World Wrestling Federation

Никой не може да пребори пандата.

Не, сериозно. След като дори професионалните кечисти не можаха да я преборят за сакралната комбинация от три букви WWF, сериозно ли мислите, че няколко не-се-знае-как-забогатели бг предприемачи ще успеят?

Повод да напиш това е кампанията „Гората не е само дървесина” на WWF България и срещата на екипа на организацията в България с български блогъри, на която имах честта да бъда поканен.

Много е просто защо пандата винаги печели – защото винаги е отворена и приятелски настроена. И защото се бори за нещо, от което наистина всички печелим – да има гора и природа в България. За съжаление в политиката в България нещата изглеждат толкова прозрачни все още само от гражданската им страна. Политическите партии продължават да приличат на бетонните чудовища, които изникват на хоризонта, когато излезете от ускорителя за елементарни частици.

Повече за дейността на организацията в България – от официалната им страница.

Браво WWF България!

Къде, по дяволите, е Тувалу?

Дори да не знаете, скоро ще разберете.

По време на преговорите в Копенхаген, малката тихоокеанска държава Тувалу (състояща се от един по-голям и няколко по-малки острови), която се явява една от най-застрашените от измененията в климата и покачването на нивото на световния океан, е предложила нов договор, който да въведе доста по-големи ограничения на глобалните емисии на въглероден двуокис (СО2), но да включи и развиващите се държави в тези ограничения.

Това довело до разрив в лагера на развиващите се страни – и срещу позицията на Тувалу застанали гиганти като Китай, Индия и Саудитска Арабия.

Къде сме ние?

Никъде. България, както често се получава, седи в ъгъла и си мълчи. Принизяваме се, докато премине бурята, както често ни се е случвало.

Далеч съм от мисълта, че предложението на Тувалу ще мине. Склонен съм да допусна, че то е направено под давлението и насърчаването на някой по-голям и влиятелен съсед – като Австралия например.

Факт е обаче, че Тувалу не се срамува да има позиция и да заяви тази си позиция. И затова съвсем скоро повече хора ще са чували за тази малка държава, намираща се буквално на края на света, отколкото за античната България с невероятната си култура, чието най-значимо политическо постижение по отношение на климатичните промени е да се прикачи към един лагер, оглавяван от Полша, който уж брани националните ни интереси…

Отново Гордън Браун за TED

Преди време бях пуснал едно видео с презентация на Гордън Браун пред TED в Оксфорд, Обединеното кралство. Днес попаднах на още едно интересно интервю с Браун, което пускам тук.

Тези записи ме накараха да се замисля за Браун и неговата малко трагична съдба. Като втори след Тони Блеър, Браун имаше фикс-идея да изпълни споразумението Granita, постигнато между двамата някъде през ’94, в едно малко лондонско ресторантче, носещо същото име, според което Блеър ще отстъпи мястото си на Браун след определен период от време, ако бъде избран за лидер на Лейбър и за министър-председател.

Едно от ключовите идеи в споразумението е, че Лейбъристите при Блеър ще следват идеите на програмата на крилото на Браун, а самият той ще получи силно влияние върху вътрешната политика.

Дори да нямаш такова конкретно споразумение между двамата, едва ли би имало по-логичен избор за идейното и политическото лидерство на „Новия лейбър“ (New Labour). Ако Тони Блеър беше харизматичното лице на обновената социалдемократическа британска партия, то Гордън Браун беше мозъкът зад него. За съжаление, както често излиза, интелектуалният потенциал, не винаги ти осигуряват реалното уважение в политиката, където личното излъчване тежи поне толкова, колкото и мисловният капацитет.

Ето защо Браун е малко трагична личност. До голяма степен той има водеща заслуга за идейното обновление на лейбъристите, което ги докара до властта през 1997г. Но след 2007, когато стана Мин.-председател, популярността му постоянно върви надолу, въпреки многото успешни решения (например, действайки бързо и почти национализирайки всички основни английски банки, целият сектор беше спасен от колапс и фалит). И макар да се очаква пред следващата година партията му да изгуби изборите катастрофално, всеки път щом го чуя да говори, изпитвам респект пред дълбочината на анализа, която с лекота демонстрира. Нещо, което се отдава на малко други съвременни политици.

Дневният ред на България

Тази моя статия беше публикувана във вестник СЕДЕМ на 5 юли 2009г.

Всички знаем кои са големите проблеми, пред които е изправено обществото ни. Корупцията, хаосът, неспособността да се гарантира елементарна справедливост и сигурност на хората. Големият провал на т.нар. „политически елит” на България не е неосъзнаването им, напротив – българските политици все по-добре съумяват да посочат и да направят (или да симулират, че правят) нещо по въпросите, които най-много дразнят съгражданите им. Последен чудесен пример в това отношение е решението на новия министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов, който изпрати 14 патрулки, които да дежурят по пътя Сливен – Карнобат където традиционно през лятото се получават най-големи задръствания.

Истинският проблем на политиката в България е липсата на лидерство. Тук бързам да уточня, че смисълът, в който използвам думата няма нищо общо с идеята за т.нар. „твърда ръка”. Това, което в случая имам предвид под лидерство е способността да се „отделят” основните предизвикателства и нужди, като посочения по-горе пример, и да се създаде и защити дневен ред на обществото, който да му помогне да се справи с тези проблеми.

И за да не звучи прекалено теоретично и комплексиран аргументът ми нека се опитам накратко да предложа своя възглед за дневния ред на българското общество, който би ни спомогнал да се изправим срещу дълбоката криза, в която сме изпаднали и на която 20-левките рушвет за пътните полицаи и всички други ежедневни тъпотии са само проявление.

Дневен ред от 4 точки

Преди всичко бих искал да фокусирам вниманието на читателя върху основополагащото си убеждение, че българското общество трябва и (по-важното) може да се справи само с предизвикателствата, които стоят пред него. Предложените по-долу решения ще му дадат необходимите средства и инструменти, с които да реши проблемите си. Целта ми е не подробно да разчертавам програмата за изпълнение във всяка една от точките, а максимално концентрирано да акцентирам върху значението на всяка от тях и необходимостта й да присъства в този „дневен ред”.

Демократизация

Преди всичко една толкова амбициозна програма за реформиране на целия обществен порядък не би могла да бъде постигната без реформиране на начина, по който функционира българската политическа система. Голямата цел на тази програма е утвърждаването и заздравяването на българската демокрация – като единствено легитимната и справедлива форма на управление, способна да гарантира свободата, равенството пред закона и благоденствието на всички български граждани.

Радостно е, че през последните 1-2 години тази тема навлезе във вниманието на обществото, но по традиция всяка добра новина е гарнирана с поне няколко лоши – това, което ни беше представено за политическа реформа от старото мнозинство и заявките на новото, които включват екзотики като „президентска република” и „намаляване броя на народните представители”, с нищо не могат да гарантират, че промяната ще е позитивна.

Преди всичко на гражданите трябва да бъдат дадени повече възможности да участват във вземането на решения и повече сила да избират кой да ги представлява. Чистият мажоритарен избор, колкото и изкусително да звучи, е неподходящ за страната ни. Вместо това, много по-добре би било да се съсредоточим върху това как да вкараме реално работещ мажоритарен елемент в рамките на пропорционалната система. Подходяща стъпка в тази посока би било разширяване на преференциалния вот, но разбира се да отпадне необосновано високата бариера от 15%, която бе въведена само с една цел – да го направи неработещ.

Въвеждането на мажоритарен елемент трябва да бъде комбинирано с реално възможности гражданите да участват във вземането на политически решения – чрез улесняване на процедурата за свикване на референдум и въвеждането на гражданска законодателна инициатива.

Един от най-важните критерии, по които ще бъде мерен успехът на политическата реформа, е справянето с политическата корупция. Едно от основните решения в тази насока е осезаемото увеличаване на публичното финансиране за политическите партии и обединения. Може би звучи цинично, но простата сметка показва, че няколко десетки милиона лева бюджетни средства годишно биха излизали доста по-евтино на обществото, отколкото 1,5 млрд. изгубени в дълбоките джобове на корупцията.

Не на последно място реформа в политическата система не би могла да бъде осъществена без реформа в собствеността и начина на действие на средствата за масово осведомяване. Без яснота и прозрачност върху собствеността и без гарантиран плурализъм и отразяване на всички мнения е невъзможно да постигнем реално работеща демокрация.

Човешки права

Може би както в първата част с честото наблягане на думата „демокрация” и тук споменаването на човешките права ще прозвучи малко наивно и далеч от реалната проблематика. В крайна сметка обществото ни „има много по-сериозни проблеми за решаване” – гарантирането на правото на живот, достоинство и собственост на гражданите, предпазването от посегателства и т.н. Но какво са всичко това, ако не основни човешки права?

Разбира се, не можем да пренебрегнем и други групи в обществото, които имат нужда от защита на правата си – например етническите, религиозни или сексуални малцинства, хората с увреждания и други.

Инвестицията на пари и усилия в тази насока може да се възвърне многократно в следващите години. Най-малкото по-високо образованите и интегрирани в обществото негови членове са по-неподатливи на изкушенията на престъпността, наркотичните вещества и/или радикалните идеологии и религии.

Социална държава

И докато все още сме на темата за „инвестирането” в човешкия потенциал на обществото ни, бих искал да засегна и темата за осъществяването на европейския социален модел в страната ни. Прекалено силното въздействие на неолиберализма над българското общество кара много от съгражданите ни да мислят, че социална държава значи помощи за хората, които не искат да работят и/или „взимане от тия, които имат пари, за да се дадат на тия, които нямат”. Разбира се, това не може да бъде по-далече от истината.

Социалната държава е най-просто казано набор от обществени услуги, които трябва да бъдат достъпни за всеки, независимо от социалния или финансовия му статус. Такива са ефективното и висококачествено образование, работещото здравеопазване, грижите за децата. Всяка от тези услуги, освен признак за високо развитие на дадена държава, представляват и де факто „инвестиция” в хората й – очевидно е как образованите и физически здрави хора спомагат за развитието и просперитета на дадено общество.

Среда на живот

Последен, но не и по значение, фактор за бъдещето развитие на страната ни е грижата за опазването на природата и средата на живот в България. Проблемът тук произтича от пълната убеденост на гражданите, че държавата не е безпристрасният посредник и съдник, който по дефиниция би трябвало да бъде. Така всеки, който по някакъв начин бива ограничаван или ощетяван от държавната политика по отношение на опазването на средата счита, че в правото си, когато се съпротивлява против ограниченията, които се отнасят до него.

Отделно от очевидните биологични и морални доводи за опазване на природата и запазване на биоразнообразието, въпросът за средата на живот е важен и по множество икономически и социални въпроси. Град Банско и черноморската ваканционна агломерация, която започва с комплекса Св. Влас и завършва със село Равда са чудесни (и не единствени) примери за абсолютно неустойчивия подход за развитие на туризма. А София е чудесен пример за град с неравномерно развитие и западащи функции заради ужасното си управление, белязано от липса на елементарен поглед в бъдещето.

Преминавайки от локалния към глобалния аспект, трябва да обърнем внимание и на промените в климата, които вече доминират в дневния ред и на Европейския съюз, и на ООН. От последовател и дори понякога противник на мерките в тази сфера, България трябва да се превърне в техен двигател и проповедник. Мисленето в перспектива за тези проблеми ще ни позволят да се подготвим за предизвикателствата на идните години.

Една сбъдната мечта

От Освобождението насам българското общество винаги се е мотивирало и сплотявало около една обща цел, която представлява по същество най-дълготрайният консенсус, съществувал някога сред нацията ни – догонващото развитие. Понякога сме напредвали уверено по този път, друг път сме се връщали назад. Днес обаче имаме възможността и най-благоприятните условия да съставим програма за действие, с която да постигнем този „дълъг скок”. Трябва сами пред себе си да признаем, че той е труден, но не и невъзможен. Че изисква сериозен анализ на способностите и слабостите ни и мотивация за дълга и трудна работа. Първата крачка, която трябва да предприемем е малка, но сериозна – да повярваме, че можем.

Снимка: vsekiden.com

София, събуди се!

Това вече на нищо не прилича! На сайта на „За да остане природа!“ чета, че започнали да разриват и Витоша, за да строят нови ски писти и съоръжения.

При положение, че е абсолютно недопустимо и незаконно!

Моля ви, подпишете петицията против! И участвайте както можете!

Интервю без коментар

Тази сутрин в споделените неща на Комитата видях интервю от е-вестник с Андрей Ковачев, препоръчвам го на всички (не само на тези, които се вълнуват от опазването на околоната среда и екология), защото информацията е наистина потресаваща:

Андрей Ковачев от „Зелените“: Красимир Гергов помля Белите хълмове край морето

Правим партия, защото нещата станаха нетърпими, казва съпредседателят на „Зелените”

Снимката е на Нели Томова от е-вестник

Рила ни е мила!

Ако все още не знаете:

От сдружението За да остане природа организират онлайн петиция за Рила – връзка

Ако все още не сте го направили ви моля да отделите малко време и да посетите сайта, за да подпишете петицията – отнема не повече от минута, а дори само един (вашият) глас може да ни помогне да запазим седемте рилси езера от унищожителните сили на алчността.

Обичате ли риба?

Ако да, може би не е лошо да знаете, че ВИЕ сте най-ненаситният хищник за рибите. Поне така твърди Елизабет Розентал от International Herald Tribune, която в своя статия във вестника разглежда проблема с прекомерния улов на риба по целия свят с цел задоволяване глада най-вече на европейците, които са най-големите консуматори на риба.
„Е какво толкова, нали ЕС налага квоти на улова“ ще си кажете най-вероятно? Да, само че ЕС налага квоти на улова в териториалните води на ЕС, докато повече от половината риба, консумирана в ЕС идва от развиващи се нации. Там пък не я ловят местните рибари с продънените си лодки, а големи риболовни флотилии, например китайски, които после доставят рибата до европейските пазари.

Отгоре на всичкото според приятелите ни от Световния фонд за защита на дивата природа (WWF) някъде до половината риба, която се продава в ЕС е НЕЛЕГАЛНО внесена.

Приседна ли ви някоя кост? Дано не.

Все пак голяма част от българите все още предпочитат традиционната риба, която вирее в нашите условия – шаранче на Никулден, някоя и друга пъстървичка и разбира се народната цаца, която всичко живо се избива да яде по морето (а и не само там).

По-изисканите риби за момента са запазена територия за висшата класа, която ги яде по разни измислени ресторанти с още по-измислени цени. Но пък опасността повече от нас да се забравят и да решат да „хапнат рибка, защото е полезна за мозъка“ е реална.

Моят грях е, че много обичам риба тон. От онази в консервите – със зехтин. Пък според другарката Розентал, която е написала статията в IHT, тонът вече изобщо не виреел в европейски води… Както и рибата-мец и дори любимата на англичаните треска (чували ли сте за fish&chips, познати още като „мазна риба, завита във вестник и пържени картофи с оцет“?).

Е, вече ще се замислям преди всяка консерва риба тон. От друга страна не съм голям почитател на рибата и рибните, така че съвестта ми е чиста. А твоята?

Защо толкова безотговорно?

След пътуването си до Белград, където бях на обучение, организирано от американски институции бях променил коренно отношението си към представителите на тази нация. Имаше защо – ще ви разкажа отделно за това.


Но днес прочетих в е-изданието на британския „Гардиан“ това, с което си припомних каква беше причината за лошото ми отношение към американската държава – безотговорността.

Съвсем накратко американците предлагат мерките, които се приемат по отношение на намаляване емисиите на парникови газове, да бъдат пожелателни. Тоест всяка държава да може да отложи, намали или дори изобщо да не предприема нищо по въпроса.

От еко-организациите наричат това Убийство на Протокола от Киото. Позицията на американското правителство срещу него е известна отдавна. Не мога да разбера обаче откъде идва цялата тази несериозност на администрацията на Президента Буш.

Това предложение на САЩ се подкрепя от Канада, но е категорично отхвърляно от ЕС и Обединеното кралство. За мен в това се крие разковничето в разликата между тези два полюса, условно наречени Европа и Америка.

Неведнъж съм изтъквал теорията си, че проблемите на утрешния свят, на ХХІ век, ако щете, няма да са тероризмът, безработицата, корупцията или нещо подобно, ами точно промените в климата и заплахата от това сами да унищожим планетата, на която живеем и от която зависим всички до един, дори Джордж У. Буш.

В тази връзка тези, които първи осъзнаят тази заплаха и поведат борбата срещу нея ще са бъдещите лидери на международната общност.