Орешарски си отива. Сега какво?

Пламен Орешарски
Снимка: PES Communications

Този въпрос ми се задава редовно повече от година, така че може би отговорът закъснява, но така или иначе в последните дни започнах да го чувам доста по-често, а и дойде времето за отговор.

Отговорът има две измерения – краткосрочно и за по-дълъг период от време. Преди да им обърна внимание обаче ми се струва най-логично да се върнем в изходна позиция – протестите.

Успяха ли протестите?

Последните дни най-често чувах разговорите да се въртят около темата “Има ли какво да празнуваме?”. Доста хора (правилно) отбелязаха, че правителството падна, когато партиите създали го поискаха това.

Всичко това е вярно, но пропуска един важен момент. Цепнатината в коалицията БСП-ДПС-Атака се появи вследствие на изборните резултати (от изборите за Европейски парламент). В тях БСП се сгромоляса тежко въпреки всички възможни опити да си осигури максимален брой гласове (помните ли още Бобов дол?)

Крахът на БСП нямаше да е толкова тотален без протестите, които съсредоточиха общественото внимание върху това какво се случва в управлението на страната, каква роля има БСП в него и които също така накараха хората навсякъде в страната да разговарят за тези въпроси.

Всъщност след изборите ДПС просто прояви легендарната си прагматичност и напусна потъващия кораб на Станишевата БСП много преди да има риск тя да я завлече към дъното със себе си.

Това е малкият успех на протестите

По-големият вече беше загатнат в горната секция – възраждането на гражданското чувство и идеята, че трябва не просто сами един по един да се интересуваме и възмущаваме от случващото се в управлението, но и да го обсъждаме с близки и не толкова хора и да се организираме за общо действие с тях е голямата победа на протеста.

Резултатът от това е натрупването на социален капитал, изразяващ се в по-информирани и образовани граждани, връзки и мрежи между тях, който тепърва ще ни служи.

Следващите месеци

Обнадеждаващото от последните седмици е, че все пак в България властта може да се смени, пряко волята на управляващите, по мирен път и чрез избори. Това е преминат тест за зрелостта на едно общество (да речем, че сме като 19-20 годишни – вече преминали най-дивите години, но все още неулегнали).

Твърде вероятно е предстоящите избори да възпроизведат същото или много подобно статукво. Напълно реална е опасността много от хората, с които трамбовахме площадите всяка вечер, да се разочароват, демотивират, дори да си стегнат багажа и да отидат да живеят някъде, където няма нужда се борят със зъби и нокти, за да постигнат елементарен ред и правила.

Затова най-важно е да се даде перспектива, която да запази надеждата на възможно най-голям брой хора. Ясно е, че нито една от политическите сили, участвали в Народното събрание досега, не може да даде такава алтернатива, а е спорно и доколко и другите извънпарламентарни сили имат този потенциал. Въпреки това е изключително важно в 43НС да има поне една политическа сила, която да изразява интересите на хората, които протестираха мирно над година. Не се наемам да заявя коя ще е тя, но се сещам за поне няколко групи от хора, които биха могли да изработят такава алтернатива.

Дългосрочнo (“Рим не е построен за ден”)

Мисля, че за всички нас по-важен трябва да е въпросът какво трябва да се направи през следващите няколко години (10-ина – да, съвсем сериозен съм), така че да отскубнем държавата си от ръцете на мафията и посредствеността и да я върнем по пътя на прогреса.

Търпение

Преди всичко трябва да сме наясно с това, че целта е голяма, има много спънки по пътя си и ще ни отнеме време да я постигнем. Същевременно търпението не означава нито кравешки да приемаме издевателствата на т.нар. “политически елит”, нито пасивно да чакаме някой друг да свърши тази работа вместо нас.

Работа

Постигането на тази амбициозна цел зависи от влагането на много усилия, добре премислени и още по-добре изпълнени. Връщайки се на предишната точка, ще уточня, че то също изисква инатът да работиш години без видим и сериозен успех и признание.

Това е единственият начин да построим нашия собствен Рим.

БСП не е лява партия

Ръководство за  спорене с инатливи родители

Гледай наляво
Снимка: cc Mika Hiironniemi

Много е изписано по темата с това как БСП не е лява партия и че дори в България няма истинска Левица (отличен коментар по темата от блога на Божо, публикуван преди няколко месеца). Едва ли щях да пиша пак по очевидна тема, но @suncho и Борислав Киприн ме подканиха да го направя, аргументирайки се с това, че им предстоят тежки спорове с роднини по темата.

Това ме накара да се замисля, че всъщност колкото и каквото и да си говорим, явно не откликваме на въжделенията на ония 300-400 хил. души, които продължават да гласуват за БСП каквото и да се случи. Тоест, преди да казваме каквото и да било, е редно да се опитаме да разберем – това е и моят опит за портрет на хората, които гласуват за това, което се представя за Левица, колкото и разнородна група да са те. Сигурно не всеки ще се съгласи, но за това са коментарите отдолу :).

Защо някой все още гласува за БСП?

Абсолютно безпредметно е да пречупваме този анализ през стандартния „политоложки“ подход: „Ето какво е Ляво + ето какво е БСП => БСП не е лява партия“. Обикновено тук някъде се изливат и няколко кофи „Свобода, справедливост, солидарност“, изпляскват се едни Липсет и Рокан с малко кливиджи, за да звучим „академично“ и всичко става ясно. Само дето никой не си мисли за кливиджите (или поне не за тия дето гореспоменатите светила на социалните науки са имали предвид), когато отива да гласува.

За да си обясним изненадващата устойчивост на твърдия електорат на БСП и да можем да спорим с него, е необходимо да си начертаем портрет на това какво се случва в главите на тези хора. Ето част от моите хипотези как мислят те:

  • „Пука ми за хората около мен (аз, роднините ми, децата ми, съседите ми). Ако те са много зле, дори аз да съм супер, няма да се чувствам комфортно.“

  • „Искам Държавата да се държи отговорно и да бъде ефективна и да налага еднакви и справедливи правила за всички.“

  • „Страх ме е за бъдещето. Икономиката отива по дяволите, образованието отива по дяволите. Децата ми заминаха да живеят в чужбина, на съседите ми децата им също са в чужбина – тук останахме само старците и циганите.“

  • „Едно време може да бяхме бедни, ама поне бяхме еднакво бедни. После някакви хора се впуснаха да грабят и никой нищо не им направи – и аз можеше да крада, ама реших да съм почтен/а и семейството ми страда от това. НЕ Е ЧЕСТНО!“

  • „И как пък стана така, че до ’89 всичко си беше ок и работеше и после изведнъж всичко се срина. Глупаците, които управляваха са виновни, системата си беше ОК.“

Опорните точки на Лявото

Всички горни мисли могат да се пречупят през три основни опорни точки (понеже другарите много обичат да използват термина) на Лявото:

  • Грижата за справедливостта
  • Грижата за равенството

  • Грижата за бъдещето

Нека погледнем какво (би трябвало да) означават тези тези за една лява партия и да сравним с примери как БСП се равнява по тях. Може би някои от примерите ще ви се сторят спорни и крайни, например отношението на БСП към ЛГБТ хората, но именно в отношението на партията към тези въпроси проличава истинската й същност. Имитирането на загриженост за общото благо по безспорни въпроси е лесно, трудно е да защитаваш непопулярната и непопулистка позиция, когато тя е правилна. Но да погледнем конкретно:

Грижата за справедливостта

Кога последно чухте БСП да говори за справедливост?

Преди да приеме олигарсите в редиците си и да ги назначи в ръководните органи или след?

Преди да прегърне всеки възможен лобистки закон (строителство в защитени зони, тютюнопушене на обществени места и т.н.) или след?

Преди да приеме ултралибералния плосък данък или след?

Всъщност в партията толкова са скъсали с идеите на лявото, че им става трудно да се прикриват. Как иначе да обясним, че на последния събор на Бузлуджа, който се проведе броени дни след трагедията в мина Ораново, никой не се сети да спомене случилото се дори от кумова срама. Просто никой на „Позитано 20“ не изпитва каквато и да било връзка с тези хора.

Грижата за равенството

Няма нужда да отиваме в равенството като тема в трудовете на Маркс и Грамши, нека се концентрираме върху него преди всичко като законов въпрос. В страна като България където дори налагането на законите е проблем пред осигуряването на равни права на гражданите, една лява партия има достатъчно поле за действие.

Много е трудно да докажем обаче, че на лидерите на БСП не им пука особено за равенството пред закона. Ако ги питаш, те с това лягат и стават.

Когато погледнем как се отнасят към този въпрос по теми, които не са чак толкова популярни – например сирийските бежанци или гей хората, нещата придобиват доста по-кафяв оттенък. В такива ситуации, за БСП става много лесно да прегърне популизма, дори в най-грозния му вид на колаборация с неофашисти, като своя позиция.

Грижата за бъдещето

Левицата трябва да бъде прогресивна винаги. Това означава винаги да търси начин да направим обществото по-добро, по-справедливо, по-подготвено за новите предизвикателства. Да търси начин да даде на повече хора шанс да успеят.

Какво означава това за България?

Дори да приемем, че има дефекти, европейският модел е довел най-голям брой хора до несравними нива на благосъстояние и качество на живота където и да е, в която и да е епоха. Европейският социален и политически модел е най-добрият пример, който сме виждали и можем да следваме. Евразийският съюз не е такъв модел. Русия и заобикалящите я страни страдат от неравенство, несправедливост, социално изключване и мизерия. Всичко, срещу което БСП би трябвало да се бори.

Каква е тогава причината този модел да се налага вместо европейският? Възможна е само една – личен интерес. Когато Левицата замести обществения интерес с личния, то тя спира да бъде достойна да се нарече такава.

А какво е бъдещето на самото ни общество?

Много от хората в България се притесняват от положението с ромите, а идващите бежанци и имигрантите ще стават все повече. Тук БСП е активна по същата популистка линия – вместо да се измисли начин тези хора да се приобщят и да престанат да бъдат източник на страх у масовия човек, се работи по струната на страха, която е най-удобна. А през това време проблемите се задълбочават.

Обобщение

БСП не е левица, защото не отговаря на три важни тревоги на обществото:

  • Не е отдадена на справедливостта
  • Не е отдадена на равенството
  • Не е отдадена на мисълта за бъдещето на обществото

И трите са много по-тясно свързани със закона, отколкото с икономическото преразпределяне.

Обаче всъщност големият проблем е липсата на алтернатива, а за това сме виновни НИЕ в очите на родителите си – те смятат “ОК, ние се провалихме с тая работа, не успяхме да направим истинска демокрация, ама и вие не се представяте по-добре. Ние поне се мъчехме с БСП и СДС, обаче вашето поколение роди алтернативата Бойко/Станиш/Бюрек/Дидо Успелия”.

Това е големият проблем. А още по-големият е, че няма с кого да я родиш тая алтернатива.

Левашки фалш

Докато пиша това, все още очаквам отговор на въпроса си: „Каза ли някой и дума за миньорите от „Ораново“ от трибуната на вр. Бузлуджа?“

Тежкото мълчание по въпроса показва доколко БСП се е превърнала в куха обвивка, накичена с розички (заради ПЕС) и петолъчки (заради антуража, който катери върха всяка година), но изцяло лишена от съдържание.

Трагедията със загиналите и затрупаните миньори беше повод „Левицата“ (кавичките са символни) да започне дискусия за условията на труд на десетки хиляди българи. Не само тези, които работят при висок риск за мизерно заплащане и при символични предпазни мерки, а за всички, които нямат елементарна сигурност в работата и живота си, само защото са подчинени на самозабравили се местни и национални феодали и олигарси (което впрочем е валидно и за миньорите, които са нещо като крепостни селяни на Ковачки и неговата партия „Лидер“).

Това разбира се няма как да стане, дори някой на „Позитано“ да иска да проведе подобна дискусия, тъй като съществува съвсем реалният риск да бъда засегнати интересите на някой партиен… лидер (мислех да напиша спонсор, но нямаше да е достатъчно екзактно).

Оглушително е и мълчанието на оназ богопомазана прослойка от т.нар. „леви интелектуалци“ (кавичките са функционални…и символни). Не чух и дума от Дърева, Волгин, Андролова и пр. Може перата им да са прекалено заети с разобличаването на конспирации, вдъхновени и организирани от Сорос, Ран-Ът, Пашата и т.н. А може и просто критичният им глас да е сподавен от рублите, натъпкани в гърлата им…


Вместо заключение

Да се върнем на темата за кухостта и фалша на БСП. Резултатът от тях е не само лишаването от представителство на прогресивните и леви хора, които в България са стотици хиляди (макар повечето от тях да са готови да скочат от Мусала преди да признаят, че са леви). Другият резултат е изпразването на официалната структура на „Левицата“ от каквито и да било смислени хора, способни да свършат работа за 5 ст. професионално.

Или как иначе да си обясним другия забавен гаф от тазгодишната Бузлуджа, който обиколи интернет. Симпатизантка на БСП прочете реч от трибуната, обяснявайки че хора като нея са безработни не само защото са неграмотни и мързеливи, а и защото няма работа. Повтарям ПРОЧЕТЕ.

Искрено се надявам, че грешката идва при четенето, но дори да е така показва колко елементарно е подходил „отговорният фактор“ при организирането на изказването.

И накрая да се върна отново към темата си отпреди няколко седмици – изходът от тази криза минава през необходимостта от създаването на нещо ново.

Какво следва оттук нататък?

 

Най-резонният въпрос на хората, които принципно подкрепят протестите, но са притеснени от отговора на това какво идва зад дебелата завеса, на която пише „Оставка и предсрочни избори“.

 Чувам все повече хора да изричат формулата „Нормализация на политическия процес“. Какво означава това? Най-общо казано означава да има нормална политическа система, начертана по традиционните разделителни линии на Западна Европа и Северна Америка – ляво/дясно, прогресивно/консервативно.

 

Нито една от четирите партии в 42 НС не попада в границите на тази политическа нормалност. Напротив, всички те са създадени и/или контролирани от политическите и социалните „инженери“ на прехода – хора, свързани в репресивния апарат на тоталитарния режим и по-точно казано с Държавна сигурност. Без ясна оценка на тази историческа реалност и без скъсване с нея, Нормализация не може да има.

Докато в дясното политическо пространство има остатъци и наченки на подобна Нормалност (говоря за партии като ДСБ и ДБГ на Миглена Кунева, с всичките му – на второто – недостатъци), то в ляво ситуацията е плачевна. Тази тежка криза на Левицата не е заради липсата на истински и разумни хора с леви убеждения в България, напротив, те са много, а поради тоталният и задушаващ контрол на БСП върху лявата идея, комбиниран с моралния и организационен разпад на партията.

Искам да направя малко отклонение, което считам за важно. Вината за моралното измерение на този разпад се носи предимно от лидерите на БСП през последните 23 години, всички лидери. Но тази вина е присъща и на хората, които съставляват Левицата, членовете и симпатизантите й. В този смисъл, те се носи и от мен лично. С действията и бездействията си ние допуснахме Лявото в България да достигне до степен на тотално обществено отвращение. Отвращението на българските граждани от предателството към тях и от това, което представлява БСП е напълно резонно. А олицетворяването на БСП с Левицата е нормално при липса на разумна алтернатива.

Ето защо аз виждам като своя най-голяма политическа отговорност да работя за създаването на нова организация, обединяваща и изразяваща идеалите на левите хора на България. Моят спор и съревнование не е с БСП, тъй като тя не е лява партия и не изразява ценностите на левите хора в България. Доколкото в нея все още има хора, които искрено споделят тези ценности, то те са там заради заблуда и надежда, че нещо все още може да се промени. Моето мнение е, че туморът в БСП за съжаление е отвъд възможността за лечение. Но това не означава, че дългата и искрена традиция на Лявото в България е обречена и че не може да има продължение.

Виждам този процес като нещо, което ще протече дълго. Моята амбиция не е подобен субект да се яви на следващите избори, дори те да са редовни. Не можем да очакваме, че едно заболяване, развивало се няколко десетилетия (нарочно не уточнявам колко, защото можем да търсим началото още през 20-те години на ХХ век) ще бъде излекувано в рамките на няколко месеца.

Подобен проект, ако се осъществи, ще бъде също така част от този проект за Нормализация на политиката в България.

И последно, говорейки за ляво и дясно, искам да направя много важно уточнение. Нямам намерение в този момент да водя идеологически спорове по въпроси, които делят лявото и дясното. Тези дебати се водят в общества, в които базовите консенсусни ценности като върховенство на закона и равен старт за всички са утвърдени и се налагат безапелационно.

 

Или казано с други думи, не ми се водят спорове за плоския данък, докато Делян Пеевски си разписва назначението за шеф на ДАНС.

Черни точки

Не си спомням черните или червените точки бяха хубави едно време – сигурно червените, все пак живеехме в ония времена…но нека си направим кратка равносметка какви черни точки натрупа кабинетът Орешарски за ТРИ СЕДМИЦИ:

  • Спорни, олигархично-зависими назначения в кабинета (Тихолов, Стоянович, транспортният министър и т.н.)
  • Амбиция за промяна режима на пушене в закрити пространства (пълна глупост, обслужваща лобистки интереси)
  • Назначаване на Делян Пеевски за шеф на мега-структурата ДАНС, след като законът е бил променен така, че да може той да стане шеф. Впоследствие, опитът за нелегитимното му връщане в Народното събрание
  • Приемане на СУПЕР-лобитско изменение на закона за хазарта, което обслужва САМО И ЕДИНСТВЕНО една компания – Еврофутбол, зад която седи лицето Васил Божков, много близък на Премиера Орешарски
  • Назначаване за зам.-министър на вътрешните работи на лице, СВЪРЗАНО СЪС СИК, след като ни обясняваха как ще връщат държавата от Бойко, Пашата и…СИК. И последващото му уволнение…2 часа по-късно.
  • Бях забравил и зявките и назначаването на бивши агенти на ДС във Външно министерство! Благодаря на Пламен Нейков, че ми напомни

Това е за ТРИ седмици, а Орешарски ни иска 6 месеца кредит на доверие. Как ли пък не.

Програмата на новото правителство

Снимка: dnevnik.bg

Считам се за прогресивен човек. Предпочитам държавата, чрез закона, да урежда това, което така или иначе съществува като отношения в обществото, отколкото да се опитва да скрепи нещо, произтичащо от миналото. Също така предпочитам без упование на идеологии и догми, държавата да участва директно или индиректно в процеси, които пазарът сам по себе си не може да разреши ефективно, стига разбира се това да не води след себе си по-тежки неефективности.

Но най-вече смятам, че оставени сами и свободни, хората ще намерят най-добрият начин да живеят като индивиди и като общество. Ролята на държавните институции е да насърчават и гарантират тази свобода всекиму (а не само на тези, които могат да си я “купят”).

От тази си гледна точка, си направих своеобразен разбор на новото правилство на базата на конкретните приоритети, изтъкнати от мин-председателя и неговите министри:

Орешарски:

  • Подновяване на проучванията за Белене – тоест, забравяме за насърчаването на възобновяема енергия, хвърляне на много пари за проект, който не е безспорно нужен (България към момента произвежда свръхмного енергия) и разбира се – много много крадене.
  • Отпадане на предожената забрана офшорки да участват в държавни поръчки – реверанс към спонсорите, които обезпечават предизборната кампания на всички парламентарно представени партии. От друга страна, отказ на държавата да осигури ефективна работа на пазара, като създаде еднаква и справедлива среда за всички фирми.
  • Преразглеждане не правилата за парите на държавните фирми – същото като предната точка – нов реверанс и преференции за няколко определени банки/търговски дружества. Все пак Делян Пеевски отново е част от управляващата коалиция.
  • Отпадане пълната забрана за пушене на закрити обществени места – държавата се отказва от това да гарантира еднакъв достъп до здраве на всичките си граждани.

Вигенин:

  • Връщане на агентите на ДС във Външно министерство – съвсем ясен знак, показващ, че греховете на тоталитарния режим са били просто една малка девиация. Отказ за категорично скъсване с този тоталитарен режим.

При подобна оценка, в моето съзнание няма как човек с прогресивни възгледи да намира представителство в подобен кабинет.

Политическият шаблон на Татяна Дончева

Снимка: в-к „Дневник“

Бившата червена депутатка и основателка на неясното „Движение 21” отново взриви общественото пространство с откровенията си. Сутрешните блокове за пореден път бяха „употребени”, но техните продуценти и водещи не се и дърпат особено – липсата на истинска политика и събития поражда необходимост от запълването им с вулгарни приказки за това кой с кого си „ляга” политически.

Изненадващо по-скоро е това, че г-жа Дончева все още успява да пробута мъгливите си откровения. Изказванията ѝ печално започват да наподобяват шаблон за циркулярно писмо, в което само от време на време се променят имената на главните герои.

Маджо и „банкерът” му бяха заменени от други популярни фигури от съвременния фолклор – Вальо Златев и Георги Първанов. Президента и бившият вътрешен министър Румен Петков така или иначе трайно се настаниха в негативния списък на г-жа Дончева, но една бърза справка във вездесъщия Гугъл може да ни припомни, че адвокатката не винаги е рисувала отношението си към тези държавни мъже в подобни тъмни краски.

Впечатлението, което тази, иначе несъмнено колоритна и ерудирана, жена-политик е изградила е, че отношението ѝ към пъстрия заобикалящ ни политически свят, е фукнция не на ценности и идеи, а на способност на отелни лица да задоволят „търсенията“ ѝ.

Жалкото е, че обществото в случая не проява същата паметливост или дори склонност да се осведоми как се е променяло отношението на дадено лице към събитията и политическите актьори. Това позволява на г-жа Дончева години наред да предлага едно и също постно представление, само сменяйки основните действащи лица от време на време.

Битката за Бузлуджа

В ляво предстоят интересни дни и никой не може да каже как ще завърши двубоят на титаните

Настоящият материал беше публикуван с леки корекции във в-к „Седем“ преди 10-ина дни.

„Бой последен настал е”. Ако има песен и рефрен, която лидерите на БСП изгарят от желание да бъде запята от оределия им електорат, то това е точно тази строфа на Интернационала. За тяхно съжаление неумолимият ход на времето, както и тяхната порочна некомпетентност, която е единствената прогресивна (тоест растяща) величина в партията, не могат да бъдат излъгани и „някога величествената” Българска социалистическа партия уверено върви към заника на славните си дни.

Противно на общоприетото мнение, за което подобна мисъл е а) абсурдна и б) трагична, аз (като ЛЯВ човек) смятам, че подобно развитие ще е полезно не само за левицата, но и за обществото ни като цяло. А освен това е и закономерно. Дълги години шепа политици се опитваше да противопостави „новото” (СДС) на „доказаното” (БСП) и да свърже идейно и дори организационно „лявата” партия с БКП и дори с БРСДП и така да „конструира” една организация, стара повече от век. Такава връзка не е невъзможна. Но освен по фамилно-кланово-финансовата линия, наследена от БКП, БСП трудно може да бъде наречена „лява” партия. Още по-трудно „модерна”. Няма нищо страшно в това – организацията беше и си остава една „партия на прехода” и след като той приключи (поне номинално) е време и във втората от най-значимите му политически структури да протекат процеси на реорганизация, подобни на тези в СДС след 2001г.

Парадоксално остава, че най-добронамереният председател на БСП и навярно единственият човек, който искаше да я реформира беше Жан Виденов. Но днес сме 2010г. и председателят на БСП се казва Сергей Станишев. Човек, доказал се като най-некомпетентният лидер на партията, след като изгуби изборите по-тежко и от проваления си предшественик, въпреки „успешното управление” и завършения 4-годишен мандат. Всъщност, в електоралното фиаско нямаше нищо изненадващо, предвид всичко онова, което успя да сътвори „лявата” БСП за 4 години във властта. Дори корупционните скандали и съмненията за защита на корпоративни интереси щяха да са достатъчни за една уверена загуба, но множеството авторитарни (като опитите за тотално следене на интернет трафика) и крайно неолиберални икономически решения (като въвеждането на плосък данък и премахването на необлагаемия минимум например) доведоха коалицията (и партията) до тежкото поражение. Хората не разбират от политическа теория и най-вероятно не могат да направят разликата между социална и неолиберална политика, но усещат най-добре състоянието по собствения си джоб и виждат как едно уж „социално” правителство усилва тежестта върху средната ръка хора, за даде повече на най-богатите членове на обществото.

Показателно за разгромът на БСП като партия и идея е невъзможността ѝ да се организира и възстанови в опозиция. Затова и все по-шумни ще стават клюките за разцепление и разпад. В момента има 3½ основни ядра, по които то може да протече.

Първият (и вече отслабен) такъв кръг е този около сегашният председател на БСП – Сергей Станишев. Реално той се е превърнал в цар без царство, тъй като влиянието на партията, която ръководи все повече клони към рамката на статистическата грешка. Погрешно е и широкоразпространеното мнение, че Станишев е „човек на Първанов” – истината е, че от доста време основната опора на бившият министър-председател са „хората в сянка”, които обичат да се събират да ядат супа всеки вторник в един скъп софийски ресторант в района на Интерпред. Случващото се вътре в този кръг също заслужава внимание. Най-близките хора на Станишев на „Позитано” продължават да бъдат Ивелин Николов и Антон Кутев, докато Кирил Добрев, който до скоро също беше един от най-приближените хора на Сергей е влязъл в конфликт с председателя на партията. Това е довело до един парадокс – новосъздаденото Младежко обедниение в БСП, което беше сформирано, за да премахне неудобната Българска социалистическа младеж (на която съм дългогодишен член и понастоящем зам.-председател) е изпаднало в немилост пред „Високата порта”, тъй като реално е „на подчинение” на Киро Добрев, който вече го използва като инструмент в борбата си срещу Станишев. За никого не са тайна обаче и близките връзки между фамилиите Добреви и Първанови и в тази връзка са основателни и подозренията, че Кирил Добрев бива използван като камикадзе, което трябва да мъти водите около кораба на Станишев (умело назован от един популярен български журналист „Позитаник”).

И тъй като вече споменах президентската фамилия е нормално веднага да се насоча към втория най-сериозен лагер, който може да определи бъдещето на левицата в България. Реално усилията на настоящия президент, който има и организационния, и финансовия потенциал, имат най-големи шансове да разцепят лявото пространство. Единственият проблем, който седи пред Първанов е понаклепаният му вече авторитет и липсата на реален идеен потенциал. Бившият председател на БСП не може да се оплаче и от липса на силни съюзници вътре в БСП, като освен Кирил Добрев, за негов близък човек се смята и навярно най-силната фигура вътре в партията – Румен Петков. Въпреки болезнено лошата си репутация двамата са достатъчно обиграни, че да изиграят картите си по най-добрия начин – вадейки „млади” и „неопетнени” лица от нафталина като бившият външен министър Ивайло Калфин например (който преди време беше спряган за „бъдещ лидер” на „бъдещата президентска формация”).

Последните две ядра, които общо броя за 1½, са тези около Татяна Дончева и Румен Овчаров. Причината да не ги считам за фракции с пълен потенциал са различни за всяко. Бившата депутатка и настояща адвокатка се опитва да яхне вълната на славата, спечелена ѝ като „поразяваща уста”, събирайки странен меланж от не-точно-леви хора, „млади неопетнени” и „стари кучета”, с щипка екзотични фигури (като футболния треньор Пламен Марков), надявайки се че така ще успее да забърка рецепта сходна на тази на бомбастичния коктейл, който изстреля ГЕРБ до върха през 2009г. Аз лично не виждам как силите ѝ биха стигнали за прескачане на 4% бариера, която седи за влизане в НС. Тъжното е, че зад фасадата ѝ не се вижда нищо като идея и намерения, освен личната амбиция и желанието за политически реванш.

Лидерът на столичната организация на БСП Румен Овчаров и неговите приближени несъмнено осъзнават, че потенциалът им е ограничен. Засега изглежда, че техният избор е да играят в очаквателна позиция, опитвайки се да запазят най-голям брой опции отворени. Румен Овчаров може да разчита на един изграден и обигран кръг от млади лица, водени разбира се от Георги Кадиев, които би могъл да пласира навсякъде. Те ще се борят в и за БСП до момента, в който видят, че битката е обречена, след това биха могли да участват и при Татяна Дончева, ако нейният проект се окаже с потенциал.

Не бих искал да завърша този преглед без да обърна внимание и на няколкото „идейни” движения в ляво. Това са съвсем малки формации без реален организационен и финансов потенциал, изградени от ограничен брой съмишленици на базата на споделени идеи и ценности, вместо на споделени интереси. Най-сериозна от тях е т.нар. „Ляво крило в БСП”, което съществува като официална фракция вътре в партията. Лидерите на партията обаче успяха да му нанесат сериозен удар, давайки място на председателя на крилото Янаки Стоилов място в Изпълнителното бюро, с което най-гласовитият критик на партийното ръководство изведнъж изчезна от сцената. Другите две подобни структури са „Солидарна България” и Форума за социални алтернативи (който обединява бивши и настоящи членове на БСМ), но засега тези формации се борят преди всичко за мястото си под слънцето, опитвайки се да го намерят не със скъпи и шумни ПР акции (които не могат да си позволят), а изграждайки авторитета си като идейни центрове.

Китайското проклятие „пожелавам ти да живееш в интересни времена” е много подходящо за ситуацията в БСП. Както и да се развие ситуацията и която и страна да вземе надмощие на българската левица ѝ предстоят дълги и тежки времена на лутане и симулиране на модернизация. Тази криза няма как не се отрази и на цялото общество. Ако погледнем примера, даден ни от кризата в десницата, безпътицата там доведе последователно две неориентирани и некомпетентни правителства, а неспособността на десните да изведат нови и способни лидери, комбинирана с провала на БСП, запокити България в зоната на пожарникарския популизъм, гарниран с доза неофашизъм, излъскани и поднесени ни като „модерен консерватизъм”. При всички положения обаче подобно положение е по-добре от безвремието, което тегне в Левицата от 20 години.

Началото на края

През почивните дни в Испания се проведе заседание на изпълнителното бюро на ЕКОСИ (млад. орг. на ПЕС). Аз не можах да присъствам, тъй като в момента се занимавам с едни други хубави работи (за които ще разказвам по-нататък, ако всичко се развие позитивно), така че вчера получих „височайше“ обаждане с новини как е преминало бюрото.

Не крия, че повод за радост ми даде следната новина – Изпълнитеното бюро на ЕКОСИ напълно единодушно е отказало членство (дори като наблюдаващ член) на Младежкото „обединение“ в БСП (обединение на няколко все още останали върли кариеристи в БСП). Решението е съвсем логично и закономерно. Все пак за няколкото си месеца съществуване, МО успя да се прояви най-вече с веене на байряци с лика на „Любимия Вожд“ Сергей Станишев и една почистваща акция, когато отидоха да мият паметника на съветския войн с веро.

И докато подобни „политики“ са любима форма на младежка активност за ръководния апарат на Двайсе’летницата (да не са посмяли повече да ми се сравняват с Дядото), то те могат да предизвикат само смях на запад от Драгоман. Всъщност излъгах – не само смях, а и малко страх. Защото сравнението между това, което ни се представяше за „гнило статукво“ и това, което сега е „ново начало“ се вижда и с просто око и предизвиква странни реакции.

Така че, днес ЕКОСИ, а утре може и ПЕС, кой знае? Особено след като г-н Станишев и кръжецът от мухи-лай*арки около него направиха всичко по силите си да блокират провеждането на най-голямото ежегодно социалистическо събитие в Европа в България – Летният лагер на ЕКОСИ. Защо мислите го направиха? Защото домакинството беше поверено на БСМ. Не на Сергей Станишев, не на БСП – а на БСМ.

(Още) Шамари за Сергей

В европейската и световната политическа практика е утвърдено водещата фигура да поеме отговорността за даден изборен неуспех. В горното видео можете да видите Гордън Браун, който още преди да е изгубил напълно надеждите си да остане министър-председател, вече заявява, че ако партията му остане извън властта ще подаде оставка като лидер. И то предвид факта, че Лейбър не изгубиха категорично, а консерваторите са твърде далече от мнозинството и дори от категорична победа.

Къде сме ние?

Юли 2009 – БСП току що е реализирала най-слабия резултат в историята си въобще. По-слаб (номинално И процентно) дори от този на партията след проваления кабинет на Жан Виденов. Т.нар. „лидер“ на партията Сергей Станишев се изправя пред електората и членската маса и с характерната си накъсана дикция заявява:

„Ние…няма…да ви…предадем“
„Аз…няма…да бягам…от…отговорност.“

Разбира се в държавата на „Големия брат“ подобни изказвания в стил „войната е мир“ са нещо съвсем нормално. Но нека видим докъде доведе поведението на т.нар. лидер собствената му партия.

Малко под година след като изгуби изборите, правителството на ГЕРБ се спуска стръмно надолу, но от това не следва нищо за „опозицията“. БСП седи някъде между бариерата за влизане в парламента и статистическата грешка (тоест 4-5%) и само от време на време потрепва конвулсивно. Като труп, който все още бива дефибрилиран, въпреки че всякаква надежда е изгубена.

Отговорно

Всъщност истината е, че Сергей Станишев пое отговорност. Изисква се голяма смелост след като си се оа*ал напълно да си сложиш розовите очила и да останеш на първа линия (като Матросов на амбразурата – ей как обичам стари соц-клишета!) да те блъскат като боксова круша. И то да те блъска не кой да е, а човек, който е изградил целия си публичен образ около това колко е як и колко тестостерон пръска от него.

Сергей Станишев прави и друга услуга на лявото в България. Недавайки шанс за каквото и да е реформиране в рамките на БСП (не мисля, че дори без него то било възможно), която откакто той е председател само номинално може да бъде наричана лява, той отваря пътя за преобразуване на лявото, по подобие на дясното в периода между 2001-2009 (ако приемем, че този период изобщо е завършил). Лошото е, че авангарда на „реформиските“ сили в момента се явяват лица като… Татяна Дончева, Румен Петков+Овчаров и Георги Първанов. Хора, които категорично не могат да бъдат идеен център за създаването на европейски социалдемократически политически субект.

Но пък за нас като същински европейци е добре да гледаме примера на утвърдените демокрации и да сравняваме. Съответно и да изискваме същото поведение от политическите си лидери.