Културен преглед

Миналата седмица ми се събраха доста културни мероприятия накуп, така че реших по същия начин да споделя впечатленията си от тях.

Последователно, в рамките на 3-4 дни гледах TILT, „Стъпки в пясъка“ и „Полет над кукувиче гнездо“ на Александър Морфов в Народния театър. Не точно в този ред, но ще ги разделя и разгледам „стилово“ – тоест филми и театър.

Филмите

TILT е очевидно добре направен и представен (рекламиран) филми за „славния“ Преход, но допуска най-големия грях на българското кино от същия този период – опитва се да набута прекалено много история И теория (под теория имам предвид оценка на времето). Това освен това идва в комбинация със слаб (по мое мнение) сценарий, в който няма нищо ново и интересно. И поради това ме изненадва фактът, че филмът сякаш най-много се харесва на хора, които са „героите“ на този филм – хората точно от това „изгубено“ поколение, които са били на 18-ина години в края на 80-те и началото на 90-те. След като за мен (аз бях на 6 тогава) филмът не е интересен и не ми разказва увлекателно за „едно друго време“, не разбирам какво може да предложи на хората, които са го живели.

Ако трябва да изтъкна една основна слабост, то тя ще е възприетият подход историята на епохата да се разказва чрез нещата, които се случват на героите.

Липсата на нетрадиционен поглед върху събитията и неубедителните и нереалистични персонажи в комбинация правят филма много слаб.

„Стъпки в пясъка“ според мен е една идея напред, но пак се губи макар и в по-различни пясъци. Радвам се, че Ивайло Христов е избягал от стремежа да отговори на въпроса за „живота, вселената и всичко останало“ в рамките на 90 минути, като същевременно е намерил и интересна автентична история за разказване, но историята е толкова голяма и разнообразна, че някак си отделните епизоди в нея губят връзката си.

Хубавото е, че филмът изглежда много по-автентичен по отношение на декор и костюми, а лековата и на моменти комична игра на Иван Бърнев, Велко Кънев и кратката поява на бате Ненчо го правят лек и забавен за гледане, въпреки сериозните и тежки теми.

Театърът

Накрая искам да обърна внимание на „Полет над кукувиче гнездо“, което се играе в Народния под режисурата на Александър Морфов. Несъмнено той е явление в българския театър, независимо дали го харесвате или не. Моето мнение все още е крайно разнопосочно – например мразех „Хъшове“, когато го гледах за пръв път, но след това ми хареса много.

„Полет над кукувиче гнездо“ обаче е тотален провал. Усещах го още докато гледах представлението и веднага след като напуснах театъра, но се убедих тотално след като изгледах внимателно екранизацията на Милош Форман с Джак Никълсън в главната роля (и не ми казвайте, че не са сравними нещата, защото българските режисьори и актьори не отстъпват по нищо на американските – когато искат!)

Мисля, че г-н Морфов тотално е сгрешил прочита на романа на Кен Киси и го е превърнал в една елементарна и плоска творба, която представя сблъсъка на „добро“ и „лошо“. Ако е направено заради публиката жалко, мисля че театралната публика в България все пак е на малко по-високо ниво от подобно елементарно представяне на света (при всички условности за „нивото“ на публиката…)

В представлението сблъсъкът между Макмърфи и сестра Рачид е между „добро“ и „зло“. Той е пияница и безделник, но е готин, себеотрицателен, не е егоист. Сестра Рачид от своя страна е един обикновен изрод, чиято роля единствено е да тормози пациентите в психиатричната болница. Ако сте гледали филма (ако не сте – задължително го направете) там героят на Никълсън е много по-„сив“ (тоест лош и егоистично настроен), а сестрата прави всичко от убеждението, че така помага на пациентите си. Тоест сблъсъкът е между „ред“ и „хаос“.

Не случайно не споменавам актьорите от представлението – защото те са на обичайната си висота, но самото разработване на представлението ги кара да се губят и да изглеждат неубедителни (особено Валентин Ганев например, който играе д-р Спийви и направо на моменти не знаех какво прави на сцената…) Отличното изключение в този случай се нарича Иван Бърнев (Били Бибит), който е изключително убедителен в иначе трудна роля.

За съжаление, както сигурно се долавя и описанията ми, културната програма беше по-скоро разочароваща…

"Вътрешна афера" (2010) :: The Inside Job (2010)

Постер: imp awards

Докато още сме на вълна „финансова криза“ искам да ви препоръчам още един филм, който е сред фаворитите за Оскар в графа „документални филми“ тази година.

„Вътрешна афера“ (преводът на заглавието е неофициален) проследява зародишът на финансовата криза в голяма дълбочина, връщайки се до 80-те години и управлението на Роналд Рейгън, което започва масовата дерегулация на финансовите пазари (дерегулация, която в крайна сметка доведе до финансовия крах на Уолстрийт).

Но освен, че проследяват кризата в историческа и глобална перспектива (филмът, както и поредицата на ББС, за която писах преди няколко дни, разглежда историята за фалита на Исландия отблизо), авторите се задълбочават и върху корупцията и конфликтът на интереси, от които е изтъкан Уолстрийт и мрежата от корупция от висши държавни служители, университетски преподаватели и научни работници, свързани с него.

Най-опасните разкрития на филма всъщност са в заключението – че финансовата индустрия всъщност много успешно се справи с задачата да се спаси (благодарение на парите на данъкоплатците) и след това да блокира всеки по-радикален опит за реформиране и регулиране на системата.

Няма да преразказвам повече, най-добре гледайте филма. Може да бъде свален от тук.

За филма научих от този блог.

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”

Снимка: официалният сайт на филма

Дали пък „Светът е голям…” няма да се окаже спасението на българското кино? Майната му, понякога си е направо редно да използваме гръмки изказвания, особено ако така се чувстваме.

Истината е, че в последните 20 години има и други български филми, които да са ставали за гледане и дори да са били приятни (веднага се сещам за един чудесен „Изпепеляване” с Параскева Джукелова, Деян Донков и Стефан Вълдобрев), но в последните 2-3 години имаме истинска „експлозия” от качествени ленти. Започна се с „Дзифт”, но „Светът е голям…” с най-голямо спокойствие го слага във вътрешния си джоб.

Издайничества по сюжета нататък…

„Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” проследява историята на едно карловско семейство, разделено от тежката съдба на емиграцията през Желязната завеса. Бай Дан (в ролята – югославската легенда Мики Манойлович, който играе превъзходно) е местният майстор на таблата и местната „голяма уста” с подобаваща история с „народната власт” и ДС. Жена му – баба Сладка е типичната българска жена, която е готова на всички за семейството си (Людмила Чешмеджиева прави изключително симпатична и ненатрапчива се роля и заслужава големи похвали дори само за сцената, в която получава картичката от близките си – една от най-емоционалните във филма).

Дъщерята на бай Дан и баба Сладка – Яна (Ани Пападополу) е омъжена за Васко (Христо Мутафчиев), който работи в местния завод. Синът им Сашко (в ролята немския актьор Карло Любек) е любимецът на бай Дан и бъдещата звезда на таблата. До момента, в който бащата на Сашо не взима решението тримата с майка му да избягат зад граница. Причината е, че Васко е притискан от местния ДС-дерибей (в ролята страхотен Николай Урумов) да следи и да доносничи срещу тъста си. Сцената, в която подгизналия Васко играе табла с бай Дан и косвено му разказва какво се случва и също косвено получава съвет какво да направи също е много оригинална.

Оттам нататък действието в ретроспекциите проследява перипетиите на семейството от двете страни на завесата – трудното бягство и първите тежки дни в бежанския лагер край Триест, Италия.

Същевременно в основната линия на действието филмът започва в катастрофа, в която родителите на Александър (вече 20-и-няколко годишен германец от източен произход) загиват, а той загубва паметта си. Остарелият му дядо Дан идва от България, за да го види и съвсем по нашенски си поставя за цел да върне внука си към живота и да му помогне отново да намери пътя си.

Историята навярно е достатъчно клиширана, но е и оригинална. Има много елементи и малки детайли в нея, които създават крайно приятно впечатление за филма (например в един общ план в края на филма, пътуващите с колело бай Дан и Александър преминават покрай предизборен билборд на героя на Николай Урумов – бившият ДС агент – който вече е строител на „Нова България”).

Оценка (по скалата на ju): твърдо 5!

Agora :: „Агора”


Алехандро Аменабар за пореден път показва колко талантлив режисьор е. Ако името не ви говори нищо, може би ще си спомните един странен филм, наречен Vanilla Sky (Ванила скай), с участието на Том Круз и Пенелопе Круз (по това време точно не бяха ли и гаджета?) Точно този странен ванилен филм е американският вариант на испанския оригинал „Отвори очи“ (Abre los Ojos) на Аменабар (където също играе Пенелопе!)

В родината си Испания Аменабар е много известен и то главно със странните си и често страшни филми, но доколкото ми е известно „Агора“ е първият му опит с историческото кино. И какъв опит само! Не четете нататък, ако издаването на детайли за сюжета, ще ви развали удоволствието от филма!

Без съмнение „Агора“ ще предизвика бурни реакции. С варварското си и вандалско изобразяване на ранните християни, които превземат „стария свят“, пресъздадено в условията на египетската Александрия през 3-4 век, Аменабар със сигурност ще си навлече много врагове (Opus Dei, къде спите бе?) Само като ексцентрична подробност ще споделя, че първият коментар в „Програмата“ под описанието на филма е критика към „несправедливото“ анти-християнство на „гей-режисьора“. Всяко зло за добро, както се казва…

На фона на религиозните брожения и сблъсъците между християни и езичници, Аменабар проследява историята, прозрението и последните дни на философката (т.е. астрономка, математичка и пр.) Хипатия (играна от Рейчъл Вайс) – един от най-блестящите умове на епохата си.

Разбира се повелите на модерното комерсиално кино са неотменими и „Агора“ не е история за религия и наука, а най-вече за любов! Един от учениците на Хипатия (тя е античният аналог на професор) и бъдещ префект на Александрия е влюбен в нея и иска да я вземе за жена, предложение, което бива категорично и безсърдечно отказано. Тайно влюбен (това сигурно е университетската преподавателка с най-много обожатели в историята!) е и един от собствените ѝ роби, които по-късно, по време на погрома срещу главния езически храм и Александрийската библиотека, без малко не убива господарката си, избягва, след като тя го освобождава, и става… воинстващ монах.

До края на филма Хипатия избира да остане сама, прави най-великите за времето си открития и бива убита от същите тези воинстващи монаси, към които се присъединява бившият ѝ роб, заради безбожност, вещерство и т.н.

Не се подвеждайте по несериозния ми разказ, тъй като филмът е много добър. Аменабар някак много умело успява да смеси епичното и баналното в хомогенна емулсия, така че да не останем нито с прекалено сладникаво-помпозно, нито с глетаво-кисело усещане в устата. Искам да обърна специално внимание на заснемането на лентата – за първи път ми прави впечатление толкова символизъм в начините на снимане. Това може да означава, че е прекалено натрапчив, но в никакъв случай мен не ме подразни, напротив даже.

В крайна сметка за тези, които обичат историческото кино, дори и без грандиозни батални сцени, „Агора“ ще е прекрасен избор. Аз явно спадам към тях.

Оценка (по скалата на ju): 4

Актуализация: Явно не само за аз харесвам филма – Агора“ спечели 7 награди „Гоя

The Wolfman :: „Човекът-вълк”

Официален постер: impawards.com

Режисьор: Джо Джонстън
С: Бенисио дел Торо, Антъни Хопкинс, Емили Блънт, Хюго Уийвинг

Май отдавна не ми се беше случвало искрено да съжаля, че съм дал пари за кино. Не, не – всъщност повече съжалявам, че се подлъгах по ефектен трейлър и гръмки имена в актьорския състав. Все пак някак си все ми се струваше невъзможно да видя Бенисио дел Торо редом до Антъни Хопкинс във филм, който няма никакъв смисъл!

За съжаление обаче „Човекът-вълк” се оказа точно това – доста милиони пръснати за пръснати черва, кръв и други ефекти и твърде малко драма, която да ни задържи в напрежение. Непреодолимо беше желанието да си погледна часовника твърде често.

Жалко, защото закалката на филма никак не е лоша. Викторианска Великобритания, огромно старо имение в провинцията, Лондон и цигани (тази година явно фиксацията ще е върху ромското население по света). Но ако искате да получите истинска атмосфера, по-добре се насочете към „Шерлок Холмс”, отколкото към това творение.

Антъни Хопкинс явно вече е решил да се погрижи за старините си и се е отдал на часпром в каквото му падне и където плащат най-добре. Бенисио дел Торо явно също не иска да рискува „в условията на икономическа криза”, но поне се раздава с всичко, на което е способен. Хюго Уийвинг заслужава отбелязване, защото успява да изиграе инспектора от Скотланд Ярд с почти същата убедителност, с която играеше и Агент Смит в „Матрицата”… и почти по същия начин. Искам да обърна малко внимание на Емили Блънт – тя го заслужава най-малкото поради факта, че успява да докара автентичен британски акцент – единствена от 4-ата изпълняващи основните роли във филма (и двама от които британски перове по сценарий).

За съжаление режисьорът на филма с нищо не успява да ни накара да се страхуваме. Филмът е кървав, прекалено кървав – навсякъде летят крайници, глави, кръв и черва, но това може в най-добрия случай да ни отврати. Винаги има нещо съмнително, когато с ефекти и кръв се компенсира нещо друго липсващо.

Това е. Като цяло „Човекът-вълк” е скучен, постен, прекалено кървав и разочароващ. Не препоръчвам.

Оценка по скалата на ju: 1

The Fourth Kind

Официален плакат: impawards.com

Бих искал да започна с предупреждение, че хората, които все още не са гледали филма и смятат да го правят, е по-добре да оставят четенето на това ревю за след това. Предупредени сте!

На непредубедения ум „Четвъртият вид“ сигурно ще се стори много впечатляващ филм. Всички обичаме страшните истории за извънземни и отвличания (лично аз бях луд по сериала „Досиетата Х“ и за нищо на света не пропусках епизод, когато филмът се излъчваше по българската телевизия). Комбинацията с ‘based on actual events’ – тоест „по истинска история“ ни кара истински да настръхнем и да се оглеждаме на път за вкъщи от киното.

От Cloverfield насам продуцентите и режисьорите откачиха по това да залагат малки клопки във филмите, комбинирани със ‘следи’ в реалния живот, сякаш филмите са истина. И трябва да признаем, че тия похвати работят добре. Но все пак е хубаво или да оставиш зрителите си с ясното усещане, че това, което са гледали не е съвсем истинско… или когато им кажеш, че е истина – наистина да е такава.

„Четвъртият вид“ залага на втория вариант, но много проста проверка в Уикипедия ни разкрива, че целият сюжет е художествена измислица.

Истинските достойнства на филма се крият в това, че той наистина е страшен. И не по онзи гаден и извратен начин на Saw или подобен филм, който най-просто се описва като „Не знам откъде ще изскочи убиецът„, а по истинския вдървяващ страх от неизвестното.

Но за да изпитате това е задължително да не знаете, че целият сюжет е скалъпен и препоръчително да гледате филма на кино.

Интересен факт: Добре, че имам навика да чета ревюта в сайта на Роджър Ебърт – оказва се, че макар действието във филма да се развива в Номе (или Ноум), Аляска, всъщност по-голямата му част е снимана в… България. Супер. 🙂

Тъмните рицари на българския капитализъм

Този материал трябваше да е за един чудесен филм. За съжаление ще се занимава с някои малко по-неприятни преживявания.

Снощи най-накрая се наканих да отида на „Тъмния рицар“, главно заради едни приятели, които бяха решили да ходят в СИНЕПЛЕКС (киното в City Centre Sofia срещу х-л „Хемус“) да го гледат в четвъртък вечер, защото имало намаление и билетът струвал само 5лв. Дотук чудесно, с много бързане успяхме да стигнем навреме с приятелката ми и да влезем да го гледаме.


Вече знаех, че филмът е на много високо ниво и като идея, и като изпълнение и му се наслаждавах с много голямо удоволствие. Докато… към 23:15, някъде около час и половина след началото на прожекцията в залата изведнъж влезе касиерката и каза „Моля всички да напуснат„. Нямаше кой да спре филма, нямаше кой да ни обясни за какво става въпрос, някой спомена нещо за сигнал за бомба (може би във връзка с атентатите срещу веригата магазини „Пикадили„). Въобще организацията беше доста слаба, но набързо излязохме, аз си взех колата и се прибрахме. Билетите от прожекцията разбира се си останаха в мен.

Днес се обаждам в СИНЕПЛЕКС зареден с енергия, да искам презаверка на билетите. (Между другото много е трудно да им се намери телефонът – на собствения им сайт го няма! Намерих го от Програмата). И двете служителки бяха достатъчно любезни – първата беше от каса или нещо подобно, каза ми че няма информация за презаверки и най-вероятно няма да се правят такива. Помолих я да ми даде телефон на управителя. Отначало се опита да ми излезе с номера „елате на място„, аз любезно й обясних, че съм зает човек и не мога да си губя времето. Даде ми телефон на управителя.

Обадих се там, другата жена ме помоли да се обадя след 10 минути, за да може да се свърже и да говори с управителя (не разбрах как се казва, но май е от женски пол – не че това има някакво значение). Обадих се малко по-късно и тя отново ми повтори, че няма да има заверки, тъй като сигналът за бомба не бил срещу тях, ами срещу друг магазин – тоест те не носели вина и отговорност за случилото се.

Отново любезно обясних (любезен съм си по принцип), че вината в случая е най-малко моя и че те носят както всички предимства, така и евентуалните недостатъци от това, че се намират на такова хубаво и популярно място като търговския център срещу х-л Хемус. Също така обясних на жената, че по този начин категорично ме изгубват като клиент завинаги, което е много глупаво от тяхна страна и ще изгубят много повече от един билет. Нямаше смисъл да й се карам, тъй като управителя така и не пожела да говори с мен, а говорех чрез тази жена, която е секретар или нещо подобно.

За щастие познавам едно момче, което държи видиотека и ми каза, че се познава със собственика на СИНЕПЛЕКС. Обадих му се и му казах просто да му предаде каква мечешка услуга му правят служителите му. И толкова.

Няколко въпроса:

  • Какъв е смисълът, при положение, че киносалоните никога не са пълни на 100%, а в най-добрия случаи на 50% (поради това, че има много и се прожектират много филми), да отказват да ми презаверят билет? Смисъл – те само могат да спечелят от това, че залата им е по-пълна, защото им се намаляват разходите за излъчване, персонал, поддръжка и т.н.
  • Не им ли е ясно, че ако дойда отново в киното, дори да гледам реално без пари филм аз ще похарча още пари за пуканки, кола, шоколад или нещо друго…?
  • Не знаят ли, че е доста досадно преживяване да те изритат на средата на филма без да ти се даде ясно обяснение защо се случва и после вместо да ме молят да се върна аз да правя гимнастики и да им вдигам скандали? Ако бях на мястото на управлението на киното щях да предложа билет за който и да е филм по което и да е време на всички, на които прожекциите им са били провалени.

Та така. Мислех, че хората които се занимават с модерен бизнес в България поне знаят горе-долу как трябва да го правят. Едва ли ще се хвана да ги съдя, макар сигурно да имам основание, но не е в това въпросът. Пропуснатите им ползи от мен ще са много по-големи от 5-те или 8-те лева, които струва един билет.

Няма да призовавам никого да ходи или да не ходи в това кино. Вярвам, че всички, които прочетат това са достатъчно разумни сами да си направят преценка.

"Дзифт" на Явор Гърдев

Не е хубаво да се пише за филм преди да е излязъл, но направо вече откачам с този „Дзифт“ на Явор Гърдев и не знам как ще издържа до октомври, когато ще е официалната премиера на филма.

Ако още не сте се запознали със стила и творчеството на г-н Гърдев ви препоръчвам да гледате „Старицата от Калкута“ в Театър 199 в София – доста вулгарно, но и уникално смешно представление, примесено разбира се с прилична порция философия за живота. Абе истинско съкровище! 🙂 (Въпреки, че някои приятели го намериха скучно последната сряда)

А сега по темата. Ако ме накарат да опиша много накратко „Дзифт“ бих го направил така (заемайки малко английски изказ): „Гепи“ среща „Син сити“ среща „Изпепеляване“ (също интересен български филм с Параскева Джукелова, Стефан Вълдобрев и Деян Донков – разказва се за първите години след преврата ’44 и налагането на тоталитарната диктатура). В едно от приложените по-долу филмчета казват, че медиите го определяли като „нео-ноар по време на ретро-соц среда“. Има нещо такова.

По всичко личи обаче, че филмът няма да подлага на морален катарзис ранния социализъм. Годините на репресии са използвани като фон на една криминална и тъмна история. От „трейлъра“ (по-добра дума на български?) поне аз придобивам впечатлението и че лентата ще е много зрелищна. И без през това време Явор Гърдев да се опитва да ни предаде цялостната си философо-идеологически мироглед в рамките на два часа от опасения това да не е последният му филм (както правят доста други български режисьори).

Спирам да хваля да не стане така, че накрая да се разочаровам заради големите си очаквания. Имам добро предчувствие обаче, че филмът ще се окаже дори по-добър отколкото ми се струва. Можете да погледнете следното видео:

Репортаж За Филма „Дзифт“, Част 1:


Репортаж За Филма „дзифт“, Част 2:



Трейлър на „Дзифт“
:

Офицери и пешки


Интересен филм, но не мога да му дам повече от това и не съм сигурен защо точно. Не че съм очаквал нещо голямо от сравнително лигав американски филм за войната и героичните им мъже и жени в униформа.

Цялата история се върти около новият брилянтен план на един млад американски сенатор от Републиканската партия (Том Круз) за окончателна победа в Афганистан, разбира се воден от амбициите си да бъде следващият кандидат за президент на партията си (действието се развива 2007 в реално време), стара изпечена и разбира се честна журналистка (Мерил Стрийп), на която той първи спуска информацията за новата стратегия, готин преподавател по политология от калифорнийски университет (Робърт Редфорд – също режисьор на филма), който привиква при себе си клишираният вече образ на брилянтния-но-мързелив-студент-който-пропилява-таланта-си, за да се опита да го вкара в правия път, разказвайки му историята за двамата отлични студенти от малцинствата (черен и латино), които се записват в армията и биват пратени в Афганистан. В същото време виждаме как тези двамата участват при пускането в ход на новата стратегия, но в развоя на събитията биват изоставени ранени във вражеска територия. И докато ръководещият операцията се опитва да ги спаси те си играят на котка и мишка с настъпващите талибани, които се опитват да ги хванат живи. Накрая разбира се двете момчета загиват (героично) и не успяват да се върнат от войната и да изпълнят мисията си да променят нещата (двамата мотивират пред преподавателя записването си в армията с това, че то ще им помогне да започнат сериозна политическа кариера).

Заглавието (на английски Lions for Lambs) идва от цитат на преподавателя на немски офицер от ІСВ, който сравнява храбростта на британските пехотинци с некомпетентността на командирите им: Никъде не съм виждал такива лъвове да бъдат водени от такива агнета.

Май около това се завърта и цялата история на филма – храбрите мъже и жени, които се бият в Ирак, Афганистан и други горещи точки за свободата и победата във войната срещу тероризма и за некомпетентните им началници и най-вече политиците, които ги предават гледайки повече собствения си интерес и гонейки амбициите си (младият сенатор). Което е особено популярна тема и в България – добрата нация и лошите политици (като че ли някой друг, а не ние си избираме лидерите)

Като прегледах и анализите на филма видях, че като цяло оценките са били доста критични. Такова е и моето чувство – просто отначало филмът започва много обещаващо, но по някое време разбираме, че това не отива на никъде и нещата започват да се въртят в кръг, като само се набива главната идея, която споменах горе – героичните войници, предадени (най-вече) от политиците-командири.

Все пак по-скоро бих казал, че филмът си заслужава да бъде гледан. Искам да завърша позитивно и затова ще цитирам единият от студентите-войници, които загиват – Хората, които водят са тези, които вършат работата, когато има работа, която трябва да се свърши.

Град на бога

Откакто прехвърлих блога си в Гугъл не съм писал за филми, явно защото не съм гледал такива, за които си заслужава да се пише, но сега най-накрая имам повод да се разпиша.

Град на бога е един впечатляващ разказ за фавелите (гетата) в и около Рио де Жанейро, в които животът е (за да цитирам Томас Хобс) самотен, беден, гаден, брутален и кратък.

Филмът наистина е доста брутален, но си заслужава да се гледа не само защото е разказ по истинска история, но и защото си заслужава да видим и да сравним как живеят хората по света – да направим някакво сравнение, че не сме ние най-зле все пак, макар и често да ни се иска да мислим, че е така.

Главен герой, около когото се върти действието е момче, което израства в Града на бога, оцелявайки ден за ден и накрая успява да се реализира чрез голямата си страст – фотографията, ставайки фотограф в един от големите бразилски вестници. Големият пробив идва след като той успява да направи снимки на бандите по време на вихрещата се през 70-те гангстерска война на улиците на фавелата.

Същевременно, както във всички добри филми, ние сами си извеждаме заключенията, че насилието и агресията не водят до нищо добро и постепенно ни затварят в един порочен кръг, излизането от който е безкрайно трудно.

И тъй като и по образование, и по душа съм политолог ще споделя с вас едно мое убеждение, което ми припомнят подобни филми:

Много хора в съвременна България се опитват да ни убедят, че неолибералната икономическа политика няма алтернатива. Ако бях почитател на теорията на конспирацията щях да го нарека неолибералният заговор.

Но Бразилия, както и другите държави в Южна Америка могат да ни служат за чудесен пример докъде може да ни докара нерегулираният и разюздан неолиберализъм. Често той може чудесно да се скрие в статистиката, но резултатите му винаги се проявяват в неща като масова корупция и смразяваща кръвта престъпност.

И затова: ДА – пазарна икономика, НЕ – пазарно общество!