Водещият на шоуто

В продължение на разговора ни от миналата седмица, пък и в доказателство на тезата ми, искам да ви цитирам мнение на френският журналист и кореспондент на в-к „Льо Монд” за България и Балканите Александър Леви, който пише в блога си (част от вестника), че „благодарение на спора за ромите, София най-накрая е намерила своето място в Европейския съюз”. Според френския журналист това „място” е като „източник за журналистите”. Повод за такова твърдение му дава поведението на нашия министър-председател Бойко Борисов (напомням кой е – ако сте забравили), който се е изказал пред европейските журналисти, че срещата на върха на ЕС „бе доминирана от остри реплики, да не кажа скандал”. Александър Леви коментира, че по този начин де факто г-н Борисов е издал на широката публика какво се е случило по време на срещата.

Дори не искам да коментирам словесните форми на премиера ни. По-притеснителното е, че за пореден път пълната липса на компетентност и елементарни познания по комуникиране в публичното пространство, стават повод г-н Борисов да изложи не просто себе си, а страната ни. Съвсем закономерно г-н Борисов е приравнен на „репортер от срещата” и недейте да мислите, че това е само и единствено заради странното му и непохватно поведение пред медиите.

Пасивната „репортерска” роля, с която го оприличава френският журналист, със сигурност е продиктувана и от пълната смиреност на отказ от вземане на отношение от Република България към въпроса с „репатрираните” от Франция българки граждани.

Политиката, която води кабинетът ни е дотолкова смешна и жалка, че г-н Борисов сам и в прав текст си признава, че всичко се прави в името на една голяма политическа сделка (е, не стига дотам, че да признае мотива, който засегнах вчера):

(…)цитира обяснението на Бойко Борисов, че ненамесата се обяснява с желанието българите да се включат в шенгенското пространство, без да мътят водата.

Е, може би няма да е лошо да напомним на г-н Борисов, че решението за включването ни в Шенгенското споразумение зависи от всички държави-членки, а не само от приятелството на г-н Саркози. А с такова поведение, трудно ще убедим останалите, че сме достатъчно зрели и подготвени за него…

Търговия с външна политика


Кабинетът Борисов продължава „добрата” традиция на българската външна политика принципите и дори националните интереси да бъдат жертвани в името на подкрепа от страна на повече и по-малко спорни европейски политици, които гледаме всяка вечер по телевизията. Само така можем да коментираме отношението на г-н Борисов към конфликта разразил се между Париж и Брюксел и по-точно между президента Саркози и висши представители на Европейската комисия, в който България без да иска се оказа страна.

След като Саркози превърна българските и румънските роми, преселили се във Франция, в средство за възраждане на позаглъхналата си популярност сред френския електорат, ЕК нямаше избор освен да реагира на това нарушаване на основни принципи и норми на Съюза. При такъв гамбит беше ясно, че френският президент няма как да отстъпи и съвсем естествено последва конфликт между двете крайни гари на континенталния маршрут на „Евростар”. Първоначално Вивиан Рединг, комисарът от Люксембург, а после и белгийският министър-председател Ив Льотерм (Белгия в момента председателства ЕС) разкритикуваха действията на френското правителство.

Саркози, съвсем в стила на колегите и приятелите си от Италия и България – Берлускони и Борисов, посъветва люксембургския комисар „да прибере ромите в собствената си страна” и дори е заплашил да превърне темата в основна за започващата днес среща на Европейския съвет (който събира всички правителствени глави на страните-членки).

Намесена между шамарите, България нямаше как да не вземе отношение по въпроса. И след като вчера г-н Борисов заявил, че „България няма проблем с Франция”, днес двамата със Саркози допълнително показали това, демонстрирайки отношения, „които не се нуждаят от допълнителен коментар” (и двата цитата са по БНТ!)

Какво ли значение имат за г-н Борисов правата на няколко български (и европейски) граждани, след като съвсем скоро подкрепата на Никола Саркози ще е много по-важна за българската десница. Проблем е обаче за 8 млн. български граждани, чийто интереси и принципи във външната политика се търгуват в името на частните интереси на една партия. Мнението на другите европейци за нас така или иначе не е за особено принципни и отдадени на европейската идея хора и се съмнявам, че с подобно отношение скоро ще го подобрим.

Хайде, господин Демократ!

Ирландските граждани ясно изразиха мнението си по Лисабонския договор на проведения в събота втори референдум. Избирателната активност е била по-висока от миналия път и резултатите са красноречиви – 67,13% са гласувалите „За”. При тези резултати гражданите дават ясен мандат на представителите си да ратифицират спогодбата, чиято цел е да направи ЕС с 27 страни-членки по-ефективен и работещ.

Остават само две пречки – и двете личностни. Това са президентите на две от новите държави членки – на Полша – Лех Качински и на Чешката република – Вацлав Клаус. Г-н Качински вече заяви, че ще изчака резултатите от референдума в Ирландия, аргументирайки се, че не би искал да им влияе и ще подпише споразумението, ако ирландците го одобрят. Такава беше и първоначалната позиция на г-н Клаус, който обаче продължава да упорства и да отказва да подпише договора, позовавайки се на неяснота в чешкия закон.

Нека изясним положението – Лисабонският договор е одобрен и от двете камари на чешкия парламент и е поднесен на г-н Клаус за един формален подпис, с който да бъде ратифициран официално. Тоест, напълно в разрез с демократичната процедура и волята на гражданите (в крайна сметка мнозинствата, утвърдили договора, са демократично избрани) и напълно на своя глава Вацлав Клаус отказва да сложи подписа си.

За да продължа темата от предишните си публикации, притеснително е как отявлени дисиденти или анти-комунисти проявяват белезите на липса на елементарни демократични ценности. Притеснително е и колко много хора не забелязват това – за тях единственото, което има значение е, че те са били „против” някого. И това прави хора като Клаус герои, пък нищо, че той няма никакъв проблем да нарушава основни конституционни принципи.

Да не говорим за други екзотики – като например фактът, че Вацлав Клаус е един от най-гласовитите критици на теорията за причинените от човешката дейност климатични промени. Защитниците на тази теза той сравнява с комунисти и казва, че днешната най-голяма заплаха за света не са климатичните промени (то такива нямало), а заплахите срещу свободата и демокрацията (разбира се, както видяхме, той няма проблем собственоръчно да ги „заплашва”, когато така му изнася).

И както и друг път, това мнение не е основно за Вацлав Клаус – той е успял човек, който е изживял по-голямата част от живота си и сигурно е доволен от себе си. Чрез отношението ни към него обаче, можем да погледнем и разберем по-добре себе си.

Още няколко интересни връзки:
Противници на Лисабонския договор призоваха Вацлав Клаус да отложи ратификацията“ – в-к „Дневник“
The Last Hurdle For The Lisbon Treaty: Getting Past Mr. Klaus“ – в-к „The Wall Street Journal“
Are Prague and Warsaw damaging Eastern Europe’s image?“ – „Reuniting Europe“
Czech court opens path to Lisbon treaty approval“ – в-к „Ceske Noviny“
Информация и данни за първия референдум в Ирландия – статия в Уикипедия (английски)
Информация и данни за втория референдум в Ирландия – статия в Уикипедия (английски)
Статията за Вацлав Клаус в Уикипедия (английски)

Мерзавец! Страхливец!

Как не те е срам да подаваш оставка и да бягаш от отговорност?! И то точно, след като изгуби изборите с 31% за партията си.

Ти не знаеш ли, че един политик като се провали след мандат (или повече) управление не може да си подава оставката – това е бягане от отговорност! Трябва да остане на поста си, да си акумулира властта и да си блъска глава в стената, викайки „Беше много успешен кабинет! Беше много успешен кабинет!

Пък дори и това да струва оцеляването на партията му като влиятелна политическа сила.

Дори не заслужаваш голяма снимка да ти сложа. Ето виж, нашият социалистически лидер заслужава:

Вие с него може да сте от различни партии, но има на какво да се научиш. Той и 20% не успя да събера за партията си (след един – да не забравяме – много успешен мандат), но нито за момент не се изкуши да избяга от отговорност – запази достойнството и честта си – остана на пост като оня пич на амбразурата! И не само това!

Закотви се твърдо в Народното събрание, заедно с онези, които имат вина за успешното управление – Ивелин Николов, Антон Кутев, Киро Добрев, Орешарски-бившия-зам-на-СДС, Румен 1 и Румен 2, Масларова, Гагузов и пр.

И накрая: Честито на гръцките ни приятели от ПАСОК – с голямата победа обаче идва и голямата отговорност. Победата на социалистите не е победа само за Гърция – тя е тест за Левицата в цяла Европа, която почти навсякъде е в криза. Ще успее ли Папандреу и колегите му да ни покажат пример за бъдещето на Лявото или след някоя и друга година приятелите ни, които симпатизират на Неа Димократиа, ще ни бъзикат както ние сега тях, само времето ще покаже.

Още няколко интерестни материала:
Гърция след изборите – очаквания за промяна“ от e-vestnik.
All Eyes on Papandreou“ в рубриката „Comment is free“ на The Guardian.

В никакъв случай не гласувай!

Браво на М. Един от малкото български политици, който се сеща, че политиката всъщност се прави не от лидерите, ЦИК и съда, а от гражданите. И че без участието на гражданите (чрез гласуване) нищо от усилията на всички политици няма смисъл.

И затова – гласувайте! Не забравяйте и преференциалния си глас обаче! 😉

И ако не съм достатъчно убедителен – малко мотивационно видео от САЩ и ЕС.

Ден на свобода от правителството

Явно родните ни медии вече дотолкова нямат с какво да пълнят вестниците си (то не е и лесно – при тоя постен политически и обществен живот и яката цедка да не влезе нещо нормално в официалния информационен поток), че препечатват всяко екзотично недомислие, което бълват от Института за пазарна икономика като на конвейер.

А как иначе да си обясним факта, че днес, 27 май, отвсякъде ни заливат новини за т.нар. „Ден на свобода от правителството“ или иначе казано денят, в който достигаме дела БВП, който държавата преразпределя годишно, събирайки го чрез данъци и др. подобни.

Знаем, че неолибералната конспирация (наричам я така напълно шеговито) отдавна се опитва да ни убеди, че регулативната и преразпределителна функция на държавата в националната икономика е нещо лошо, дори след тоталния крах на тяхната основна идея, че „по-малко държава = по-стабилна и просперираща икономика“.

Аз нямам обаче намерие да оставя някой да ме убеждава, че правителството е някаква извънземна структура, на която аз плащам васална лепта (или казано по-модерно рекет), без тя да има никакво отношение към моето собствено благоденствие и просперитет.

Както съм отбелязвал и преди – България е сред страните с ниско ниво на държавно преразпределение – между 35-40% от БВП (виж картата – по-тъмните цветове означават по-нисък дял от БВП). България е и също е една от страните с най-ниски данъчни ставки в ЕС (като изключим ДДС).

Съгласен съм, че недоверието на българите в правителството им и неговата способност да преразпределя националния продукт ефективно и безпристрастно е напълно основано, но не съм съгласен, че трябва да търсим решение на тези проблеми в простото свиване и ограничаване на държавното участие.

Истината е, че не може да има ден на свободата от правителството, защото правителството е израз на нашата изначална свобода. Решението да се откажем от нея и да влезем в регулирано от правителство общество е сложен политически и философски въпрос, на който не възнамерявам да се спирам тук.

Безумният спор, в който някои защитници на абсолютната пазарна икономика се опитват да ни вкарат, че от една страна имаме свободен пазар, който помага на амбициозните и работливите, а от другата социална държава, която подпира мързеливите и недъгавите, също не седи на дневен ред. Регулацията и социалната държава ни дават един прекрасен инструментариум, с който да осигурим устойчивостта на икономиката и обществото ни.

Именно премахването на някои регулации и пълната липса на такива в сферата на т.нар. „сенчести банки“ – хедж-фондове и др. подобни институции, беше причината за финансовия крах на Уолстрийт и на някои от най-големите инвестиционни банки в света. В България няма подобни фондове, но пък търговските ни банки са силно регулирани, което е основната причина нито една от тях до момента да не е изпаднала в крайно затруднение.

В нашата икономика основна посока за спекулативните капитали се явяваше строителството, където пък регулациите, макар и съществуващи, бяха напълно погазени. В резултат имаме един сринат в момента сектор, от който зависят много хора. Почти като „Леман брадърс“.

Ако това е „свободата от правителството“, в която ни убеждават от ИПИ – не, мерси! 🙂

И докато в икономиката, частният интерес е най-силният фактор за развитие на ефикасни и устойчиви икономически предприятия, то в обществената сфера, с услуги като осигуряване, здравеопазване и образование, правителството като изразител на общия интерес е най-способно да гарантира устойчива и ефективна система. Това разбира се не означава, че докторите не трябва да имат частни практики или че не може и не трябва да има частни училища. Държавата обаче трябва да гарантира един минимален пакет от услуги за всеки член на общността.

И тук не става въпрос просто за безплатен гипс, ако счупиш крайник, или букварче за всяко първолаче. Обществените услуги не са просто социална функция на държавата, а инвестиция в потенциала на обществото и неговото развитие. Безплатното и висококачествено висше образование е способно да създаде бъдещите предприемачи, инженери, доктори, които да направят България по-благоденстваща. Висококачественото и безплатно здравеопазване ще запази българите продуктивни за по-дълго време, а инвестициите в интеграцията на малцинствата ще отключи за трудовия пазар и икономиката скрития потенциал на един огромен сегмент от българското общество.

И този модел е безкрайно по-добър от онзи, в който имащите ще дадат на нямащите 1 хляб, защото не могат сами да изядат повече от 1, както твърди Адам Смит. Но той изисква участие и солидарност от всички, а това означава данъци и държавна намеса.

Давам си сметка, че в най-добрия случай изглежда наивно, ако не и цинично, да защитавам преразпределителната роля на правителството при настоящето положение на публичната власт в България. Повсеместната корупция и мащабните злоупотреби с обществени средства (ей го кога беше – г-жа Масларова откри сграда на МТСП, ремонтирана за скромната сума от 20 млн. лева) лесно могат да ни убедят, че е по-добре да намалим тежестта на държавата в икономиката. Да, но алтернативата в никакъв случай не е по-добра. Ясно е, че човешката алчност не може да бъде превъзмогната – по-добре е да бъде поставена в някакви рамки и да й се даде възможност за изява и задоволяване. Но както видяхме от финансовата криза, алчността може да подбуди към сериозни спекулации и да застраши устоите на цялата система. Ето защо аз вярвам, че вместо да празнуваме „свободата от правителството“ е по-добре да се концентрираме върху това да изкореним корупцията (доколкото може – не вярвам, че е възможно изобщо това да се случи напълно), да направим администрацията по-компетентна и да разработим необходимите програми, които да изстрелят обществото ни нагоре и да дадат шанс за просперитет на всички.

Гласувайте преференциално!

Толкова съм отчаян от тоталната пошлост и ограниченост на политическия дебат в България, че направо не ми се пише.

За какво да пишем по въпроса дали Жозе Барозо трябва да изкара втори мандат като президент на ЕК или има ли място Република Турция в ЕС след като абсолютно всеки политически дебат в България се свежда до просто замеряне с обидни реплики и ограничени коментари по злободневни теми.

От кампаниите на основните политически сили научаваме, че ще пазим заветите на Хан Кардам в ЕП (БСП), че ще върнем достоинството на България в ЕС като през 1997г. (Синята коалиция) или че ще вдигнем усвояемостта на еврофондовете от сегашните 0.62% (ГЕРБ) (все едно правителството ги усвоява тия фондове в голямата ти част…)

Особено жалко е обаче, че политическите ни лидери особено усърдно избягват една изключително важна тема – преференциалното гласуване. Въвеждането му беше един от малкото светли лъчи в посока „реформа на изборното законодателство“, които видяхме откакто проблемът беше диагностициран като такъв преди доста години вече. Разбира се представителите ни направиха всичко необходимо и възможно, за да обезсмислят този демократичен инструмент и както видяхме на предните европейски избори – успяха.

За тези избори обаче нежеланието да се споменава и съответно да се използва преференциалното гласуване е още по-голямо. И ако приемем, че ни е ясно защо лидерите на БСП и ДПС не искат електоратът им да разбира за тази възможност и свобода или ако дори можем да припишем неудобното мълчание на иначе гръмогласния Бойко Борисов на неговата изначална авторитарност, защо не се чува нищо от средите на „Синята коалиция“ или на „Зелените“ в защита на и за насърчаване на преференциалното гласуване?

Аз лично съм по-учуден и възмутен от действията на „Зелените“, отколкото на „сините“. Все пак ДСБ/СДС и компания са традиционни партии, които от години работят и се справят в тази среда. Отгоре на всичкото и двете основни партии в тази коалиция все повече се заявяват като „консервативни“ (особено ДСБ) и от тази гледна точка е нормално за тях да изповядват един традиционен възглед за по-ограничена и контролирана демокрация.

„Зелените“ от друга страна са тоталната алтернатива на всичко и всички. Не случайно те не искат да влизат в коалиция с никого. Това е положително (поне според мен). Другото ми положително впечатление е, че макар и с половин уста, те започват да напипват пулса на времето – че проблемът не е с отделни личности и/или партии, ами с цялата система и че тя има нужда от реформа и подобрение, за да направи обществото ни по-демократично и да овласти (empower) гражданите на България да участват във вземането на решения.

Основна черта на това „участие във вземането на решения“ е изборът кой да те представлява. Преференциалното гласуване усилва волята на гражданите при вземането на този избор. Всички глупави коментари от рода на „така става много лесно спечелването на места с купуване на гласове“ (нещо, за което впрочем имаше съмнения през 2007г. – д-р Антония Първанова от НДСВ спечели необичайно много гласове сред интернет потребителите [заради защитата на торентите] и в някои ромски махали в Добрич и околностите) могат да бъдат парирани с простичкия, но смислен аргумент, че като цяло демокрацията има много слабости и позволява купуването на постове – това разбира се не може да аргументира премахването й.

Така че апелирам към всички вас, независимо от това за коя от тринайсетте листи ще гласувате, да се възползвате обезателно от правото си на преференциален вот, за да покажете кой точно искате да ви представлява в Европейския парламент. А също и да дадете ясен сигнал на тези, които реално взимат решенията, че тази практика трябва да бъде наложена и утвърдена във всички видове избори.

Има ли ЧЕПове?

Днес цял ден се каня да пиша за невероятната Татяна Дончева, на която всички демократи и опозиционери много бързо забравиха прегрешенията, само заради това, че каза 2 лоши думи за БСП няколко седмици преди изборите.

Дневник имат страхотен коментар (или по-скоро припомняне) по случая „Татяна Дончева“.

Реших обаче преди това да обърна внимание не нещо, което отдаване ме дразни и по което отдавна съм намислил да пиша. Нещо, за което вина нямат нито Сергей Станишев, нито Иван Костов, нито дори световната конспирация.

Става въпрос за един термин, който се прокрадва плахо, но с все по-уверени стъпки в българското общество и съзнания – а именно терминът ЧЕП или член на европейския парламент. Трябва да призная, че ЧЕПът ми бърка в здравето не заради нецензурните асоциации, които са напълно логични (веселото е, че това никога не е спирало политическите ни лидери – спомнете си как се казваше СЕМ преди време – НСРТ [несерете – поставете си сами разделението между думите]), ами заради това, че е чужд термин, преведен на български.

Ако има нещо, което винаги много да ме е дразнело в българския бит и душевност, то винаги това е бил стремежът към чуждозвученето (това е измислена дума). Не става въпрос само за безумните чуждици като мол, брокер, мини-маркет и прочие, а и за много по-големи и сложни концепции и идеи, за които чисто и просто отказваме да намерим собствени думи и начини на изразяване и приобщаваме чуждите. Може би това е нормално за една малка нация, която не е успяла да оформи собствена култура и цивилизация. От приятели знам, че на политиците в Нидерландите им се случва понякога да вкарват цели изречение на английски в изказванията си, това нашето нищо не е (представете си какво би се случило, ако на Бойко Борисов му се случи да вмъкне в някое изказване „With my brothas from the EPP we shall turn this land into a prosperous country“ – представете си какви сайтове ще са и как Бойко ще стане я Рейгън, я Нелсън Мандела).

Но в случая не мога да приема да превеждаме по най-грубия възможен начин един важен политически и юридически термин, при положение, че имаме подходящ пример и практика. Терминът ЧЕП е дословен превод на английския термин MEP или Member of the European Parliament. Добре, ама в Обединеното кралство този термин произлиза от названието на парламентаристите – Member of Parliament.

На български терминът за парламентарист е народен представител. Ако имаме нужда да различаваме между тези народни представители, които ни представляват в национален мащаб, от тези в европейски, можем да наречем вторите европейски народни представителиЕНП. Прегледах сайта на ЕП на различните езици и навсякъде си ползват съответния езиков термин – MEPs, diputados, députés и т.н.

Впрочем ще си позволя да отворя втора голяма тема и да аргументирам със същите доводи сгрешеното ни (според мен) отношение към българското Народно събрание. Това и народен представител са единствените правилни официални термини, които би трябвало да се използват по отношение на институцията и нейните представители. Така както германския парламент се казва винаги само и единствено Бундестаг, а френската Национална асамблея никога не се превръща в Парламента, така и нашият върховен национален орган може да се нарича само и единствено Народно събрание.

Ако съвсем сте задълбали и сте политически гийкове 😉 като мен можете да погледнете как се казват и парламентите на скандинавските държави (Фолктинг, Алтинг), на Израел (Кнесет), на Турция (това сигурно всички го знаят) и т.н.

Някой сигурно ще каже „Абе какво значение има?

Има.

Липсата на елементарно себеуважение е една от главните причини, поне за мен, държавността ни да се намира в такова плачевно състояние. Законовият нихилизъм, липсата на елементарна солидарност, деградацията на общността и на общото са само проявления на това, че не можем да направим елементарна преценка за това какво сме постигнали реално и за какво още трябва да работим.

Поставянето на един даден кръг от институции над злободневието и просташките ни всекидневни отношения и издигането им до обект на национална гордост могат да гарантират националноотговорната им роля. Ето защо никога не бих си позволил публично да нарека Президента на Републиката Гоце или Пепи Коня. Не защото харесвам личностите, които заемат или са заемали позицията, а защото смятам, че по този начин се разрушава авторитета й и заедно с това се подкопават устоите на държавността.

Малко хора се замислят по тези теми. Много по-лесно е да напсуваш всички и всичко – никой не може да те упрекне. Но замисляли ли сте се защо американците се държаха с необходимото уважение дори в последните дни на Джордж У. Буш? И защо цялата символика на държавното им републиканско устойство наподобява квази-империя?

Ами как защо – само при такава система и такова отношение можеш да имаш Върховен съд, който е неприкосновен и безпристрастен. Алтернативата е Конституционен съд, който не намира нищо противконституционно в това един народен представител в София да представлява 400’000 души и същия в Ямбол да представлява 40’000.

9 Конгрес на ЕКОСИ

Между 16 и 19 април в Брюксел се проведе 9ия конгрес на ЕКОСИ (младежката организация на Партия на европейските социалисти) под надслов „Промяна за Европа“ (Change for Europe). Трябва да призная, че тръгнах от София с големи очаквания за Конгреса – и преди съм участвал в мероприятия и на Младежкия социалистически интернационал (МСИ), и на ЕКОСИ – винаги съм оставал очарован от сериозността и отдадеността, която младите социалисти от целия свят проявяват към политиката. Особено на фона на България, където политически дебат де факто не съществува, всяка възможност да общувам с млади социалисти от Франция, от Гърция, от Испания или от Латинска Америка или дори Нова Зеландия, ме презареждат и ми действат много мотивиращо да работя за такава Левица в България, която може да възпитава такова мислене и възприятие за света у младите хора.

Може би тук е време да дам малко на заден ход и да уточня, че тези срещи и събития не са парад на идеализма и наивността. Трябва да се отчете фактът, че за разлика от България, където партиите възприемат младежките си организации като детска градина, в Западна Европа отношението към тези структури е съвсем различно и съвсем сериозно се възприема подходът „това е училището за бъдещите национални лидери“. Не случайно бившите (а и настоящи) лидери на френските, на шведските млади социалисти – на европейските – днес са главни секретари на ПЕС (Филип Кордери), кандидати или представители за народни или европейски народни представители и пр. Е, и у нас имаме един такъв пример – Кристиян Вигенин, който е съосновател и един от първите международни секретари на БСМ, но неговия възход се свързва по-скоро със скъсването му с организацията, отколкото с нейното утвърждаване.
Знаейки тези неща, се отправих към Брюксел, заедно с колегите си от БСМ, за да участвам в Конгреса, на който предстоеше да бъда утвърден за представител на организацията си в изпълнителното бюро на ЕКОСИ. Знаех, че конгресът ще е вълнуващ, но честно казано реалността надмина и най-смелите ми очаквания.

Първите два дни на Конгреса (четвъртък и петък) преминаха в различни дискусии – разбира се, най-вече за икономическата криза и за бъдещето на Левицата. Реалната работа се съсредоточи в събота и частично в неделя.

Както е нормално за една международна организация, голяма част от решенията в ЕКОСИ се взимат след широко съгласуване и при търсене на консенсус. Такъв беше случаят с двете най-важни позиции – на Президент и Главен секретар на ЕКОСИ. След като досега те бяха разделени на паритетен принцип – Джакомо Филибек (от италианската Синистра джованиле) за Президент и Аня Шкжипек (от полските млади социалисти) за Гл. сек., през следващите две години и двете ще бъдат заемани от социалистки – Петрула Деледиму (от младежката орг. на гръцката ПАСОК) и Яна Бесамуска (от холандските млади социалисти). Тук искам да направя кратка вметка – нито една друга политическа организация в Европа не може да се похвали с подобна интеграция и равноправие между мъже и жени. Особено впечатляващ е фактът, че и двете достигнаха до избора си благодарение на лидерските си и организационни качества, а не поради политическа коректност.

Реалната борба беше за 8-те вицепрезидентски места, за които се бореха 12 кандидати и за позицията на Президент на Контролната комисия на ЕКОСИ. Тук е мястото да разкажа как се разпределят силите в организацията на младите европейски социалисти. Най-просто казано в ЕКОСИ съществуват две големи „фракции“ – център и ляво.

В Центъра попадат много организации като се започне от „Юга“ – Португалия, Испания, Италия, Гърция; Балканите (които са доминирани от младежкото ПАСОК като най-силна и влиятелна организация); Скандинавските организации (на които лидер е може би най-силната младежка социалистическа организация в света – шведската SSU) и немската JUSOS (млад. орг. на ГСДП), която също е много голяма и влиятелна и поради това има (основателни) претенции сама по себе си да представлява отделен блок. Петрула е представител и де факто лидер на този блок и на цялата организация.

Т.нар. „Ляво крило” се състои от Младежките организации от Франция, Белгия, Холандия, Австрия, Англия, Полша, Чехия и втората немска организация Die Falken. Този блок е доста по-малък (в ЕКОСИ всяка държава има по 12 гласа на Конгрес и организациите ги разпределят помежду си както намерят за добре) и общо взето съотношението Център : Ляво е 2:1. От друга страна в по-малобройното Ляво крило също попадат много сериозни организации (MJS Франция например – един от бившите им лидери в момента е началник на кабинета на Мартин Обри!).

Поради това сериозно различие в гласовете Центъра владее организацията и може да прокарва почти всички решения, които иска. Знаейки това, организациите от лявото крило бяха разбрали, че нямат достатъчно гласове да спечелят дори едно вицепрезидентско място. Мотивирайки се с това, че не им харесва как се развива организацията те излязоха с предложение броят на вицепрезидентите да бъде увеличен на десет, което беше отхвърлено (според мен резонно).

Това обаче накара повечето от гореизброените организации да напуснат Конгреса и да изтеглят кандидатите си за вицепрезиденти. Стана голям скандал, а най-неприятното беше, че целият спор беше мотивиран от стремежа за овладяване на „властови” позиции. Независимо от това обаче Конгресът обсъди и прие нов политически документ (Position Paper) и резолюции, насочени към предстоящите европейски избори (въобще, цялото мероприятие мина под техния знак).

В последния ден на Конгреса (неделя) отново станахме свидетели на комична ситуация. В края на дневния ред беше оставено приемането на нови членки на ЕКОСИ. Кандидати за пълноправни членки бяха младежките организации на Каталунската социалистическа партия и на Демократска странка на Борис Тадич. Организаторите ни бяха предупредили, че трябва да напуснем залата до 12.30, но след като (неуспешно) приключи гласуването за каталунската организация, водещата се опита да закрие предсрочно мероприятието. Когато и това не свърши работа домакините в International Trade Union House започнаха да изключват микрофоните и да гасят лампите, за да ни изгонят. В крайна сметка дори не успяхме да гласуваме кандидатурата на сърбите.

Така, краят на Конгреса се получи малко минорен и не толкова празничен, колкото ми се искаше поне на мен (като нямам поводи за левичарска гордост в България, поне в Европа да ми се намираха!). Сега имаме една ЕКОСИ, която е разделена на две и двете части са в конфликт. Оттук нататък има само един възможен път – на ново изграждане на доверието и сътрудничеството, на реформа на вътрешните правила на работа на организацията. Фактът, че толкова близо до изборите в организацията се случи подобно разцепление е неприятен, но същевременно ще подейства като естествена мотивация на всички страни да работят за възможно най-скорошна реинтеграция на ЕКОСИ.

БСМ традиционно принадлежи към централния блок, но поддържа и близки връзки с френските, белгийските и пр. млади социалисти. Ето защо ние можем да играем важна роля общувайки и с двете страни и работейки за доближаване на позициите ни. Оптимист съм, защото е пределно ясно, че в европейски мащаб лявото семейство е най-сплотено и най-отдадено на идеята за Федерална Европа. Освен това, въпреки конгресните интриги и кулоарни съглашения, видях че всички страни и всички „фракции” в организацията за узрели за необходимостта от промяна на структурата и функционирането на ЕКОСИ.

След нас и потоп

По стечения на обстоятелствата аз съм вече един обикновен редови член на БСП. Може би съм необикновен член на социалистическата партия предвид това, че възгледите ми се различават много от тези на средностатистическия член на ръководството на БСП. Неслучайно удебелявам горното.

Ръководството на БСП не е представително за всеки един член на партията. Такива като мен аз познавам много – хора с демократично мислене и европейски аспирации. Хора, които искат БСП да прилича на Лейбъристката партия, или на ГСДП, или на Parti Socialiste, а не такива, за които „Наша Россия“ е еталон за партийно строителство.

Вярвам, че за много от нас беше допустимо да простим много и да направим много компромиси в името на това България да стане член на Европейския съюз и да извърши най-големия доброволен и позитивен обрат в геополитическата си ориентация от времето на Княз Борис-Михаил І до наши дни.

Всичко това се случи и от близо две години България е пълноправен член на най-развитата икономическа и политическа общност в света. Това събитие обаче подейства доста демотивиращо на партийните и държавните лидери, които решиха, че веднъж свършили работата, могат да отпуснат колана и да си качат краката на масата. Разбира се тая тактика много бързо беше развенчана от европейските институции, които незабавно ни показаха, че тоя номер няма да мине и че никой в България не бива да си прави илюзии, че тежкото е минало и оттук нататък можем да продължим да действаме по добре отъпканите (малко кални) навици.

Реакцията на българските политици и разбира се най-вече на българските управляващи е много притеснителна обаче. Те решиха, че е най-лесно и най-правилно от тяхна гледна точка да обвинят Европейската Комисия (ЕК) и всеки друг позволил си да ги критикува в двойни стандарти. Това ми напомня малко на обвиненията в предателство към всеки, дръзнал да изрази собственото си (различно от това на партийното ръководство) мнение в рамките на БСП. Е да, ама тоя прийом не върви в една демократична държава и в една демократична над-национална структура като Европейския съюз.

Едва ли има и 50’000 отчаяни и заблудени българи, които да смятат, че правителството ни е много добро и полага всички усилия за прогреса на България, а ЕК прилага двойни стандарти. С подобни изказвания обаче и с мъжкарско перчене пред Майкъл Лий (несъмнено политик и държавен служител с огромен опит, който може да сложи нашите печенеги в малкия си джоб – както го и стори впрочем) българските управляващи извършват един друг, неимоверно по-голям грях, който ще носи негативи на България дълги години след 2008 и дълго след като спрените пари и другите проблеми бъдат забравени.

А това е, че сегашното правителство ефективно проваля европейското членство на България и слага на страната ни етикет, който дълго ще вреди на репутацията ни, на привлекателността ни за инвестиции, на международното ни влияние и на марката „България“ като цяло.

Освен това, проблемите, на които ставаме център, засилват евро-скептицизма, дават доводи на противниците на разширяването и въобще ефективно забавят процеса на евроинтеграция. И вместо България успешно да се впише в този процес и да се превърне от обект в субект – тоест от такъв, на който му казват какво да прави; в такъв, който вдъхновява другите да следват примера му; ние усилено действаме да го подкопаем и провалим. За години напред и не само за нашата държава.

И като млад европейски социалист това вече е нещо, с което аз не мога да направя компромис.

Висшите кръгове и на БСП, и на НДСВ, и на ДПС чудесно осъзнават нещата, за които говоря. Те не са глупави хора. Но удобно са заели позицията, на която е озаглавена тази публикация – „След нас и потоп“. Едно много просто изречение с голям смисъл. Няма значение какво се случва след нас, важното е още малко да сме добре.

Това е лайтмотивът на 47 Конгрес, това е лайтмотивът и на правителството в края на 2008г.

Илюстрация: Сайтът на ФАБ