще я наречем „Партия на анимационните герои“. Да си представим също, че листата е подредена по следния начин:

1. Цуни Дупев
2. Хулиган Кучков
3. Ганьо Балкански
4. Гоочолу
5. Доочолу
6. Щъркела Чоко
7. Жабока Боко

Да речем, че щъркелът Чоко ви е земляк, пък и вие много харесвате последователната му и правилна гражданска позиция. В „тъмната стаичка“ в неделя отбелязвате с някакъв знак полето до името му.

С това действие вие вече сте гласували за партията на анимационните герои. (ПАГ) Да речем, че още 99 души са избрали същата бюлетина (но не и същия кандидат) и да допуснем, че тези 100 гласа осигуряват на ПАГ 3 от 17-те български европейски народни представители. По правило господата Дупев, Кучков и Балкански ще черпят с жълта ракия и ще вдигат хора по родните си места, тъй като те ще са избраниците на българските граждани, които да ги представляват.

Но дали?

Оказва се, че освен вас, още 14 човека (тоест 15% от всички гласували за тази листа), са отбелязали, че искат г-н Чоко да ги представлява е Европейския парламент. Тогава г-н Балкански пуска една люта попръжня, както той си знае, защото при настоящата подредба на нещата, той бива изместен от Чоко, който заема мястото на последния избран от листата. Ако г-н Балкански има достатъчно преференции обаче (>15%) той също ще измести последния избран, т.е. нито г-н Дупев, нито г-н Кучков могат да се чувстват спокойни.

С малко по-сериозна нотка

Макар през 2007г., когато за първи път беше въведено „преференциалното гласуване“, народните ни представители да си подсигуриха спокойния сън, като го направиха почти неработещо с високия праг от 15%, това реално е най-смислената и съществена реформа на политическата система, която видяхме за 20г. (е, като изключим създаването на демократична система в България, разбира се).

През 2007г., при пълно информационно затъмнение и полугласни призиви „да не гласуваме преференциално, че да не объркаме нещо“ достатъчно голяма част от хората се възползваха от това си право, което показва, че хората като цяло имат нужда от повече демокрация и повече такива реформи.

Ето защо още веднъж се обръщам към всички вас, които четете това, да се възползвате от правото си на преференциален глас (дори, ако искате да гласувате за водача на дадена листа) и да убедите всичките си близки и приятели да го направят!

България е ваша – гласувайте за нея!

Миналата седмица ви запознах с мотивационното видео от Европа и САЩ, с което се призовават младите (и не само) да гласуват. Този път ви представям достойния отговор и от нашите ширини. Видеото, което направихме в „България е наша“ по предложение на Комитата и благодарение на мощния технически гений на Марфи. 🙂

Наслаждавайте се:

Ден на свобода от правителството

Явно родните ни медии вече дотолкова нямат с какво да пълнят вестниците си (то не е и лесно – при тоя постен политически и обществен живот и яката цедка да не влезе нещо нормално в официалния информационен поток), че препечатват всяко екзотично недомислие, което бълват от Института за пазарна икономика като на конвейер.

А как иначе да си обясним факта, че днес, 27 май, отвсякъде ни заливат новини за т.нар. „Ден на свобода от правителството“ или иначе казано денят, в който достигаме дела БВП, който държавата преразпределя годишно, събирайки го чрез данъци и др. подобни.

Знаем, че неолибералната конспирация (наричам я така напълно шеговито) отдавна се опитва да ни убеди, че регулативната и преразпределителна функция на държавата в националната икономика е нещо лошо, дори след тоталния крах на тяхната основна идея, че „по-малко държава = по-стабилна и просперираща икономика“.

Аз нямам обаче намерие да оставя някой да ме убеждава, че правителството е някаква извънземна структура, на която аз плащам васална лепта (или казано по-модерно рекет), без тя да има никакво отношение към моето собствено благоденствие и просперитет.

Както съм отбелязвал и преди – България е сред страните с ниско ниво на държавно преразпределение – между 35-40% от БВП (виж картата – по-тъмните цветове означават по-нисък дял от БВП). България е и също е една от страните с най-ниски данъчни ставки в ЕС (като изключим ДДС).

Съгласен съм, че недоверието на българите в правителството им и неговата способност да преразпределя националния продукт ефективно и безпристрастно е напълно основано, но не съм съгласен, че трябва да търсим решение на тези проблеми в простото свиване и ограничаване на държавното участие.

Истината е, че не може да има ден на свободата от правителството, защото правителството е израз на нашата изначална свобода. Решението да се откажем от нея и да влезем в регулирано от правителство общество е сложен политически и философски въпрос, на който не възнамерявам да се спирам тук.

Безумният спор, в който някои защитници на абсолютната пазарна икономика се опитват да ни вкарат, че от една страна имаме свободен пазар, който помага на амбициозните и работливите, а от другата социална държава, която подпира мързеливите и недъгавите, също не седи на дневен ред. Регулацията и социалната държава ни дават един прекрасен инструментариум, с който да осигурим устойчивостта на икономиката и обществото ни.

Именно премахването на някои регулации и пълната липса на такива в сферата на т.нар. „сенчести банки“ – хедж-фондове и др. подобни институции, беше причината за финансовия крах на Уолстрийт и на някои от най-големите инвестиционни банки в света. В България няма подобни фондове, но пък търговските ни банки са силно регулирани, което е основната причина нито една от тях до момента да не е изпаднала в крайно затруднение.

В нашата икономика основна посока за спекулативните капитали се явяваше строителството, където пък регулациите, макар и съществуващи, бяха напълно погазени. В резултат имаме един сринат в момента сектор, от който зависят много хора. Почти като „Леман брадърс“.

Ако това е „свободата от правителството“, в която ни убеждават от ИПИ – не, мерси! 🙂

И докато в икономиката, частният интерес е най-силният фактор за развитие на ефикасни и устойчиви икономически предприятия, то в обществената сфера, с услуги като осигуряване, здравеопазване и образование, правителството като изразител на общия интерес е най-способно да гарантира устойчива и ефективна система. Това разбира се не означава, че докторите не трябва да имат частни практики или че не може и не трябва да има частни училища. Държавата обаче трябва да гарантира един минимален пакет от услуги за всеки член на общността.

И тук не става въпрос просто за безплатен гипс, ако счупиш крайник, или букварче за всяко първолаче. Обществените услуги не са просто социална функция на държавата, а инвестиция в потенциала на обществото и неговото развитие. Безплатното и висококачествено висше образование е способно да създаде бъдещите предприемачи, инженери, доктори, които да направят България по-благоденстваща. Висококачественото и безплатно здравеопазване ще запази българите продуктивни за по-дълго време, а инвестициите в интеграцията на малцинствата ще отключи за трудовия пазар и икономиката скрития потенциал на един огромен сегмент от българското общество.

И този модел е безкрайно по-добър от онзи, в който имащите ще дадат на нямащите 1 хляб, защото не могат сами да изядат повече от 1, както твърди Адам Смит. Но той изисква участие и солидарност от всички, а това означава данъци и държавна намеса.

Давам си сметка, че в най-добрия случай изглежда наивно, ако не и цинично, да защитавам преразпределителната роля на правителството при настоящето положение на публичната власт в България. Повсеместната корупция и мащабните злоупотреби с обществени средства (ей го кога беше – г-жа Масларова откри сграда на МТСП, ремонтирана за скромната сума от 20 млн. лева) лесно могат да ни убедят, че е по-добре да намалим тежестта на държавата в икономиката. Да, но алтернативата в никакъв случай не е по-добра. Ясно е, че човешката алчност не може да бъде превъзмогната – по-добре е да бъде поставена в някакви рамки и да й се даде възможност за изява и задоволяване. Но както видяхме от финансовата криза, алчността може да подбуди към сериозни спекулации и да застраши устоите на цялата система. Ето защо аз вярвам, че вместо да празнуваме „свободата от правителството“ е по-добре да се концентрираме върху това да изкореним корупцията (доколкото може – не вярвам, че е възможно изобщо това да се случи напълно), да направим администрацията по-компетентна и да разработим необходимите програми, които да изстрелят обществото ни нагоре и да дадат шанс за просперитет на всички.