Гласувайте преференциално!

Толкова съм отчаян от тоталната пошлост и ограниченост на политическия дебат в България, че направо не ми се пише.

За какво да пишем по въпроса дали Жозе Барозо трябва да изкара втори мандат като президент на ЕК или има ли място Република Турция в ЕС след като абсолютно всеки политически дебат в България се свежда до просто замеряне с обидни реплики и ограничени коментари по злободневни теми.

От кампаниите на основните политически сили научаваме, че ще пазим заветите на Хан Кардам в ЕП (БСП), че ще върнем достоинството на България в ЕС като през 1997г. (Синята коалиция) или че ще вдигнем усвояемостта на еврофондовете от сегашните 0.62% (ГЕРБ) (все едно правителството ги усвоява тия фондове в голямата ти част…)

Особено жалко е обаче, че политическите ни лидери особено усърдно избягват една изключително важна тема – преференциалното гласуване. Въвеждането му беше един от малкото светли лъчи в посока „реформа на изборното законодателство“, които видяхме откакто проблемът беше диагностициран като такъв преди доста години вече. Разбира се представителите ни направиха всичко необходимо и възможно, за да обезсмислят този демократичен инструмент и както видяхме на предните европейски избори – успяха.

За тези избори обаче нежеланието да се споменава и съответно да се използва преференциалното гласуване е още по-голямо. И ако приемем, че ни е ясно защо лидерите на БСП и ДПС не искат електоратът им да разбира за тази възможност и свобода или ако дори можем да припишем неудобното мълчание на иначе гръмогласния Бойко Борисов на неговата изначална авторитарност, защо не се чува нищо от средите на „Синята коалиция“ или на „Зелените“ в защита на и за насърчаване на преференциалното гласуване?

Аз лично съм по-учуден и възмутен от действията на „Зелените“, отколкото на „сините“. Все пак ДСБ/СДС и компания са традиционни партии, които от години работят и се справят в тази среда. Отгоре на всичкото и двете основни партии в тази коалиция все повече се заявяват като „консервативни“ (особено ДСБ) и от тази гледна точка е нормално за тях да изповядват един традиционен възглед за по-ограничена и контролирана демокрация.

„Зелените“ от друга страна са тоталната алтернатива на всичко и всички. Не случайно те не искат да влизат в коалиция с никого. Това е положително (поне според мен). Другото ми положително впечатление е, че макар и с половин уста, те започват да напипват пулса на времето – че проблемът не е с отделни личности и/или партии, ами с цялата система и че тя има нужда от реформа и подобрение, за да направи обществото ни по-демократично и да овласти (empower) гражданите на България да участват във вземането на решения.

Основна черта на това „участие във вземането на решения“ е изборът кой да те представлява. Преференциалното гласуване усилва волята на гражданите при вземането на този избор. Всички глупави коментари от рода на „така става много лесно спечелването на места с купуване на гласове“ (нещо, за което впрочем имаше съмнения през 2007г. – д-р Антония Първанова от НДСВ спечели необичайно много гласове сред интернет потребителите [заради защитата на торентите] и в някои ромски махали в Добрич и околностите) могат да бъдат парирани с простичкия, но смислен аргумент, че като цяло демокрацията има много слабости и позволява купуването на постове – това разбира се не може да аргументира премахването й.

Така че апелирам към всички вас, независимо от това за коя от тринайсетте листи ще гласувате, да се възползвате обезателно от правото си на преференциален вот, за да покажете кой точно искате да ви представлява в Европейския парламент. А също и да дадете ясен сигнал на тези, които реално взимат решенията, че тази практика трябва да бъде наложена и утвърдена във всички видове избори.

За какво се бори Таня Дончева?

Снимка: Дневник

Само два дни минаха, откакто Татяна Дончева взе съдбоносното решение да се „оттегли от политиката“. Повод стана отпадането й от листата за изборите за европейски парламент на БСП. Времето ще покаже дали наистина г-жа Дончева възнамерява да се оттегли от политиката или само да не участва в предстоящите избори за НС. Всъщност ще видим дали дори това ще се случи, но Татяна Дончева не е позната като човек, който си сменя често мнението по такива сериозни въпроси (изборният закон не се брои за такъв 😉 ).

Нямам намерение да спекулирам дали наистина ще се откаже, както и дали решението й е продиктувано от обида, че не е попаднала в листата. Комитата сподели много интересна своя теория вчера в блога си.

Не е нужно да се съсредоточаваме само върху тези действия на г-жа Дончева. Нейната юридическа и политическа кариера е достатъчно богата и говори много за ценностите й. Препоръчвам ви този анализ на в-к „Дневник“.

Чудесно е, че най-накрая някой с необходимата популярност назова прямо проблемите в БСП – а именно, че решенията в партията се взимат централизирано и недемократично. Но веднага изниква въпросът – защо г-жа Дончева го направи едва сега? Тези проблеми не се появиха в партията от вчера, те не са дори от последния конгрес. От 2001г. насам, когато г-н Станишев стана председател на ВС на БСП, партията направи рязък завой в и без това неуверения си път към демократизация и европеизация и оттогава разминаването между декларативните ни цели и реалните ни действия става все по-осезаемо и дори набиващо се на очи.

Истината е, че г-жа Дончева никога не е имала последователна и цялостна позиция по отношение на тези процеси. Не случайно в коментарите от последните дни се затвърждава впечатлението, че колоритният й език най-често е служел на половинчати и загубени каузи – като например лични сблъсъци с Георги Първанов или бившия вътрешен министър Румен Петков. А нейните куриозни и критични изказвания, които радваха тълпите, почти винаги бяха много внимателно премерени и като острота и като реален момент, в който да бъдат направени и почти винаги с тях се целеше задоволяването на някакъв личен интерес.

Ето защо аз не мога да се приобщя към положителните оценки и хвалебствия към постъпката на Татяна Дончева. По-скоро във всеки един момент си спомням нейните критични интервенции, например поправката „Ванко 1„, която осигури амнистия (тоест освобождаване) за един доказан от закона сутеньор (народното творчество изключително залужено я овековечи като Татянко 1) или критичните поправки в закона за конфликт на интереси, които реално го блокираха и разбира се проявената по везирски мъдрост по отношение на закона за избор на народни представители, когато за една нощ колоритната ни парламентаристка промени мнението си и гласува „за“ 8% бариера и 31 мажоритарни кандидати.

Най-вероятно някъде там се крие и причината за очакването й да излезе в заслужена пенсия като европейски народен представител, както подозира и Комитата в неговия материал.

Навярно българското Народно събрание ще изгуби без ораторския потенциал на Татяна Дончева, но не вярвам, че българската политика ще изгуби като цяло от липсата на подобни хора, които нямат ясен политически дневен ред и са способни да моделират ценностите си според конюнктурата на деня. Лошото е, че на нейно място най-вероятно ще видим някого, който не притежава дори този колорит.

Има ли ЧЕПове?

Днес цял ден се каня да пиша за невероятната Татяна Дончева, на която всички демократи и опозиционери много бързо забравиха прегрешенията, само заради това, че каза 2 лоши думи за БСП няколко седмици преди изборите.

Дневник имат страхотен коментар (или по-скоро припомняне) по случая „Татяна Дончева“.

Реших обаче преди това да обърна внимание не нещо, което отдаване ме дразни и по което отдавна съм намислил да пиша. Нещо, за което вина нямат нито Сергей Станишев, нито Иван Костов, нито дори световната конспирация.

Става въпрос за един термин, който се прокрадва плахо, но с все по-уверени стъпки в българското общество и съзнания – а именно терминът ЧЕП или член на европейския парламент. Трябва да призная, че ЧЕПът ми бърка в здравето не заради нецензурните асоциации, които са напълно логични (веселото е, че това никога не е спирало политическите ни лидери – спомнете си как се казваше СЕМ преди време – НСРТ [несерете – поставете си сами разделението между думите]), ами заради това, че е чужд термин, преведен на български.

Ако има нещо, което винаги много да ме е дразнело в българския бит и душевност, то винаги това е бил стремежът към чуждозвученето (това е измислена дума). Не става въпрос само за безумните чуждици като мол, брокер, мини-маркет и прочие, а и за много по-големи и сложни концепции и идеи, за които чисто и просто отказваме да намерим собствени думи и начини на изразяване и приобщаваме чуждите. Може би това е нормално за една малка нация, която не е успяла да оформи собствена култура и цивилизация. От приятели знам, че на политиците в Нидерландите им се случва понякога да вкарват цели изречение на английски в изказванията си, това нашето нищо не е (представете си какво би се случило, ако на Бойко Борисов му се случи да вмъкне в някое изказване „With my brothas from the EPP we shall turn this land into a prosperous country“ – представете си какви сайтове ще са и как Бойко ще стане я Рейгън, я Нелсън Мандела).

Но в случая не мога да приема да превеждаме по най-грубия възможен начин един важен политически и юридически термин, при положение, че имаме подходящ пример и практика. Терминът ЧЕП е дословен превод на английския термин MEP или Member of the European Parliament. Добре, ама в Обединеното кралство този термин произлиза от названието на парламентаристите – Member of Parliament.

На български терминът за парламентарист е народен представител. Ако имаме нужда да различаваме между тези народни представители, които ни представляват в национален мащаб, от тези в европейски, можем да наречем вторите европейски народни представителиЕНП. Прегледах сайта на ЕП на различните езици и навсякъде си ползват съответния езиков термин – MEPs, diputados, députés и т.н.

Впрочем ще си позволя да отворя втора голяма тема и да аргументирам със същите доводи сгрешеното ни (според мен) отношение към българското Народно събрание. Това и народен представител са единствените правилни официални термини, които би трябвало да се използват по отношение на институцията и нейните представители. Така както германския парламент се казва винаги само и единствено Бундестаг, а френската Национална асамблея никога не се превръща в Парламента, така и нашият върховен национален орган може да се нарича само и единствено Народно събрание.

Ако съвсем сте задълбали и сте политически гийкове 😉 като мен можете да погледнете как се казват и парламентите на скандинавските държави (Фолктинг, Алтинг), на Израел (Кнесет), на Турция (това сигурно всички го знаят) и т.н.

Някой сигурно ще каже „Абе какво значение има?

Има.

Липсата на елементарно себеуважение е една от главните причини, поне за мен, държавността ни да се намира в такова плачевно състояние. Законовият нихилизъм, липсата на елементарна солидарност, деградацията на общността и на общото са само проявления на това, че не можем да направим елементарна преценка за това какво сме постигнали реално и за какво още трябва да работим.

Поставянето на един даден кръг от институции над злободневието и просташките ни всекидневни отношения и издигането им до обект на национална гордост могат да гарантират националноотговорната им роля. Ето защо никога не бих си позволил публично да нарека Президента на Републиката Гоце или Пепи Коня. Не защото харесвам личностите, които заемат или са заемали позицията, а защото смятам, че по този начин се разрушава авторитета й и заедно с това се подкопават устоите на държавността.

Малко хора се замислят по тези теми. Много по-лесно е да напсуваш всички и всичко – никой не може да те упрекне. Но замисляли ли сте се защо американците се държаха с необходимото уважение дори в последните дни на Джордж У. Буш? И защо цялата символика на държавното им републиканско устойство наподобява квази-империя?

Ами как защо – само при такава система и такова отношение можеш да имаш Върховен съд, който е неприкосновен и безпристрастен. Алтернативата е Конституционен съд, който не намира нищо противконституционно в това един народен представител в София да представлява 400’000 души и същия в Ямбол да представлява 40’000.

Защо 1 Май?


Вие сте: 12-13 годишен, напълно неграмотен, израстнал в мизерия?

Ако отговаряте с „да“ на горните въпроси, то вие сте нашият човек!

Ние ви предлагаме: мизерно заплащане, работа в отвратителни условия, 18-часов работен ден

Струва ли ви се абсурдна подобна обява за работа?

Надявам се. Само преди около век обаче тя е била нещо съвсем обичайно. Малки деца са били най-търсените работници за мините за въглища в Прусия и германските държави, тъй като тунелчетата са били тесни и по-пригодени са по-малки телца. В текстилените фабрики навсякъде из Обединеното кралство (пример за обществено и политическо развитие) работниците са били заключвани за по 18 часа на ден във фабриките, а позволилите си да се опълчат са били жестоко наказвани (пребивани) от модерните за времето си предприемачи.

От другата страна на океана (формалният повод да отбелязваме датата 1 Май) през 1886 американските профсъюзи обявяват неофициална национална стачка, в която участие взимато 300’000 работници. Целта е нещо, което днес възприемаме за даденост – 8-часовият работен ден.

След тридневни протести в Чикато полицията и частни охранители започват да разпръскват тълпите, ранявайки стотици и убивайки няколко. На следващия ден, 4 Май, започват стълкновения между полиция и протестиращи. Хвърлена е бомба срещу полицаите, от която загива един, а други няколко са ранени. Полицията открива огън, безредиците преминават в открити стълкновения. Загиват безброй демонстранти. Седем анархисти са осъдени и екзекутирани набързо, един се самоубива в затвора. По-късно е доказана невинността им.

Но днес не е ден за траур и почит на жертвите. Днес е празник. Днес е ден да отдадем дължимото на тези, които да жертвали дори живота си понякога, за да можем да живеем по-справедлив и сигурен живот. Днес е ден, в който да спрем за няколко минути от забързания си и притеснен живот и да си кажем „Е, все пак нещо сме постигнали!„. Не като нация, а като хора.

Днес милиони други хора ще излязат по улиците на градове и села – в Германия, в Турция, в Индия, в Полша, в Нигерия, в САЩ, в Чили, за да отбележат това. Но също и да заявят, че са солидарни с всички онези, за които битката за елементарни придобивки и подобрения на условията на труд, не е приключила. С азиатските деца във „фабриките за пот“ в Китай, които произвеждат модерните ни маркови облекла срещу заплащане от една малка торба ориз на ден. С африканските земеделци, които живеят и умират в мизерия, заради протекционизма и експортните субсидии на хипер-развитите държави.

С българските шивачки в цеховете в Южна България, които седят заключени на работното си място, принудени да работят в тежки условия на труд без маски за лицето, за да не дишат отровното лепило например.

Днес ръководството на Българската социалистическа партия ще отпразнува заедно с 2-3 хиляди симпатизанти празника в Борисовата градина. Няма да има манифестация по улиците на София – може и от страх, че ще се види, че няма кой да ни последва.

А защо ли няма кой? Отговорът на този въпрос ще намерим, ако си отговорим на един друг – какво направихме за хората на труда в България през последните 4 години? Колко пъти господин Станишев отиде при шивачките в Родопите? Предотврати ли госпожа Масларова трудовите злополуки по строежите в София? Каква справедливост даде десятъкът на господин Орешарски на 1 милион българи, получаващи минимално трудово възнаграждение?

Мисля, че за никой не би било трудно да си отговори.

Борбата ни за по-справедлив живот за всички не е приключила. Днес ще отбележим постигнатото, утре ще продължим напред.

Честит празник на всички!

Равна работа, равно заплащане!

От Openly Feminist научих, че днес е „Денят на равното заплащане“. Той се отбелязва в САЩ през Април и отбелязва до кой ден от следващата година трябва да работят жените, за да изкарат толкова, колкото колегите си от мъжки пол за една година.

В България проблемът явно не стои толкова остро. Нашите колежки трябва да работят само до края на месец Февруари всяка година, за да припечелят толкова, колкото един средностатистически български мъж за 12 месеца. Паритет и солидарност.

В България положението е по-добре и от това в Германия където разликата е средно 20%, но е точно на средното ниво за Европейския съюз – 15%, което означава, че има още много, за което да работим.

И макар социализмът да е свършил чудеса по отношение участието на жените в икономическия и обществения живот за една малка и изостанала балканска държава като България и номинално да сме по-напред от доста други държави по отношение на официалното заплащане, жените в България срещат страшно много пречки в професионалното си развитие.

Тези пречки нямат нищо общо с икономическата логика – ако вярваме на идеолозите на свободния пазар – равната работа би трябвало да осигурява равно заплащане, но това очевидно не е така. Отгоре на всичкото българските жени заемат 2,5 пъти по-малко ръководни позиции отколкото мъжете у нас, въпреки че са по-образовани (пак статистически) и подготвени.

Освен това, има и други фактори където реалността не отговаря на свещената икономическа логика. Наслушал съм се на истории за млади (и не толкова) жени, които пробиват в работата си (независимо дали публична, държавна или частна) по онзи начин. По-лошото е, че на отделни места това не е просто „бърза лента“ към успеха, а се е превърнало в нещо очаквано и дори задължително, а отказът за примиряване води до блокиране на естественото развитие.

Ако трябва да спомена нещо позитивно за това правителство, то е приложената програма за увеличеното майчинство до 12 месеца. Но това не е достатъчно. Много български жени избират да не се възползват от тази програма, поради страха от това да изостанат много в работата си и да изгубят всякакви шансове за кариерно израстване. Възможността баби и други близки да гледат децата срещу заплащане, осигурено от държавата също е положителна крачка, която обаче се прилага само за децата между 9 месеца и 3 години. След това знаем добре какво е положението с детските градини – който не разполага с необходимите връзки и/или късмет да запише детето си в обществена такава е принуден да разчита на частните заведения, които са много скъпи и поставят много сериозен финансов товар върху младите семейства. Така навярно в много семейства с по-ниски доходи, в които родителите не могат да разчитат на по-възрастни роднини за грижите за детето, единият родител (обикновено майката?) е принуден да се откаже от професионално развитие, което допълнително ограничава доходите на тези семейства – т.е. получава се един порочен кръг, в който бедността води до още повече бедност и безизходица от мизерията.

Европейските социалисти планират да внесат за обсъждане и гласуване в следващия Европарламент директива, символично наречена „равна работа, равно заплащане„. Тази директива ще е добре дошла за България, но другите проблеми, изброени по-горе, не могат да бъдат решени чрез формални мерки.

За тях ще трябва политическа воля и много символични актове с цел промяна на манталитета на цялото общество – както на жените, така и на мъжете. Мога да дам един пример с Министър-председателя на Испания Хосе Луис Родригес Сапатеро (също социалист) в чиито два кабинета министерските постове са (почти) поравно разделени между мъже и жени, а някои от най-мъжките министерства като това на отбраната са поверени на жени.

Остава да видим кой български политик е готов да предложи политическо лидерство по този въпрос. Който го направи, може да спечели много – не само в краткосрочен план от страна на електората от женски пол, но и в дългосрочен – постепенното справяне с тези проблеми ще е изключително полезно за обществото ни, за което голяма част от жените се явяват огромен скрит потенциал, подобен на хората от малцинствените групи – роми, българи от турски произход и пр.

ДОБАВКА: Прокламация на Президента на САЩ Барак Обама по отношение на „Деня на равното заплащане“.

С Комитата в "Здравей, България!"

В петък, заедно с Комитата, бяхме в студиото на „Здравей, България!„, където спорихме с Цвятко Цветков и Димитър Иванов за измененията в ЗЕС, които МВР се опитваше да прокара през Народното събрание с най-грубите възможни нарушения на правилника на НС.
За щастие, предложенията на МВР не успяха да минат засега, но от видяното дотук, може би ще има нови опити…

VIII Конгрес на БСМ

Преминалият в събота Конгрес на БСМ ми даде още една причина да се гордея с организацията си.

Трябва да призная, че с колегите от Секретариата, заедно с които правихме организацията по Конгреса се притеснявахме дали ще дойдат достатъчно хора и дали спорното решение на БСП отпреди няколко месеца няма да отблъсне масово членовете на БСМ. Явно сме ги подценявали – на Конгреса не само присъстваха почти всички избрани делегати, ами и имаше много гости и представители на медиите. Имаше хора, приветствия и организации, които никога не биха уважили с присъствието си БСП. Не знам дали в ръководството на партията разбират, че обществената изолация е път за никъде.

Събитието беше открито с политически доклад на председателя на БСМ – Георги Николов, в който той анализира причините за срива в отношенията ни с БСП и защо партията реши, че не й е нужна една модерна европейска работеща младежка структура, а повече я привлича да си прави послушен нео-Комсомол, в който Киро Добрев да строява младежи и да ги издига и сваля както намери за добре.

Впрочем в голяма част от изказванията „Светата ТроицаКирил Добрев, Антон Кутев и Ивелин Николов беше посочена като основното звено, работещо против БСМ. Разбира се те тримата се радват на пълната подкрепа на председателя на БСП и министър-председател на България – Сергей Станишев, който намери време да се обади на Звездичката и да миксира на Бузлуджа, но за две години и половина не намери 5 минути да се види с представителите на БСМ.

Най-тъжното е, че тези хора, заедно с останалите членове на ръководството на БСП, водят партията към една огромна пропаст, от която връщане няма. Мечтата на хиляди българи за нормална и европейска лява партия явно няма как да се случи без едно разумно и демократично политическо лидерство, каквото е съвсем очевидно, че нито Сергей Станишев, нито който и да е от ръководството на БСП може да предложи в момента.

Най-интересното е, че медиите отразиха така нещата, че все едно ние сме взели решението да напуснем БСП. А това не отговаря съвсем точно на истината. БСМ продължава да се развива като независима и самостоятелна организация. Ясно е, че в тези условия ще се справим трудно, но честно казано съм обнадежден на фона на това, което се случи последните седмици. Пък и преди от партията-мащеха, с любезната подкрепа на „Светата Троица„, се правеше всичко възможно организацията да бъде задушена и заглушена.

Явно беше удобно да се отпускат пари за пътувания за дейностите на европейските и световни социалистически организации, но никога за конкретни действия. И още по-малко да се възприеме един структириран подход с годишна субсидия за младежката организация (която сме искали много пъти, но винаги е потъвала някъде по коридорите на Позитано 20). Така Антон Кутев можеше да обяснява как ходим на екскурзии до Брюксел, обаче някак пропускаше факта, че БСМ е фактор в световното младежко социалистическо движение и че има избрани Вице-президенти на Младежкия Социнтерн и младежката организация на ПЕС (на пряк избор!)

Оттук нататък е въпрос на самостоятелен избор на всеки член на БСМ как да се развива в рамките на партията, ако иска. Аз лично няма да участвам в изграждането на т.нар. „Младежко обединение„. Смятам, че това е тотално сгрешен подход към работата с младите хора и че тези, които го наложиха, трябва да понесат политическа отговорност за действията си.

Лично за мен другото голямо събитие на този Конгрес беше приетият политически документ, който озаглавихме „Лявото има бъдеще в България!„. Не само, защото съм един от основните автори на документа, а защото смятам, че няма друга политическа организация в страната ни, която да изповядва толкова прогресивни възгледи за развитието на България. Освен това, поне досега, аз не съм виждал един модерен и европейски възглед за Лявото, представен от политическа организация (включ. партия). Точно по тая причина мнозинството от българите виждат социалистическите и социалдемократическтие идеи като нещо ретроградно, консервативно, авторитарно. И БСП само работи за затвърждаването на тези мнения. В „Лявото има бъдеще в България!“ ние избрахме просто да разкажем как виждаме левицата като успешен политически проект. Надявам се, че сме се справили.

Пълния текст на документа го има качен ето тук.

Как се ковеше авторитаризмът

Някой ден в учебниците по история ще пише:

„Като първи стъпки в посока установяване на олигархично-авторитарна форма на управление може да бъдат посочени увеличаването на депозита за участие на политически партии в избори на 50’000лв., най-високият по това време в Европейския съюз, преди Европейските и Парламентарните избори през 2009г.“

Още по темата

Пристрастно #15

Сигурно ще ви прозвучи нескромно, но искам да ви кажа, че аз съм все по-доволен от продукта, който изработваме заедно с Комитата и Радан в рамките на видеоблога „Пристрастно“, който се излъчва всяка неделя по Ре:тв от 18.30.

Толкова съм доволен, че не мога и да пропусна да ви напомня, ако сте пропуснали, да гледате всички предавания в архива на блога ни. Там вече е и поредното 15 издание.

И тъй като няма как да не сте пропуснали (заради специалната 4-а част, която се излъчва само онлайн) – БЪРЗО ВСИЧКИ В БЛОГА! 🙂

Ти ли бе, Паси?!

Соломон Паси казва, че в блоговете се пишат „простотии“.
Соломон Паси търси естетиката.
Соломон Паси се бори за моралното и отговорно отразяване на новините.

Соломон Паси беше част от „новия морал в политиката“.
Соломон Паси щеше да ни оправи за 800 дни.
Соломон Паси ни вкара в мръсната война в Ирак. Аргументира го, като каза, че така ще си вземем заемите от Ирак. После ги опрости и ни убеждаваше, че никога не е твърдял, че ще направи нещо друго.
Соломон Паси е сигурен, че ще стане главен секретар на НАТО, но същевременно държи да е водач на листа на НДСВ за парламентарните избори.

ТИ ЛИ БЕ, ПАСИ?!

Видео в неофициалния архив на Ре:тв. Конкретният повод за тази публикация започва някъде около 4:00 минута.

АКТУАЛИЗАЦИЯ: Прилагам специалното видео, което е направил Марфи, смятам, че е много по-стойностно от оригиналното участие на Паси при Иван Бедров

Още по темата при Комитата, Пейо и в „България е наша“.