Битката при Сома

Фалшивият „дебат” за младежкото обединение в БСП опасно прилича на едно от най-трагичните сражения в човешката история

в-к ДУМА, 20 ноември 2008г.

Този материал беше публикуван във в-к ДУМА миналият четвъртък, 20 ноември, преди да се проведе 47 Конгрес на БСП, който взе решение за създаването на т.нар. „младежко обединение“

На 1 юли 1916г. сили на британската армия започват масивна офанзива при р. Сома в Северна Франция. През първия ден британците претърпяват поражения от 58 000 души, от които 20 000 убити. До края на битката през ноември 1916г. по бойните полета на Сома жертвите ще достигнат общо около 1 000 000 души от двете страни, от които 600 000 от страна на Съюзниците – Обединеното кралство и Франция. Безпримерната храброст на британските войни и чудовищната безотговорност на командирите им ще накарат Върховния командир на немските сили ген. Макс фон Галвиц да възкликне “Никъде не съм виждал такива лъвове да бъдат водени от такива агнета!”

Не спирам да си мисля за това ключово историческо събитие, откакто преди няколко месеца започна „офанзивата” в дебата относно съдбата на бъдещото младежко обединение на БСП в новия устав на партията. Само че, нарочените за „лъвове” в случая, основни защитници на младежкото обединение, ми се сториха доста прегладнели и умърлушени. Те не говореха за силата на идеите, на младежките принципност и идеализъм, които могат да направят една организация силна и разпознаваема, а за възможността партията да “контролира процесите” в младежката си организация.

Идеите им пък са напълно в унисон с желанията на “агнетата”, застанали леко встрани от кървавия погром, които виждат в младежката дейност единствената им оставаща надежда да се утвърдят като партийни лидери. Не случайно измежду купчината “анализи”, “позиции” и “разсъждения” виждаме как изпъква другият основен и най-важен аргумент за съществуването на младежка организация – кадровото развитие и израстване.

Още веднъж се повтаря формулата, че за младите не трябва да са важни левите ценности като свобода, справедливост, толерантност, търпимост към различните идеи и разбира се смелостта тези различия да бъдат защитавани. За тях най-важна трябва да бъде позицията, заемана в йерархията на мравуняка, дори това да означава приклякане или дори прегъване пред по-силните на деня.

Както при Сома губещи са били онзи 1 милион души, независимо дали от страната на Антантата или на Централните сили, така и в тази битка губещи ще сме всички ние, които сме на страната на Левицата, независимо дали се зовем комунисти, социалисти или социалдемократи.

За да не бъда упрекван в голословност ще дам моето виждане, като участник, единица, в младежкия сектор на БСП

как трябва да бъде решен въпросът с младежката организация на партията.

БСП има младежка организация – тя се казва Българска социалистическа младеж. Създадена с решение на Конгреса на партията като единствена и външна организация, с цел да осигури мост на БСП към младите хора и обществото като цяло. От 1994г. досега БСМ успешно изпълнява тази си задача. Организацията винаги е била адекватна на времето и обществото, в които съществува. БСМ беше ориентирана и подкрепяше безусловно членството на България в НАТО и ЕС още, когато тези неща се считаха за еретични на „Позитано” 20. Но не и в съзнанието на мнозинството от българите. Днес тези неща са факт и партията ни (с основание) се гордее с факта, че България се присъедини към ЕС, ръководена от правителство с основно участие на Левицата.

БСМ помогна на собствената си партия да излезе от международната изолация и да се интегрира в структурите на международното социалистическо и социалдемократическо движение – Социалистическият интернационал (СИ) и Партията на европейските социалисти (ПЕС). Младежката организация бързо стана пълноправен член и на двете съответни младежки структури и активно се включи в тяхната работа и по този начин изгради и затвърди доверието в българските социалисти като цяло. Някои от критиците на БСМ обичат да повтарят една мантра за „екскурзиите до Брюксел” като развалени грамофони, но оценката на световните и европейските социалисти е много ясна – Вихра Димитрова беше вицепрезидент на Младежкия Социнтерн (МСИ), а Христо Христев и до момента е вицепрезидент на ЕКОСИ (младежката организация на ПЕС), избран с трети резултат на пряко гласуване в съревнование с представителите на организациите на страни като Франция, Италия, Гърция и всички др.

Въпреки всички пречки и подводни камъни, които й бяха залагани през годините, БСМ продължава да бъде жизнена, работеща и – най-важното – атрактивна организация. В нея продължават да идват млади хора, някои от които се чувстват отчуждени и разочаровани от политиката на БСП – и основната им мотивация да го направят е, че виждат в БСМ нещо различно и нещо, което има силата и амбицията да направи бъдещето на Левицата по-добро. Разбира се, не бива да придобиваме навика на партийните лидери на едно отминало време, да си заравяме главата в пясъка като щрауси и да твърдим, че всичко е светло и розово.

Аз като член на БСМ и дори част от националното й ръководство съм наясно, че организацията има не малко проблеми. Но вместо да бъде оставена на спокойствие и насърчавана да ги разрешава, тези проблеми постоянно биват раздухвани, преекспонирани, създават се нови или се манипулират стари. Не разбирам как партията има интерес от такива събития? По-скоро интересът в случая се ограничава до частни амбиции и мотиви, които разбира се не могат да бъдат в унисон с тези на цялото (БСП).

Мисля, че настоящите аргументи ще са достатъчни за непредубедения читател да осъзнае, че

Няма обективни аргументи за създаване на нова младежка организация

В условията на почти нулево финансиране от Висшия съвет на БСП, с изключение на няколко целеви субсидии за конкретни прояви, БСМ води сериозен вътрешноорганизационен живот. За просто сравнение – отделът за подготовка на кадри на ВС разполага годишно със средства от порядъка на 150 000лв. за „младежки дейности”.

Смятам, че в сегашната напрегната обстановка, да започнем ново разбъркване и преподреждане на младежкия сектор, вместо да се опрем на провереното и работещото ще е най-малкото неблагоразумно.

Плоският данък е опасен за БСП

Статията е публикувана в днешния брой на в-к ДУМА

На 1 Май тази година във Англия и Уелс се проведоха местни избори, които управляващата Партия на труда (Labour Party) загуби тежко и остана на трето място сред консерваторите и либералните демократи. Какви изводи бихме могли да си извадим от загубата на британските социалдемократи?

За тежкото поражение и най-ниските нива на популярност на партията откакто тя става една от двете водещи политически сили в началото на 20-те години на миналия век бяха изказани най-различни причини, сред които икономическата и ипотечна криза, започнала от фалита на банката “Northern rock” през миналата година, непопулярността на новия министър-председател Гордън Браун и др. Английският вестник “The Guardian” обаче изтъква като основна причина промените, въведени от Гордън Браун с последния му бюджет като канцлер на хазната (финансов министър), които се оказаха крайно непопулярни и почти предизвикаха бунт сред собствените му депутати в Камарата на общините.

До въвеждането на промените Британската данъчна система по отношение на доходите на физическите лица беше разделена на 3 категории: Стартова – 10%, Основна – 22% и Висока – 40%. И разбира се необлагаем годишен минимум, който варира за семейни, пенсионери и дори хора с увреждания, но започва от минимум 5 225 паунда годишно (или 435 паунда месечно). Стартовата категория данък върху дохода се прилагаше само за тези, които печелят до 2 230 паунда годишно, след като се извади необлагаемият им минимум – или най-малко 7 455 паунда годишно (621 паунда месечно). Това разбира се е доста малка част от работещите хора в Англия където минималната заплата за лицата над 22 години е 5,52 паунда на час (или около 883 паунда месечно при 40-часова работна седмица).

Гордън Браун предложи проектобюджет, който премахва стартовата категория от 10% и намалява данъка за основната от 22% на 20%. Промените бяха приети, но още тогава бяха посрещнати с несъгласие. Крайните резултати са ясни – незавидното трето място на местните избори, загуба в кметската надпревара за Лондон (традиционно червен бастион), рекордно ниски нива на доверие към министър-председателя и партията и почти бунт от редиците на собствената му парламентарна група!

По същество реформите, наложени от Браун, представляват не дотам голямо изменение на данъчното облагане и обхващат малък кръг хора (най-вероятно тези, които работят на непълен работен ден, пенсионери и други), но самата идея за изместване на баланса що се отнася до солидарното и справедливо разпределение на данъчното бреме между хората с ниски, средни и високи доходи доведе до фиаското на правителството и последващото вземане на спешни мерки от министър-председателя Браун и новия финансов министър Алистър Дарлинг за облекчаване на засегнатите от промените.

На фона на реформата в нашето данъчно облагане обаче, промените въведени от правителството на лейбъристите, изглеждат безобидни. Правителството на тройната коалиция, в което БСП играе водеща роля, предприе грандиозно намаление на Данък “Общ доход” (ДОД) от 22%/24%/26% на единна ставка от 10% върху всички доходи. За да бъде обвързан републиканския бюджет обаче, се наложи да бъде премахнат необлагаемият минимум от 200лв., върху който не се плащаха данъци.

Смисълът на данъка върху доходите на физическите лица – основният източник на средствата от държавния бюджет е финансирането на държавата и на услугите, които тя предлага. Става въпрос за администрацията, полицията, здравеопазването, образованието и всичко друго, в което държавата участва. Във всички високоразвити държави – в Западна Европа, Северна Америка, Азия и Океания, тази издръжка се осъществява на базата на солидарен и диференциран модел на данъчно облагане. Тоест – хората с по-високи доходи поемат по-голяма част от тази издръжка. В България има достатъчно хора с такива доходи. Хора, които ги използват, за да консумират (купуват) жилища, скъпи коли и други изделия на лукса. В България има много хора, които имат добри доходи, с които си осигуряват нормално съществуване – жилище, кола, образование за децата си. Но в България има огромна група от хора, които имат минимални доходи и не могат да си позволят да дадат качествено образование и здравеопазване на себе си и децата си.

По същество правителството прехвърли издръжката на държавата с всичките си позитивни (учители, лекари, полицаи, пожарникари и др.) и негативни (раздута администрация, кражба на държавни средства чрез нереални обществени поръчки) проявления върху точно тези хора с ниски доходи. Цялата тежест се измести върху тези много, които седят отдолу в обществената пирамида – по отношение на доходите си. Това са статистическите доводи. Но дори чисто човешки погледнато за този, който получава 200 лв. месечно 20 лв. са много повече от 200-те, за този със заплата 2000 лв., макар и математически бремето да е равно.

Плоският данък е несправедлив, анти-солидарен и най-вече неработещ. Неговата главна цел, изказана и от финансовия министър, и от водещи членове на кабинета, е да се изкарат “на светло” големите разлики между реално вземаните трудови възнаграждения и това, което се отчита по ведомост и се облага с данък. Но за това няма никакво основание, тъй като масовите спекулации и нередности, които се допускат в изразходването на събираните средства, допринасят за пълното недоверие на гражданите на Републиката в смисъла на това да плащат данъци – и следователно от тази „революционна” реформа няма да последват желаните резултати.

Същевременно плоският данък е толкова краен и несправедлив, че няма как да не се отрази върху популярността на правителството и най-вече на водещата сила в него – Българската социалистическа партия, която се самоопределя като представител и закрилник на хората на труда и най-вече на тези с ниски доходи. Местните избори в България отпреди точно една година бяха първият сигнал за изгубеното доверие. Дано не се окаже, че задаващите се през следващата година парламентарни избори, са по-голямо разочарование и от местните избори за Гордън Браун.

Таралежи с бодли

В Банкя се състоя среща на младежките организации на БСП, НДСВ и ДПС

„Лъвчета“
в-к ДУМА
6 март 2008г.


Топъл петъчен следобед, приятен хотел в едно от хубавите предградия на София. Петдесетина момчета и момичета са се скупчили в центъра на обширна заседателна зала. в правоъгълник, оформен от масите, зад които обикновено участниците седят. Младежите са застанали на малки групички – някъде по двама-трима, на други места повече от пет, сякаш няма достатъчно място. Млад мъж, на вид малко по-възрастен от мнозинството участници, се обръща към всички: „Освен, че представяте различни политически сили, не забравяйте, че вие сте и представители на всички краища на страната ни – където стоите сега – това е важно!”

Младежите не са съзаклятници на мистериозен ритуал, забранен за непосветени, а участници в първия семинар на младежките организации на „тройната коалиция” – Българска социалистическа младеж, Младежка либерална асамблея в НДСВ и Младежко движение за права и свободи. На третата година от управлението, при тънък баланс на доверие към правителството на „партиите-майки”, си е смелост да организираш и участваш в подобно мероприятие, но пък младите никога не са се славели със склонността си да се съобразяват с конюнктури и общественото благоприличие, особено когато смятат, че срещите им са за доброто на партиите им и обществото.

След първоначалното представяне и ролеви игри, подобни на описаната по-горе, тримата председатели на организациите-участнички – Георги Николов от БСМ, Борис Вардев от ЛМА и Корман Исмаилов от МДПС представят накратко всяка от организациите и отговарят на въпроси на другите участници. След дискусията всички се оттеглят на вечеря. От само себе си тихата вечеря се раздвижва с музика и танци – съвсем по младежки. По амбицията и устремеността, с която преследват танцовите стъпки, същите с които се борят за идеите си – често непопулярни в собствените им партии, може да се познае, че забавляващите се са млади и отговорни политици. Разговорите почти без изключение се въртят около политиката, няма и как да е иначе.


Макар вечерята да продължава до късно на следващата сутрин точно в 9:00 всички са на линия. Младите политици са отговорни. След ободряващите кафе и чай започва първият дискусионен панел с участието на Атанас Мерджанов, зам.-председател на ПГ на Коалиция за България (КБ) и Лютви Местан, зам.-председател на ДПС и на ПГ на ДПС. И двамата са млади политици и с отношение към младите хора. Атанас Мерджанов е един от учредителите на БСМ през 1994г., а Лютви Местан е председател на парламентарната комисия по образование и един от експертите на ДПС по въпросите на образованието. Дискусията с тяхно участие е на тема „Реализацията на младите хора в обществения, политическия и културния живот на страната”.


Основната идея в изложението на Атанас Мерджанов е, че младите хора са изиграли ключова роля по време на промените в края на 80-те и началото на 90-те като същевременно той отличава постиженията на БСМ като младежката организация на БСП, която благодарение на външния си статус спрямо партията, е имала възможността да се докосне до опита на западноевропейските държави и така да помогне на БСП през най-трудните й години, когато тя се намира в международна изолация.

От своя страна пък Лютви Местан казва, че единствено младостта не може да бъде предпоставка за способността на някой да внася иновации в политиката или в която и да е друга сфера, за него по-важно е образованието: „Ако ме питате какво ние бихме могли да направим за младите хора – на първо място да се създадат условия за придобиване на високо образование – не просто дипломата за висше образование, а съдържанието, качеството, което стои зад този сертификат.” Позиция, която по нищо не се различава от тази, на която и да е от организациите, участващи в семинара. Факт доказващ само, че партийните деления не могат да разделят стойностните идеи и мислещите хора.

Дискусията продължава с въпроси и размисли за образованието, реалното участие на младите в създаването на политиката. Сред многото мнения изниква нетипичен консенсус – срещите на трите младежки организации да станат редовни и да се провеждат на различни места из България, където младите хора реално имат нужда и желание да участват и да бъдат чути.

Следобед е вторият панел с участието на Илия Лингорски, зам.-председател на НДСВ. С него присъстващите обсъждат участието на младите хора в изпълнителната власт. Много от участниците имат ангажирано мнение по темата, тъй като работят на различни нива в изпълнителната и местната власт. Очертават се много проблеми – ниското заплащане в обществената сфера и присъщото му „текучество” на кадрите, за които държавата отделя значителни средства за подготовка и обучение. Краят на втория дискусионен панел е и краят на семинара. Младите участници се разделят с обещания да се срещнат отново в най-скоро време – сякаш всички разбират, че участват в нещо нетипично за българския политически пейзаж, осеян с грубо боричкане и агресивно отхвърляне на различното. Това не е случайно – и трите организации живеят с ролята си да бъдат мост към гражданите на едно общество, в което партиите като цяло се радват на особено голяма непопулярност. Неизказано, но разбрано остава това, че е важно да продължат да градят над това, което са постигнали до момента. Дано само някой не ги провали…

Русофрения

„Привет“ или „Вън“? В политиката по-важен от емоциите е само националният интерес
Моя статия, публикувана на 24 януари 2008г. на страницата на БСМ във в-к ДУМА

Моля ви да прочетете тази статия до края й. Тъй като освен на страница „Лъвчета“ в ДУМА смятам да я публикувам и на сайта на БСМ (www.bsm.bg), както и в личния си блог (или електронен дневник) (gospodin-i.blogspot.com), тя ще стигне до много голяма аудитория от хора от най-различни социални групи. И честно казано очаквам никой да не е съгласен с нея.

Миналата седмица нацията ни се оказа толкова разделена, колкото не е била от много отдавна. Формалният повод се оказа официалното посещение на руския президент Владимир Путин в България, но той разпали една стара вражда – тази между русофили и русофоби. Наскоро един блогър (не запомних кой точно и предварително се извинявам за този пропуск на автора) написа, че противопоставянето между русофили и русофоби е единственото автентично разделение в българската политика. В първия момент отхвърлих подобно твърдени с лека ръка, но след това се замислих и си казах, че може би авторът никак не греши като твърди подобно нещо.

През последните няколко дни се нагледахме на посрещания и концерти (ОСАННА!), плакати и протести (УУУ!) за и против визитата на г-н Путин в България. Освен това се наслушахме на коментари колко хубава или колко лоша е Ру…искам да кажа тръбата за България. Не, не е печатна грешка. Зад всички привидно (гео-)политически разговори и дебати всъщност се крие един предимно емоционален въпрос – харесваме ли Русия.

По този въпрос нацията ни общо взето се дели 50:50. Всяка половина има своите доводи и ги защитава с неутолима жар. Проблемът не е в различните мнения. В крайна сметка разнопосочността в мисленето и плурализмът са основа на онази красива идея „демокрация“, която през последните почти 20 години се опитваме да изкараме от кавичките и да вкараме в устройството и функционирането на древната си държава.

Проблемът е в радикалността, с която тези две „идеологии“ си служат. Говоря за онази разрушителна склонност да се отречеш от всеки и всичко руско, защото в него виждаш причина за собствените си „семейни“ проблеми. Или за онази притеснителна разсеяност, когато благоговееш пред „реда и законността“, забравяйки че в една огромна страна убиват журналисти, само защото са повдигнали неудобни въпроси и са настояли на правото си да го правят.

Още по-лошо е обаче, когато последователите на тези „доктрини“ искат те да определят външната политика на страната ни. Както споменах по-горе въпросът за Русия е емоционален. А в политиката емоцията е антоним на рационалността, която твърди, че действията трябва да се правят предвид внимателно премисленият и претеглен собствен интерес, а не според добрите/лошите чувства към дадена страна или политик.

Ако не друго, то ви моля да приеме този кратък материал като молба към вас. Да бъдете по-малко емоционални и по-разсъдливи, когато преценявате кое е най-добро за страната ни. Политиката е работа на политиците, но от нас зависи кого избираме и какво прави той от наше име.

Снимки (по реда на показването): dnevnik.bg, dsb.bg и actualno.bg.

Еманацията на Партийната глупост

Моя статия, публикувана на страницата на БСМ в днешния брой на в-к „Дума“.


В живота си досега съм се водел от няколко принципа и един от тях е, че в делата и думите си човек трябва да се стреми да не накърнява чувствата, емоциите и здравето на другите, както и да не предизвиква чувства на краен шок. Затова предварително ще се извиня на дългогодишните читатели на „Дума” за това, което ще кажа, или дори ще им причиня, със следващите редове.
А то може да се синтезира най-просто във въпроса „Има ли по-идиотска партия от БКП?”

На 17 декември 2007г. се навършиха 58 години от обесването на Трайчо Костов. На този ден „флагманът” на левия печат у нас в-к „Дума” не написа и една дума за човека, който заслужава да бъде всеки ден на първа страница.

Признавам си, че до вечерта на 17 декември не знаех нищо за Т. Костов освен стандартното „Станал изкупителна жертва на сталинистките чистки (след отделянето на Югославия от социалистическия блок).”

Както всяка значима историческа фигура и Т. Костов не е безспорен. Историята разказва, че той е участвал в първоначалната разправа с опозицията след преврата от 44-а, както и в създаването и задвижването на т.нар. „Народен съд”. Но от друга страна много повече факти говорят за вродената свободолюбивост, демократичност и прогресивност на този несъмнено голям български държавник.

Както например фактът, че в свой доклад към V Конгрес на БКП Т. Костов се обявява за връщане на политическите свободи на народа. По-сетнешната съдба на Костов тогава не бива да изненадва никого.

Къде исторически, къде като легенда се твърди, че съдбата на Трайчо е решена на една частна среща в Москва със Сталин, на която генсекът го нарича „мошеник”. Историята помни, че най-големият мошеник е лицето Йосиф Джугашвили, по-късно преименувал се на Сталин.

Друг голям мошеник на име Тодор Живков е бил секретар Софийския градски комитет на БКП по времето, когато, по предложение на същия този комитет, Трайчо Костов е изключен от Партията, на която е отдал живота си (през 1942 е осъден на доживотен затвор заради политическата си дейност), отстранен е от всички държавни постове, а по-късно е осъден по скалъпено обвинение за шпионство и „измяна на Родината” и осъден на смърт чрез обесване.

Дойде време да се върна на основния въпрос, от който започнах, а именно – възможно ли е да има толкова идиотска партия, която буквално да унищожи по най-грозния и безчестен начин един от най-светлите си и способни последователи? Отговорът е НЕ и затова вече я няма. И всеки, който се опитва да върви по нейния път го очаква същата съдба.

Помнете Трайчо Костов!

Помнете БКП!

¿Por qué no te callas?

Хората, които ме познават знаят, че съм заклет републиканец. Винаги когато става въпрос за монархии, аристокрации, онаследени права и прочие аз съм твърдо твърдо против. Тези ми убеждения понякога дори ме карат да съм несправедлив в отношението си към дадени хора, създавайки си лошо такова без да знам достатъчно за тях, само на базата на факта, че са с „благородно“ потекло (кавички, защото такова нещо не съществува).

Не от вчера не симпатизирам на Краля на Испания Хуан-Карлос ІІ. Това е един човек, който обиди безкрайно много България, като преди няколко години прие гражданина Симеон Сакскобурготски, който тогава беше министър-председател, с почести, подходящи за монарх, което е обида към Републиката и Конституцията на България. За съжаление държавата ни все още не е поискала извинение от испанския монарх.

Вчера обаче гледах видеото, на което Хуан-Карлос казва на Уго Чавес, президента на Венецуела „Що не млъкнеш бе?“ (оттам и заглавието на тази публикация – в оригинал) и честно казано ми стана весело. Колкото и някои да се опитват да защитават протокола, постъпката на Хуан-Карлос ще остане в историята и мисля, че ще бъде запомнена повече с добро от обикновените хора, които малко се вълнуват от протокол. Аз лично се радвам, че най-накрая някой успя да затръшне устата на този представящ се за социалист демагог Чавес поне за малко.

Чавес не е ляв. Хосе Луис Родригес Сапатеро е истински ляв политик. Откакто той дойде на власт в Испания през 2003г. направи много, за да го докаже. Смелостта му да върви срещу течението (узакони еднополовите бракове в консервативна Испания, започна преговори с сепаратистите от ЕТА, даде повече автономия на провинция Каталуния) може и да не му спечели следващите парламентарни избори, но със сигурност му спечели симпатията на хората, които вярват, че в политиката отговорното отношение е когато си готов да правиш непопулярните неща, които ще донесат успехи на страната ти.

Впрочем видеото, което ще гледате започва с това как Сапатеро защитава предшественика си Хосе Мария Аснар, който беше министър-председател от опозиционната Популярна партия и политически опонент на сегашния премиер. Чавес неколкократно го нарича „фашист“, на което Сапатеро отвръща с „Може да имахме различия, но той беше избран от испанците“.

Впрочем венецуелците няма нужда да гледат чак до Испания, за да видят автентични леви политици. Може да се сравнят с Чили, Бразилия или Уругвай. Мишел Башеле, Луиш Инасио Лула да Силва и Taбаре Рамон Васкес Росас са отлични примери за отговорни леви политици от Южна Америка, които се грижат за прогреса на собствените си хора, повече отколкото как по-точно и пресметливо да изпълняват предписанията на МВФ или СБ. Лула вече спечели едно преизбиране, въпреки големите скандали за корупция. Неговите програми за намаляване на бедността реално дават резултати – поне статистически, докато политиките на национализация на петролни и газови кладенци на Чавес най-често завършват с намаляване на продукцията.

Стига съм разсъждавал. Оставям ви да се позабавлявате с едно наистина интересно видео:

Задължително гласуване 2.0

Или как можем да направим правото и задължение
без да раним смъртно демокрацията


Темата за задължителното гласуване може да не е нова и дори да се счита за изчерпана и недемократична, но аз ви насърчавам да четете надолу, защото смятам, че това което имам да предложа като идея за него може да промени качествено характера му.

От много време се каня да напиша този материал. Отдавна бях наясно с разсъжденията си по въпроса. Публикувам го сега, защото исках да намеря най-добрия начин да го поднеса, така че да бъде разбираем, без да звучи несериозно.

Едва ли има нужда да коментираме настоящето състояние на политическата ни система. Колкото и да се правят на ударени дебелооките ни политици 40-и-няколко % избирателна активност е катастрофално за политическата система, на която и да е страна. В София – град с около 2 милиона жители, има 1 млн. регистрирани избиратели и според последните местни избори около 300 000 гласуващи или 30% – едно ограничено малцинство избира управлението на града.

Каквото и да говорят симпатизантите на отделните политически партии истината е, че 70% от хората нямат доверие в никоя партия. Приказките „няма избор” и „всичките са маскари” вече са знаменателни за политиката в България. Но дали това отразява истинското положение на нещата?

Досега темата „задължително гласуване” беше запазена територия на дясното, което в неспособността си да оцелее на политическата сцена и да накара хората да му дадат доверие намираше в този принцип някаква утеха за забравеното си „славно” минало. Факт е обаче, че хората спряха да гласуват в „дясно“ заради тоталното изчерпване откъм идеи и лица и заради пълното затъване в партизанщина. Даже имаше един политик, който стигна дотам в падението си, че да се разсърди (!) на собствената си нация… Резултатите днес са налице – „цели” 18% електорална подкрепа в бившия вече син бастион София – може би за някой са дори успех.

Но да не се отклоняваме от темата. Неведнъж съм казвал, че в политиката няма леви и десни решения, а има работещи и неработещи. Затова още отсега мога да кажа, че аз съм „ЗА” въвеждането на задължително гласуване – смятам, че българската демокрация трябва да се направи така, че да е работеща – в Конституцията ни е заложен един доста добър модел, който за съжаление има своите недостатъци, които се проявяват особено много в последните години.

На всички избори мнозина социолози, политолози и други „-ози” се състезават в упражнения по словесна акробатика в намиране на обяснения защо хората не гласуват. „Ходенето за гъби” е само един пример за колорита на речника, натрупан след последните няколко избори. Истината е, че негласуващите правят услуга на политическата класа като цяло – те просто никъде не се броят и никъде не участва при разпределението на мандати, министерства и други интересни позиции. Трудно бихме могли да определим колко от тези близо 60%, които не се разходиха до урните дори на първия тур на местните избори го направиха от това, че са отвратени и нямат алтернатива и колко просто ги домързя или никога не ги е интересувала политиката. Няма да е лошо да напомним на тези вторите, че демокрацията, макар и възвишено звучаща, все пак предполага някакво ниво на ангажираност и отговорност към управлението на собствената ти държава. Измъкването с „всичките са маскари, за какво да им гласувам?” е прекалено лесно и безотговорно и, честно казано, спомага за доомаскаряването.

Всички фанатизирани защитници на политиката и гласуването трябва обаче да признаем, че голяма част от хората наистина не разпознават нито един субект, за който могат с чиста съвест да дадат гласа си. Отделен въпрос е, че по-скоро разпознават в много от тях потенциални субекти на разследвания от прокуратурата, но това е друг (деликатен) въпрос. Нашият проблем е да открием формулата, по която да накараме хората да излязат от къщите си и да изразят мнението си. Ето това е.

Като първокурсник по политология в братската (империалистическа) Англия не бях никак учуден, че в университета се провеждаха съвсем реални, честни и сериозни избори за управителните органи на студентския съвет. Интересното беше, когато за първи път отидох да гласувам и на малкото парче хартия под имената на кандидатите открих позиция „Никой от изброените”. След изборите разпитах и прочетох малко и разбрах, че ако мнозинството от гласувалите бяха отбелязали тази позиция щяха да се проведат нови избори. Това е начинът да изразиш, че нито една от предложените кандидатури не ти допада и че искаш различен избор. За трите ми години това не се случи нито веднъж, но възможността е там.

Представете си сега какво означава за политическата класа в България 60% потенциални гласоподаватели за „Никой от изброените”. Огромна опасност, ето какво. Опасност за големите и тромави партии, които се надяват на „твърд електорат” при ниска избирателна активност, но също така и за новите популистки партийки, чиято тенденция стана особено популярна от 2001г. насам. Опасност също така за всички етнически и други партии, както и за „бизнесмени”, които се научиха освен да се обличат добре и да купуват също толкова добре гласове за партиите си тип ЕООД.

Този тип гласуване съществува и в момента, но колко от нас знаят, че пускането на празен плик или непопълнена бюлетина не се брои като невалидно даден глас, а като изразяване на някаква сериозна политическа позиция?

В настоящия момент българската политическа система е докарана до състояние на истерия, в което отвращението поражда отказ от гласуване, а той на свой ред още отвращение заради корупцията и покупко-продажбата на гласове (които имат значение, тъй като никой не гласува и могат да се купят достатъчно, за да се промени даден вот). Както казах и в началото на разсъжденията си в политиката няма леви и десни решения – има работещи и неработещи. Изправени пред един толкова сериозен по мащабите си проблем, макар и шеговито предаден от мен, ние заедно – като общество – сме длъжни да намерим решение за него. Иначе рискуваме много по-сериозни последици.

Материалът е публикуван на ежеседмичната страница на БСМ във в-к „Дума“, озаглвена „Лъвчета“ на 8 ноември 2007г.