Как изглежда Промяната?

Снимка: whitehouse.gov

За по-малко от 18 месеца откакто е встъпил в длъжност Барак Обама дава сигнали за едно изключително амбициозно президентство. Българските му „колеги“ могат да се подредят в редичка от най-високия (пост) към най-ниския и да гледат как се изпълняват поети обещания. (Не че Обама има някакъв избор де – ако започне да „забравя“ какво е обещал, много бързо ще се прости с поста си).

Впечатление прави и лекотата с която Президента Обама се захваща с проблеми, които засягат вкоренените с години интереси на изключително мощни лобита – компаниите за здравно застраховане (огромни и много мощни американски корпорации), инвестиционните банкери и т.н.

Това няма как да не предизвика ответна реакция. Борбата за реформиране на здравната система отне повече от година. През това време засегнатите корпорации използваха всичко в арсенала си, за да се противопоставят на предложенията на Обама и демократите за реформи с цел разширяване на здравното покритие (в САЩ, една от най-богатите държави в света, има над 40 МИЛИОНА души, които НЯМАТ достъп до здравеопазване).

Повечето представители на републиканците, които както всяка уважаваща себе си дясна партия по света, се интересуват повече от защитата на корпоративните интереси на големите си спонсори, както винаги изиграха ролята на принципна опозиция. С подкрепата на професионалните лобисти и гласовитите медийни лакеи на ФОКС (колоритни фигури като Глен Бек, на които представата за света накратко може да бъде обрисувана от лозунги като „Обама = социалист + комунист“) и с хвърляне на огромни средства, за да бъде организирана „спонтанна народна реакция“ против „социалистическите“ предложения на демократите, корпорациите се надяваха, че и този път ще успят да блокират промяната и да защитят интересите си (които е ясно какви са – да прибират повече пари срещу по-малко и по-некачествени услуги). За тяхно голямо учудване този път номерът им не мина.

Въпреки наистина сериозното обществено противопоставяне, и залагайки рисково в началото на изборна година да прокарат непопулярно решение (кой казваше, че само десните партии прилагали непопулярните решения?), Обама и демократите прокараха предложенията си, дори след доста компромиси и с голямо забавяне.

Това се случи не без помощта на „Organizing for America“ – организация, която наследи предизборният щаб на Барак Обама и която се води от бившия шеф на същия предизборен щаб – Дейвид Плъф. Нейните активисти събраха подписите на над 1 милион американци, които подкрепят реформата и организираха множество и най-различни дейности из цялата страна, за да популяризират предложенията на демократите.

И само броени седмици, след като реформата най-накрая стана факт, Барак Обама захваща нова не по-малко тежка и не по-малко опасна (политически) задача – да реформира финансовия сектор. Ако погледнете видеото, което съм прикачил тук, сигурно ще ви направи впечатление колко безкомпромисен изглежда Обама в него – много нетипично предвид досегашния му дипломатичен и приятелски тон. Разбира се, не липсват знаците за протегната ръка към всички, но посланието е „Ако искате да направите нещо добро за страната си, заповядайте, ако ли не – ще се справим и без вас“. Републиканците отново се подготвят за сериозна битка. Всичко, което могат да направят, за да блокират реформите ще е добре дошло за техните мащабни спонсори от Уолстрийт. Но актуалният скандал с измамите на „Голдман Сакс“ (напомням, че банката беше една от най-стабилните по време на финансовата буря през 2008г.) дава силен аргумент в полза на демократите.

Въпреки цялата финансова каша, в която точно тези огромни банки забъркаха целия свят и последвалите разкрития за грандиозни злоупотреби, същите тези банкери продължават да твърдят, че държавата „не трябва да им се меси“ и че „не трябва да ги регулира“. Защо? Защото те самите си знаят най-добре. Държа да напомня, че същите тези, които не искат сега да им се меси държавата, първи изтичаха на държавното килимче да искат помощ, защото са „прекалено големи, за да се провалят“ (too big to fail). Когато получаваха милиарди долари държавна помощ нямаха против държавата да им се меси с парите си.

В същото видео, което е прикачено тук, Обама ясно заявява – няма да има компромис по отношение регулацията на пазара на деривативи (средство за мащабни спекулации и основен виновник за финансовата криза, с която започна глобалната такава). Остава да видим способен ли е да издържи.

„Моделът „Станишев” ПУТИНИЗАЦИЯТА на България” от Евгений Дайнов

Без бой си признавам, че подходих много скептично настроен към тази книга. Независимо от скептицизма си обаче, аз съм от хората, които смятат, че трябва да се интересуват от всички гледни точки – дори от тези, които потенциално не приемат.

Случаят с книгата на Евгений Дайнов обаче не е точно такъв.

Редно е да направим уговорката, която и Комитата споменава, че книгата е публицистика, а не „научен труд“. Но някак си ми е трудно да приема, че една книга, която има подобно „научно“ заглавие – тоест предлага се теоретична рамка (доктрина, идеология, както искате го наречете), която в рамките на книгата ще бъде аргументирана и консолидирана – може да си позволи да звучи толкова профански.

Не е като да мога да отрека фактите и дори цялостната теория на Евгений Дайнов. Но от друга страна съм тотално разочарован от партизанския патос на автора. Книгата ми звучи повече като вестникарски материал, публикуван в „Демокрация“ в средата на 90-те, отколкото на сериозно социално изследване на обществото. Може би това си е била и целта на автора, но от мен за подобно отношение няма да получи признание.

Съвсем отделен въпрос е колко политизирана е цялата книга. Това не е изследване на обществото, не е дори публицистика, а даване на морална оценка. Любимата ми част е тази, в която г-н Дайнов утвърждава монархията и обяснява, че Симеон Сакскобурготски всъщност е „цар“, защото референдумът не бил „много признат“. (Какво означава „не много признат“?!) Като разбира се в патоса си той пропуска да цитира източник, на който основава това си твърдение.

В заключение – „Моделът „Станишев“ – ПУТИНИЗАЦИЯТА на България“ на Евгений Дайнов е книга с интересна и достоверна теза, но ѝ липсват дълбочина и изследователски ракурс, които щяха да я направят наистина ценна. Вместо това авторът ѝ се отдава на разобличаване на основните пропоненти на модела „Станишев“, което лично за мен избива в безцелно политиканстване.

Може ли Браун да спечели избори?


Сайтът „Алтернативи.БГ“ публикува анализът ми на предизборната обстановка в Обединеното кралство. Пред Гордън Браун седи сериозното предизвикателство да спечели първите си парламентарни избори като председател на Лейбъристката партия. За съжаление всички основни проучвания предвиждат, че това няма да се случи.

Дейвид Камерън, председателят на Консервативната партия, също не спи спокоен сън – според прочуванията на електоралните нагласи, Торите няма да успеят да спечелят мнозинство.

Едно нещо обаче се набива на очи – макар основните партии да имат достатъчно различия помежду си – по отношение на икономическите мерки, социалното осигуряване и здравеопазването, всички основни партии са се обединили около прогресивни мерки по отношение на човешките права и измененията в климата. Поне официално.

Целият анализ

Повод ли ви трябва, господин Борисов?

Снимка: в-к „Труд“

Водещата новина на вчерашния брой на в-к „Труд“ (който май все още е най-големият ежедневник или вече…?) е, че Ахмед Доган е получил около 1,5 млн. лева хонорари за консултантски услуги по 4 енергийни проекта – станалият печално известен „Цанков камък“, „Доспат“, „Горна Арда“ и язовир „Тунджа“.

Господин Доган е нает като консултант („мениджър на проучванията“) по проекта от фирма „Минстрой холдинг“, която е подизпълнител на обектите. От получените хонорари Ахмед Доган (който напомням по образование е философ) е заделил 50 хил. лева хонорари за 4 служители на „Минстрой холдинг“.

За да обясня просто схемичката – има проучвания, които трябва да се направят за около 50 хил. лева – те може да се направят от служителите на фирмата директно, а тя директно да си им плати тези пари. Но има и един милион и половина, който трябва да бъде даден на „инструмента на властта“ (по собствените думи на г-н Доган). Всичко това е чудесно и мисля, че е учебников материал за „конфликт на интереси“.

Сега се връщаме към предизборната реторика на (тогава) неформалния лидер на ГЕРБ, а сега министър-председател на Републиката – г-н Бойко Борисов, който обещаваше справяне с корупцията и лично разследване срещу г-н Доган като, едва ли не, „олицетворител“ на корупцията в България.

Явно целите и задълженията на министър-председателя обаче не съвпадат с тези на „лидера на опозицията“ отпреди няколко месеца, тъй като от Юли насам сме чували твърде малко относно г-н Доган. Сегашният случай обаче е чудесно подсещане и повод г-н Борисов да се занимае и с този интересен случай.

Не мога да обърна внимание и на факта, че подобна информация излиза точно в този вестник. Вестник „Труд“ е пословичен с близките си отношения с всички значими фигури от политическия, икономическия и обществения живот като цяло и не може да не си зададем въпроса защо вестникът открива толкова откровен фронт срещу фигура от ранга на Ахмед Доган. Дали акцията е съгласувана с министър-председателя? Или някой друг страничен играч има интерес да напомни на г-н Борисов за ангажиментите, които е забравил?

Предстоят ни още интересни дни…

Заветът на Левски в неговите думи

Вчера ви се оплаках от нереалистичната представа, която сме си изградили за Васил Левски, която ни спира да взимаме пример от него. След това обаче се замислих колко малко аз самият следвам неговата основна черта – „не се оплаквай, действай“ – и реших, че трябва да направя нещо, за да поправя това.

Най-лесното, което ми дойде, беше да ви представя ценностите на Апостола, в неговите собствени думи.

И ако искате да благодарите на някой, най-добре ще е да го направите на Светла от Favit, чиято реално е заслугата за тези плакати.











Похвални усилия

Харесвам Левски. Не харесвам идеализирания, прекалено идеалистичен образ, който историографията ни му е съградила, главно защото този иконен образ ни пречи да взимаме пример от делата му. Смятаме, че е бил прекалено добър. А това далеч не е така, но не смятам да навлизам в тая тема в случая.

Случаят в случая е да ви информирам за една много приятна инициатива на българското издание на списанието на „Националното географско дружество на САЩ”, по-познато като „Нешънъл джиографик”.

Утре (19 февруари) на всеки половин час списанието ще пуска в туитър канала си по малко информация за пътя и делото на Васил Левски, използвайки хаштага #PSNA. Молбата на авторите на списанието е всички, които следят канала да ретуитват съобщенията и ако желаят да пускат допълнителна информация (като ползват #PSNA). За най-активните ще има награди (защото бихме ли направили нещо за без награда като Левски…)

Това е. Да обичаме и да взимаме пример от великите си сънародници, за да не остават само лумпени, които да поругават имената им.

Дързост и постоянство!

Оригиналната публикация в сайта на National Geographic България.
Туитър профилът на списанието.

Il Divo


Благодарение на Ники Павлов „Черната станция” попаднах на филма на Паоло Сорентино Il Divo (в превод „Великолепния”?), посветен на италианския политик Джулио Андреоти.

Нищо ли не ви говори? Ако трябва да ви го опиша, може би ще го сравня с приятеля на нашия възлюбен министър-председател – Силвио Берлускони. И после ще направя уговорката, че да обясняваш Андреоти с Берлускони е като да обясняваш какво е неаполитанска маргарита с аналога ѝ, който сервират в „Дон Домат” на Веслец. Не че им е лоша пицата, ама нали…

Странен филм е това. Трябваше да си дам малко време да го обмисля докато стигна накрая до заключението, че всъщност е брилянтен. Хуморът на Сорентино е изключително тънък и върви много леко покрай цялата нишка от пошлост, подлост, корумпираност, и мачкаща безкомпромисност, с която режисьорът описва италианската политика. На фона на всичко това вървят доста сцени, ала Тарантино (цитирам Ники Павлов), но без плоската и тъпа бруталност на въпросния (съжалявам, така и не станах фьен).

Играта на Тони Сервильо е просто великолепна, признавам, че идея нямам какво е представлявал истинският Андреоти (достатъчно млад съм да не го помня…другите да му мислят), но образът, който изгражда е много достоверен, макар и странен за подобна фигура (прегърбен, напълно лишен от емоция, големи рогови рамки на голяма глава, пречупени от очилата уши – гротеска!).

Олигофреничният външен вид обаче е в противоречие (и така подчертава) огромния интелект и хитрост на Андреоти. Едно от най-красивите и забавни неща във филма са лафовете, които идват изненадващо и ни оставят превити на две от смях. Любимият ми е още в началото, когато Андреоти разговаря със свещеника си в безименна римска църква. Отчето го сравнява с друг политик, който ходи на църква, но се моли на Бог, за разлика от Андреоти, който разговаря със свещениците, на което главният герой отвръща „Свещениците гласуват, Господ – не.

Ако се опитате внимателно да следите хронологичната нишка на събитията най-вероятно ще се разочаровате. Споменават се толкова много имена и събития, че дори за италианец, добре запознат с периода най-вероятно ще е трудно да проследи действието. Но явно не това идеята. Идеята е просто да видим огромния манипулаторски и интригантски потенциал на синьор Андреоти. И да го харесаме. Наистина, ако приемем, че добрите филми ни провокират, то този е много добър. Андреоти е толкова смирен и симпатично луд, че е много трудно да не ти хареса. И все пак човекът е безскрупулен манипулатор и (навярно) повече мафиот отколкото държавник. Но разбира се това не му пречи и днес, на 90-и-няколко, да е пожизнен сенатор в Италианския парламент…

Бонус: Тони Сервильо като Джулио Андреоти (ляво) и Джулио Андреоти като… Джулио Андреоти:
Снимките: от тук

Отново Гордън Браун за TED

Преди време бях пуснал едно видео с презентация на Гордън Браун пред TED в Оксфорд, Обединеното кралство. Днес попаднах на още едно интересно интервю с Браун, което пускам тук.

Тези записи ме накараха да се замисля за Браун и неговата малко трагична съдба. Като втори след Тони Блеър, Браун имаше фикс-идея да изпълни споразумението Granita, постигнато между двамата някъде през ’94, в едно малко лондонско ресторантче, носещо същото име, според което Блеър ще отстъпи мястото си на Браун след определен период от време, ако бъде избран за лидер на Лейбър и за министър-председател.

Едно от ключовите идеи в споразумението е, че Лейбъристите при Блеър ще следват идеите на програмата на крилото на Браун, а самият той ще получи силно влияние върху вътрешната политика.

Дори да нямаш такова конкретно споразумение между двамата, едва ли би имало по-логичен избор за идейното и политическото лидерство на „Новия лейбър“ (New Labour). Ако Тони Блеър беше харизматичното лице на обновената социалдемократическа британска партия, то Гордън Браун беше мозъкът зад него. За съжаление, както често излиза, интелектуалният потенциал, не винаги ти осигуряват реалното уважение в политиката, където личното излъчване тежи поне толкова, колкото и мисловният капацитет.

Ето защо Браун е малко трагична личност. До голяма степен той има водеща заслуга за идейното обновление на лейбъристите, което ги докара до властта през 1997г. Но след 2007, когато стана Мин.-председател, популярността му постоянно върви надолу, въпреки многото успешни решения (например, действайки бързо и почти национализирайки всички основни английски банки, целият сектор беше спасен от колапс и фалит). И макар да се очаква пред следващата година партията му да изгуби изборите катастрофално, всеки път щом го чуя да говори, изпитвам респект пред дълбочината на анализа, която с лекота демонстрира. Нещо, което се отдава на малко други съвременни политици.

Имаме будители

Снимка: actualno.com

Много обичам националните ни празници, но начинът, по който ги отбелязваме е изключително мухлясъл и скучен. В резултат, дори най-значимите ни празници се отбелязват от малък брой хора, без усещането за общност и споделеност, което е присъщо на подобни празници в други държави (например 4 юли в САЩ или 14 юли във Франция).

Хубав пример в това отношение е 1 ноември – празникът на народните будители. Отбелязваме го като ден на някакви стари умрели хора, които са били много умни. Ама с какво точно са били умни и как това се отнася до нас – не се знае.

Не че имам нещо против историческата ни интелигенция – напротив, изпитвам най-дълбоко преклонение и почит към нея, но наистина е много трудно да я съотнесем към съвремието ни. И затова днес искам да се опитам да поема по малко по-различен път, когато ви поздравявам за тазгодишния празник на българските будители. Искам да ви представя един будител от 2009г.

Представям ви Павел Борисов Николов. Един обикновен нормален българин. Един от тези, които не виждаме по телевизиите да правят простотии, от които не се възмущаваме, когато ни засекат на улицата или не ни дадат предимство на пешеходна пътека. И които са невидимото мнозинство в България. Всъщност с интелекта си и силата на духа си Павел Николов не е обикновен, той е специален. Обикновеното е в това, че всеки от нас може да бъде като него.

Ако се чудите какво толкова е направил, можете да разгледате виртуалната му библиотека. Павел Николов прави преводи на разкази, поезия, дори превежда „История на западната философия” на Бертранд Ръсел без да очаква заплащане, признание, без дори потупване по рамото. Само за себе си и за тези, на които може да им потрябва.

И това не е всичко.

Павел Николов преподава български език и литература в основното училище в село Вакарел, Ихтиманско (което аз добре познавам, тъй като едната ми баба и целият й род е от това село). Много хора може би биха сметнали това за задънена и неблагодарна работа. Истината обаче е, че това, което виждам от разказите на Павел в блога му за работата на него и колегите му, ме кара да „завиждам” на тези деца за това, че имат такива учители.

И тук стигаме до смисъла на празника на будителите. Примерът на Павел, и на такива като него, е че когато не ни достигат средства (независимо дали пари или нещо друго), разчитайки на силата на духа си, можем да постигнем много.

Честит празник!

Отново за Клаус

Списание Foreign policy публикува много интересен профил на чешкия президент Вацлав Клаус, който почти съвпада с моя прочит. Материалът е провокиран (разбира се) от незаконния и недемократичен отказ на Клаус да подпише ратификацията на Лисабонския договор, но в него се разказва за почти цялата му политическа кариера.

Нямам възможност да преведа целия материал (пък и нямам право, но навярно той ще се появи и в българското издание), само ще ви предложа крайното заключение на списанието:

Човек, който някога беше виждан от много чехи като гаранция, че западните демократични стандарти ще се наложат в Чешката република, сега е възприеман от много като нарушител на същите тези процедури в името на собствените си задълбочаващо се екстремистки убеждения. Това е тъжен край за една забележителна политическа кариера.