За европейска демокрация, за истинска европейска левица!

Двадесет години след началото на демократичните промени, България е изправена пред решителен избор. На 5 юли българските граждани са изправени пред две алтернативи – да застанат зад статуквото на посткомунизма, зад начина, по който се упражнява публичната власт през последните години, зад това, което представлява българската държава днес; или да разтърсят здраво системата, да дадат шанс за ново начало на демократичното и европейско развитие на страната, да генерират политически импулс за преодоляване на проблемите, които ни направиха черната овца на Европа.

Като оставим на страни целия поток от предизборни препирни, откровени манипулации и лъжи, които изпълват предизборната кампания такава, каквато е днес, в предстоящия вот за Народно събрание, всеки от нас е изправен пред един сравнително простичък избор:

1 Да не гласува изобщо или да гласува за някоя от партиите от сегашната управляваща коалиция, за някоя от техните формации-мутанти, продукт на посткомунистическото задкулисно „политическо генно инженерство” И в двата случая, това означава, да се приеме начинът, по който се упражнява публичната власт през изминалите години, да се съгласим изрично или мълчаливо, че българската политика може, дори трябва да бъде такава, каквото тройната коалиция на БСП, ДПС и НДСВ ни я показаха. Да приемем, че корупцията и злоупотребите с публична власт са нещо естествено, нормално присъщо на политиката. Нещо повече, да затвърдим и бетонираме положението, че именно тези престъпни явления трябва да стоят в основата на политическия процес, да бъдат причината, двигателят на упражняване на публична власт у нас.

Да не гласуваме или да гласуваме за статуквото на управлението и неговите креатури означава, да приемем или подкрепим, че назначенията в публичния сектор ще се извършват по партизански причини, въз основа на посредственост, конформизъм, сервилност. Да се съгласим, че социалната държава може да съществува само на хартията, а нейна единствена проявна форма да представлява подхвърлянето на жълти стотинки на пенсионерите преди провеждането на поредните избори.

Да не гласуваме или да гласуваме за някоя от партиите от досегашното управление означава, да скрепим с поведението си този начин на разходване на европейските фондове в България, който доведе до фактическото им спиране, до невъзможността България да бъде пълноценен участник в процеса на европейска интеграция.

2. Ако не харесваме тази реалност, ако считаме, че в начина, по който се упражнява публичната власт днес има сериозни и тежки пороци; ако искаме България да бъде наистина европейска държава, ако смятаме, че в нашето общество трябва да има действителна солидарност, че социалната държава трябва да съществува в конкретни форми и мерки както в социалната политика, така и в образованието, в подкрепата за семействата, в здравеопазването, в регионалното развитие; ако искаме да остане природа в България, да не бъдат унищожени красотите на нашите планини, море и градове заради варварския нагон за печалба на нискочели алчни новобогаташи и перачи на престъпно спечелени пари, не можем да забравим, че на 5 юли има избори.

Не можем да застанем поради каквото и да е оправдание зад някой от тези, които четири години утвърждаваха и използваха всички споменати пороци в изгода на себе си, своите обръчи от приятелски фирми, своите партийни храненици. Не можем, да оставим тези, заради които думата политика, партия и власт се превърнаха в обидни думи, да продължават безпардонно да се подиграват с труда и достойнството на българските граждани.

Ако не приемаме всичко това, трябва да гласуваме, трябва да подкрепим тези, които са доказали в политиката и действията си в обществото, че не са част от статуквото на посткомунизма. Че не са свързани с номенклатурата, агентурата или икономическите кръгове на тоталитарния режим. Че имат реално, истинско отношение към каузата, която отстояват. Тези са политическите фактори, които могат да допринесат за съществено изменение на сегашното политическо статукво, за утвърждаване на България като същинска европейска демокрация.

3. Изборът между статуквото на посткомунизма, между публичната власт, такава каквато е днес и развитието на политически процес и управление, съответстващо на интересите и мнението на гражданите, е въпрос на особена отговорност за тези от нас, които имат леви обществени и политически ценности и убеждения. Които са били или все още са ангажирани под една или друга форма с действие в лявото политическо пространство.

Изминалите двадесет години и особено периодът след 2005 г. недвусмислено показаха, че постигането на реална промяна в левицата, без прекъсването на пъпната връв с времето, хората, практиките, структурите на тоталитарния комунизъм, не е възможно. Лявото не е и не може да бъде въпрос на гола претенция, на червен цвят, на реторика, на криво разбрана русофилия, на аристократично възпроизводство или носталгия по времето на Тодор Живков. На поредното „презареждане” на старите схеми, старите семейства, стария манталитет.

Лявото са определени реални ценности, реално поведение, реални решения на проблемите, които има едно общество. И днес в България те за съжаление отсъстват, защото БСП недвумсилено показа, че е прекалено далеч от тях, независимо от всички претенции за противното. В този контекст, пред всички хора с ляво мислене и ценности, които споделят ценностите на демокрацията и подкрепят утвърждаването на България като пълноценна част от европейското обединение, стои въпросът, дали БСП е изразител и носител на тази перспектива? Отговорът според нас е не! И да се твърди противното е опасна заблуда или откровена неискреност!

Недопустимо е, да продължаваме, да се правим, че не виждаме какво се случва, че на разбираме какви процеси протичат в българското общество и каква е ролята на официалната левица в тях. Недопустимо е да намираме едни или други удобни обяснения и самоуспокоения, за да не реагираме, за да имитираме реакция, а всъщност да се вписваме в пейзажа и системата. Недопустимо е, да не се постави въпросът как да бъде осъществен нов синтез на лявото в България? Как да бъде поставено началото на нова левица, която не е поредната удобна дреха за наследниците на елита на тоталитарния комунизъм, поредната мимикрия основана на носталгията по времето преди 10-ти ноември.

Убедени сме, че първата стъпка по този път е активното участие в изборите на 5 юли, изборът на алтернатива, която може да разклати и събори статуквото на корупцията, олгигархичните зависимости, която да не позволи на българския „Октопод” да продължава да изсмуква живите сили на нашето общество. Става въпрос за избор не между лявото и дясното, а между европейската демокрация и проядената от корупция олигархия, между същинската правова държава и основаната на злоупотреби, шуробаджанащина и посредственост, ориенталщина. Отговорност на всеки съзнателен и принципен гражданин, е да не остане безучастен пред този избор! Отговорност на тези от нас, които споделят идеите на европейската демократична левица е, какво да направим оттам нататък, за да има истинска европейска левица в България!

Георги Николов, Председател на НС на БСМ
Стефан Падалски, Главен секретар на НС на БСМ
Николай Тотев, Главен секретар на НС на БСМ (2004-2006 г.)
Христо Христев, Заместник-председател на НС на БСМ (2000-2006) и заместник председател на МО на ПЕС (2007-2009 г.)
Мария Георгиева, Заместник-председател на НС на БСМ (2007-2009)
Радко Багдасаров, Заместник-председател на НС на БСМ
Илия Марков, Заместник-председател на НС на БСМ, Член на изпълнителното бюро на МО на ПЕС

Кой губи, когато всички партии печелят?

Гражданите.

В неделя отново станахме свидетели на рекордно ниска избирателна активност – 37,49% според ЦИКЕП.

Почти всички анализатори и политици отчетоха това като успех. Успех, защото била по-висока от тази на частичните избори за ЕП през 2007г.

Има някои разлики обаче

1 – След по-малко от месец предстоят Парламентарни избори – най-важни за бъдещето на Републиката. В такъв момент да не можеш да мотивираш малко повече от 1/3 от избирателите да упражнят правото си е израз на върховна политическа импотентност.

2 – Още повече, че се намираме в повратен за страната ни момент. Вътрешните проблеми, изострените до краен предел отношения с партньорите ни от ЕС, икономическата криза – всички тези проблеми правят българите неспокойни за бъдещето им и би трябвало да ги подтикнат към участие и към насочване към по-силни и умели лидери.

Два примера ми идват веднага на ум – президентските избори във Франция през 2007 и тези в САЩ през 2008г. И в двата случая видяхме рекордновисоки нива на изборна активност (~80% ~70%), оспорвани до последния момент състезания и избор на разумни и балансирани лидери.

3 – И чисто статистически България е доста под средната за ЕС избирателна активност.

Всички тези фактори и критично ниското ниво на гражданско участие е символ за провала на цялата политическа класа – от най-ляво до най-дясно. От най-старите и калени политически лидери, до белобрадите прохождащи лъвчета.

Политиците на прехода и тези, които в момента си проправят път, за да ги наследят, се явяват напълно неспособни да формулират ясна и устойчива алтернатива на управлението на страната.

Затънали в споровете за миналото или в консервирането на порочните модели, установени по време на управлението, нито една от сериозните политически сили и нейните лидери не могат да зададат дневен ред, който да гарантира консолидацията (тоест оцеляването – защото все още има нужда от това) и развитието на демокрацията в България.

Не случайно нито една партия не залегна в предизборните си послания на правото на преференциално гласуване.

От друга страна 16% от гласувалите са се възползвали от него. (Почти колкото т.нар. контролиран вот, който политическите анализатори оценяват на около 16,5%). Това показва, че българските граждани имат нужда от повече и по-качествена демокрация.

А съответно и от демократични лидери с проект за развитието на страната ни.

За какво се бори Таня Дончева?

Снимка: Дневник

Само два дни минаха, откакто Татяна Дончева взе съдбоносното решение да се „оттегли от политиката“. Повод стана отпадането й от листата за изборите за европейски парламент на БСП. Времето ще покаже дали наистина г-жа Дончева възнамерява да се оттегли от политиката или само да не участва в предстоящите избори за НС. Всъщност ще видим дали дори това ще се случи, но Татяна Дончева не е позната като човек, който си сменя често мнението по такива сериозни въпроси (изборният закон не се брои за такъв 😉 ).

Нямам намерение да спекулирам дали наистина ще се откаже, както и дали решението й е продиктувано от обида, че не е попаднала в листата. Комитата сподели много интересна своя теория вчера в блога си.

Не е нужно да се съсредоточаваме само върху тези действия на г-жа Дончева. Нейната юридическа и политическа кариера е достатъчно богата и говори много за ценностите й. Препоръчвам ви този анализ на в-к „Дневник“.

Чудесно е, че най-накрая някой с необходимата популярност назова прямо проблемите в БСП – а именно, че решенията в партията се взимат централизирано и недемократично. Но веднага изниква въпросът – защо г-жа Дончева го направи едва сега? Тези проблеми не се появиха в партията от вчера, те не са дори от последния конгрес. От 2001г. насам, когато г-н Станишев стана председател на ВС на БСП, партията направи рязък завой в и без това неуверения си път към демократизация и европеизация и оттогава разминаването между декларативните ни цели и реалните ни действия става все по-осезаемо и дори набиващо се на очи.

Истината е, че г-жа Дончева никога не е имала последователна и цялостна позиция по отношение на тези процеси. Не случайно в коментарите от последните дни се затвърждава впечатлението, че колоритният й език най-често е служел на половинчати и загубени каузи – като например лични сблъсъци с Георги Първанов или бившия вътрешен министър Румен Петков. А нейните куриозни и критични изказвания, които радваха тълпите, почти винаги бяха много внимателно премерени и като острота и като реален момент, в който да бъдат направени и почти винаги с тях се целеше задоволяването на някакъв личен интерес.

Ето защо аз не мога да се приобщя към положителните оценки и хвалебствия към постъпката на Татяна Дончева. По-скоро във всеки един момент си спомням нейните критични интервенции, например поправката „Ванко 1„, която осигури амнистия (тоест освобождаване) за един доказан от закона сутеньор (народното творчество изключително залужено я овековечи като Татянко 1) или критичните поправки в закона за конфликт на интереси, които реално го блокираха и разбира се проявената по везирски мъдрост по отношение на закона за избор на народни представители, когато за една нощ колоритната ни парламентаристка промени мнението си и гласува „за“ 8% бариера и 31 мажоритарни кандидати.

Най-вероятно някъде там се крие и причината за очакването й да излезе в заслужена пенсия като европейски народен представител, както подозира и Комитата в неговия материал.

Навярно българското Народно събрание ще изгуби без ораторския потенциал на Татяна Дончева, но не вярвам, че българската политика ще изгуби като цяло от липсата на подобни хора, които нямат ясен политически дневен ред и са способни да моделират ценностите си според конюнктурата на деня. Лошото е, че на нейно място най-вероятно ще видим някого, който не притежава дори този колорит.

Защо 1 Май?


Вие сте: 12-13 годишен, напълно неграмотен, израстнал в мизерия?

Ако отговаряте с „да“ на горните въпроси, то вие сте нашият човек!

Ние ви предлагаме: мизерно заплащане, работа в отвратителни условия, 18-часов работен ден

Струва ли ви се абсурдна подобна обява за работа?

Надявам се. Само преди около век обаче тя е била нещо съвсем обичайно. Малки деца са били най-търсените работници за мините за въглища в Прусия и германските държави, тъй като тунелчетата са били тесни и по-пригодени са по-малки телца. В текстилените фабрики навсякъде из Обединеното кралство (пример за обществено и политическо развитие) работниците са били заключвани за по 18 часа на ден във фабриките, а позволилите си да се опълчат са били жестоко наказвани (пребивани) от модерните за времето си предприемачи.

От другата страна на океана (формалният повод да отбелязваме датата 1 Май) през 1886 американските профсъюзи обявяват неофициална национална стачка, в която участие взимато 300’000 работници. Целта е нещо, което днес възприемаме за даденост – 8-часовият работен ден.

След тридневни протести в Чикато полицията и частни охранители започват да разпръскват тълпите, ранявайки стотици и убивайки няколко. На следващия ден, 4 Май, започват стълкновения между полиция и протестиращи. Хвърлена е бомба срещу полицаите, от която загива един, а други няколко са ранени. Полицията открива огън, безредиците преминават в открити стълкновения. Загиват безброй демонстранти. Седем анархисти са осъдени и екзекутирани набързо, един се самоубива в затвора. По-късно е доказана невинността им.

Но днес не е ден за траур и почит на жертвите. Днес е празник. Днес е ден да отдадем дължимото на тези, които да жертвали дори живота си понякога, за да можем да живеем по-справедлив и сигурен живот. Днес е ден, в който да спрем за няколко минути от забързания си и притеснен живот и да си кажем „Е, все пак нещо сме постигнали!„. Не като нация, а като хора.

Днес милиони други хора ще излязат по улиците на градове и села – в Германия, в Турция, в Индия, в Полша, в Нигерия, в САЩ, в Чили, за да отбележат това. Но също и да заявят, че са солидарни с всички онези, за които битката за елементарни придобивки и подобрения на условията на труд, не е приключила. С азиатските деца във „фабриките за пот“ в Китай, които произвеждат модерните ни маркови облекла срещу заплащане от една малка торба ориз на ден. С африканските земеделци, които живеят и умират в мизерия, заради протекционизма и експортните субсидии на хипер-развитите държави.

С българските шивачки в цеховете в Южна България, които седят заключени на работното си място, принудени да работят в тежки условия на труд без маски за лицето, за да не дишат отровното лепило например.

Днес ръководството на Българската социалистическа партия ще отпразнува заедно с 2-3 хиляди симпатизанти празника в Борисовата градина. Няма да има манифестация по улиците на София – може и от страх, че ще се види, че няма кой да ни последва.

А защо ли няма кой? Отговорът на този въпрос ще намерим, ако си отговорим на един друг – какво направихме за хората на труда в България през последните 4 години? Колко пъти господин Станишев отиде при шивачките в Родопите? Предотврати ли госпожа Масларова трудовите злополуки по строежите в София? Каква справедливост даде десятъкът на господин Орешарски на 1 милион българи, получаващи минимално трудово възнаграждение?

Мисля, че за никой не би било трудно да си отговори.

Борбата ни за по-справедлив живот за всички не е приключила. Днес ще отбележим постигнатото, утре ще продължим напред.

Честит празник на всички!

Равна работа, равно заплащане!

От Openly Feminist научих, че днес е „Денят на равното заплащане“. Той се отбелязва в САЩ през Април и отбелязва до кой ден от следващата година трябва да работят жените, за да изкарат толкова, колкото колегите си от мъжки пол за една година.

В България проблемът явно не стои толкова остро. Нашите колежки трябва да работят само до края на месец Февруари всяка година, за да припечелят толкова, колкото един средностатистически български мъж за 12 месеца. Паритет и солидарност.

В България положението е по-добре и от това в Германия където разликата е средно 20%, но е точно на средното ниво за Европейския съюз – 15%, което означава, че има още много, за което да работим.

И макар социализмът да е свършил чудеса по отношение участието на жените в икономическия и обществения живот за една малка и изостанала балканска държава като България и номинално да сме по-напред от доста други държави по отношение на официалното заплащане, жените в България срещат страшно много пречки в професионалното си развитие.

Тези пречки нямат нищо общо с икономическата логика – ако вярваме на идеолозите на свободния пазар – равната работа би трябвало да осигурява равно заплащане, но това очевидно не е така. Отгоре на всичкото българските жени заемат 2,5 пъти по-малко ръководни позиции отколкото мъжете у нас, въпреки че са по-образовани (пак статистически) и подготвени.

Освен това, има и други фактори където реалността не отговаря на свещената икономическа логика. Наслушал съм се на истории за млади (и не толкова) жени, които пробиват в работата си (независимо дали публична, държавна или частна) по онзи начин. По-лошото е, че на отделни места това не е просто „бърза лента“ към успеха, а се е превърнало в нещо очаквано и дори задължително, а отказът за примиряване води до блокиране на естественото развитие.

Ако трябва да спомена нещо позитивно за това правителство, то е приложената програма за увеличеното майчинство до 12 месеца. Но това не е достатъчно. Много български жени избират да не се възползват от тази програма, поради страха от това да изостанат много в работата си и да изгубят всякакви шансове за кариерно израстване. Възможността баби и други близки да гледат децата срещу заплащане, осигурено от държавата също е положителна крачка, която обаче се прилага само за децата между 9 месеца и 3 години. След това знаем добре какво е положението с детските градини – който не разполага с необходимите връзки и/или късмет да запише детето си в обществена такава е принуден да разчита на частните заведения, които са много скъпи и поставят много сериозен финансов товар върху младите семейства. Така навярно в много семейства с по-ниски доходи, в които родителите не могат да разчитат на по-възрастни роднини за грижите за детето, единият родител (обикновено майката?) е принуден да се откаже от професионално развитие, което допълнително ограничава доходите на тези семейства – т.е. получава се един порочен кръг, в който бедността води до още повече бедност и безизходица от мизерията.

Европейските социалисти планират да внесат за обсъждане и гласуване в следващия Европарламент директива, символично наречена „равна работа, равно заплащане„. Тази директива ще е добре дошла за България, но другите проблеми, изброени по-горе, не могат да бъдат решени чрез формални мерки.

За тях ще трябва политическа воля и много символични актове с цел промяна на манталитета на цялото общество – както на жените, така и на мъжете. Мога да дам един пример с Министър-председателя на Испания Хосе Луис Родригес Сапатеро (също социалист) в чиито два кабинета министерските постове са (почти) поравно разделени между мъже и жени, а някои от най-мъжките министерства като това на отбраната са поверени на жени.

Остава да видим кой български политик е готов да предложи политическо лидерство по този въпрос. Който го направи, може да спечели много – не само в краткосрочен план от страна на електората от женски пол, но и в дългосрочен – постепенното справяне с тези проблеми ще е изключително полезно за обществото ни, за което голяма част от жените се явяват огромен скрит потенциал, подобен на хората от малцинствените групи – роми, българи от турски произход и пр.

ДОБАВКА: Прокламация на Президента на САЩ Барак Обама по отношение на „Деня на равното заплащане“.