Как Гордън спаси света

Снощи най-накрая приключих с гледането на една 3-епизодна серия на БиБиСи „Любовта към парите“, която проследява глобалната финансова криза от три любопитни ъгъла – фалитът на Лемън брадърс (епизод 1), пазарът на субстандартни ипотеки за недвижими имоти (епизод 2) и банковите фалити и държавните мерки за избягване на нова голяма депресия (епизод 3).

Поредицата е още от 2009г., но повечето от главните действащи лица, включително Гордън Браун, Алистър Дарлинг (финансов министър на Обединеното кралство при Браунс), Тимъти Гайтнър (финансов министър на САЩ в кабинета на Обама) участват с разкази, така че можем да чуем гледната точка на главните действащи лица (освен на посочените като виновници, които, традиционно, отказват да участват в подобни документални поредици).

И трите епизода са еднакво интересни, и дават вътрешен поглед върху причините и развитието на кризата на Уолстрийт и в Ситито в Лондон.

За мен обаче най-интерен беше третият епизод, в който авторите на филма разглеждат началните реакции на държавниците във Вашингтон и Лондон и как в крайна сметка световната банкова и финансова система е решена. Следва кратък преразказ.

От самото начало във Финансовото министерство на САЩ (Хазната) знаят, че проблемът, заради който банките фалират са раздадените огромни „субстандартни“ ипотеки (субстандартен е просто удобен евфемизъм за даване на огромни кредити на хора, които не могат да си ги позволят, за да си купуват къщи).

До тази ситуация се стига след като финансовият министър на Щатите Ханк Поулсън отказва да се намеси и да „измъкне“ (bail-out) Лемън от фалит на базата на идеологически усмотрения (нищо че няколко месеца по-рано е спасил Беър Стърнс от фалит при сходни условия). След фалита на Лемън и последвалата паника, дори Поулсън е наясно, че неолибералният „laissez-faire“ няма да сработи.

Експертите на финансовото министерство излизат с три варианта за изход от кризата: 1) да се изкупят лошите активи на инвестиционните банки (т.нар. toxic assets); 2) да се рекапитализират банките, наливайки им се държавни пари (тоест да се „национализират“ частично същите); или 3) да се гарантират въпросните субстандартни ипотеки, така че да не се превръщат в токсични.

Явно третият вариант бързо изпада от уравнението (навярно той би струвал прекалено скъпо, а пък и защо трябва да се спасява обикновеният човек, като може просто да се спаси големият бизнес…), но реално изборът е между рекапитализация и изкупуване на прехвърляне на огромен брой неизгодни финансови инструменти към данъкоплатците, за да може Уолстрийт да продължи да си работи както си е свикнал (и инвестиционните банкери да прибират шест-цифрени годишни бонуси).

Само че въпросният избор се прави по времето на Президента Буш и неговата администрация, която е пълна с неолиберали и почитатели на Айн Ранд (включително служилият до 2006 като председател на Федералния резерв Алън Грийнспан), не може да допусне „национализация“ на банките. (От друга страна нямат подобни идеологически съображения данъкоплатците да изкупят финансовия боклук, сътворен от Уолстрийт).

След като е приет от Белия дом планът не успява да мине в Конгреса, блокиран от гласовете и на демократи, и на републиканци.

Това води до нова криза и истерия и финансовите пазари отново се срутват, заплашвайки нови финансови институции и дори цели държави. Ирландия, келтският тигър, който почитателите на радикалния свободен пазар сочат за пример години наред, почти веднага се озовава в рецесия и започва да губи работни места. Исландия буквално фалира заради огромната задлъжнялост на банките си (общият дълг на исландските банки е около 7 ПЪТИ БВП на страната!)

Британските банки също започват да изпитват силни затруднения. Кралската банка на Шотландия (Rоyal Bank of Scotland или RBS на английски) е силно засегната и застрашена от неликвидност (което би довело до фалита ѝ) заради голямата  си активност на пазара на деривативи на субстандартните ипотеки.

В тази ситуация правителството на Гордън Браун и ръководството на Централната банка (Bank of England) трябва да вземат спешно решение как да постъпят. В пристъп на радикална смелост и решителност (и с подкрепата на всички основни банки разбира се) държавата се намесва и налива 50 милиарда паунда в рекапитализация на банките, национализирайки ги частично.

Във филма Браун разказва, че тази стъпка не е била съгласувана с нито едно друго правителство и едва след като е предприета Браун заминава за Париж, за да убеди европейските лидери да действат, а Дарлинг и председателя на централната банка отиват във Вашингтон, за да убедят американската администрация да направи същото. В крайна сметка планът явно убеждава лидерите от двете страни на Атлантика, защото САЩ, Германия, Франция и други държави предприемат действия към рекапитализиране на банките и успяват да предотвратят скока в бездната.

Това, което не успяват да предотвратят за съжаление е дълбоката рецесия, която постепенно обхвана целия свят. Важно е обаче да научим уроците от грешките и успехите на световните лидери.

Първо (и най-важно), че мантрата „свободният пазар ще реши всичко и ще се саморегулира“ не работи. След краха почитателите ѝ казваха „трябваше да бъдат оставени банките да  фалират, за да се научат“, което опасно много прилича на логиката „трябва да преживеем ядрена война, за да се научим да не ползваме ядрени оръжия“.

Второ, че идеологическият трепет е полезен и хубав, когато пишеш в блога си или искаш да се правиш на умен на маса, но в живота е по-добре да си разумен и гъвкав.

И трето, че левите политици обикновено са много по-отговорни финансово от десните 😉

Можете да свалите и гледате поредицата на БиБиСи „Любовта към парите“  (Love of Money) ето тук.

Какво ново при републиканците?

Политическите коментатори в САЩ са сериозно раздвоени относно президентството на Барак Обама. Докато някои очакват той да срещне сериозни трудности да запази мястото си в Белия дом, други смятат, че освен ако няма голяма криза, с която администрацията да не се справи, Обама може да е спокоен за изборите.

Това до голяма степен зависи от това какво ще се случи в другия лагер – този на Републиканската партия – и кой ще спечели кандидатурата за президентството.

Моите разсъждения по този въпрос – в новия ми материал за блога на Foreign Policy България.

Да сбъдваш мечтите си…

Откакто списание Foreign Policy започна да излиза на български, си имах мечта като прохождащ политолог и специалист по международни отношения (тогава бях 2 курс) да пиша за него. За съжаление списанието спря хартиения си вариант, преди да изпълня това свое желание, но днес успях да го осъществя поне частично с един материал за блога към българското издание.

5 пъти мисли, 1 път кажи“ е озаглавен материалът с някои размисли, свързани със стрелбата в аризонския град Тусън и с безотговорното и агресивно политическо говорене и противопоставяне.

Много ще се радвам да чуя и вашето мнение по темата – в коментарите под материала.

Разсипници

Стотици знайни и незнайни коментатори и „икономисти“ се скъсват да ни набият в главите догмата, че социалистите „харчат“, а десните „произвеждат и спестяват“. Няма по-голяма глупост от това. Мога да напиша цял труд по въпроса колко безумен и опростенчески е подобен „модел“ (сдържам се да не използвам по-крайни определения). И то труд основан на статистика и факти. Като например това, че страни, в които „харчещите“ социалисти управляват десетилетия наред изпреварват по стандарт на живота и (отбележете!) конкурентоспособност капиталистически икони като САЩ и Сингапур.

Но няма нужда да отиваме дотам. Нека само погледнем как се е развивал бюджетния дефицит на САЩ в зависимост от президентите, които са управлявали страната.


И за да онагледим картината съвсем да добавим още едно сечение – историческите събития, които са протекли през тези години и са оказали влияние върху дефицитите:


Президентството на един от най-прогресивните президенти, автор на това, което в САЩ минава за „социална държава“ Франклин Делано Рузвелт започва със замразяване на ръста на бюджетния дефицит и дори лекото му понижаване (нека помним – в условия на Депресия и мащабни обществени инвестиции!) огромният ръст е по времето на Втората световна война (подобен има и по времето на Първата световна) и е закономерен.

Както авторите на графиката отбелязват, спадът по време на войните в Корея и Виетнам говори за това, че ръстът по време на по-късните войни може би не е свързан с тях, а с други фактори (като това, че Буш младши се скъса да намалява данъци и да харчи като през цялото време с Грийнспан „печатаха“ пари – по-точно казано заемаха).

Толкова за т.нар. „фискални консерватори“ (fiscal conservatives), които спестяват.

Кой плаща за кризата?


Глобалната финансова и икономическа криза явно още доста време ще е топ-тема за обсъждане и в сериозни кръгове, а и на маса. Въпреки че в никакъв случай не мога да бъда смятан за ляв радикал (а и не искам), самият аз през последните няколко дни си направих следната сметка:

Инвестиционните банки (каквито за щастие нямаше в България) правеха ОГРОМНИ пари от спекулиране и търгуване на сложни финансови инструменти. През цялото време собственици, управители и служители на тези банки, заедно с една камара „икономисти“, специалисти и финансисти се надпреварваше да ни обяснява как държавата не бива да ги регулира, как те сами знаят кое е най-добро, как няма да допуснат системата да изгори, защото това означава и те да изгорят. Когато кризата започна обаче същите тези банки, сега застрашени от фалит, първи изтичаха на червеното килимче, за да бъдат спасени от същата тази държава. Нека не правим грешка обаче – през годините на бума, горният ешелон от банкери не пропуснаха дори един път да се възползва от огромните бонуси, които смятаха за свое „заработено“.

Държавата се видя принудена да „извади“ банките от кашата – алтернативата беше тотален крах на финансовата система и икономическа криза, подобна на тази от средата на 30-те години (впрочем също предизвикана от липса на регулация и прекалена алчност – и впоследствие превъзмогната с държавна намеса) – как ви звучи свиване на икономиката от порядъка на ¼ например? Популярен е и аргументът „Трябваше да ги оставят всичките да фалират, за да им дойде акълът„, но ситуацията, която се разви след фалита само на „Лемън брадърс“ е показателен какъв хаос щеше да настане, ако бяха оставени всички да фалират (което най-вероятно щеше да стане точно така, тъй като множеството „олекнали“ банки щяха да повлекат и сравнително стабилните след себе си).

Правителството (първо на Обединеното кралство, последвано от САЩ, Германия, Франция и т.н.) спаси банките, но на голяма цена – огромни бюджетни дефицити, които години наред ще спъват развитието на тези страни. Всъщност тези, които бяха най-виновни за кризата – собствениците и управителите на големите финансови институции пострадаха най-малко – дори в разгара на кризата някои от тях си раздаваха бонуси за МИЛИОНИ.

Сега горещата тема е КОЙ трябва да плати сметката? Как да бъдат намалени огромните дефицити – чрез орязване на социалните програми и намаляване на разходите (тоест – голямото мнозинство от хората ли трябва да платят?) или чрез повишаване на данъците на тези групи от населението, които са с най-високи доходи. Ясно е, че няма как това влизане в рамки да се случи без орязване на държавните разходи. Но сега, след като се почувстваха малко по-сигурни, уолстрийтските банкери отново демонстрират наглостта и арогантността, които бяха емблематични през годините на „възхода“ (или на балона по-скоро). Не казвам, че всеки, който работи на Уолстрийт е зъл и арогантен дебил (намиг, намиг, приятелю), но жестоката опозиция срещу всеки опит финансовата индустрия да бъде регулирана говори за намеренията на финансовия център на света. За щастие срещу тях вече не седят Джордж Буш и Алън Грийнспан, а Барак Обама, който направи реформата на регулативната рамка свой най-голям приоритет.

За нас в България остава само едно – да спрем да се уповаваме на безумните догми на „новия марксизъм-ленинизъм“ неолиберализма (за огромните сходства между тези течения ще пиша отделно друг път), а да търсим разумни начини за регулиране на икономиката.

Как изглежда Промяната?

Снимка: whitehouse.gov

За по-малко от 18 месеца откакто е встъпил в длъжност Барак Обама дава сигнали за едно изключително амбициозно президентство. Българските му „колеги“ могат да се подредят в редичка от най-високия (пост) към най-ниския и да гледат как се изпълняват поети обещания. (Не че Обама има някакъв избор де – ако започне да „забравя“ какво е обещал, много бързо ще се прости с поста си).

Впечатление прави и лекотата с която Президента Обама се захваща с проблеми, които засягат вкоренените с години интереси на изключително мощни лобита – компаниите за здравно застраховане (огромни и много мощни американски корпорации), инвестиционните банкери и т.н.

Това няма как да не предизвика ответна реакция. Борбата за реформиране на здравната система отне повече от година. През това време засегнатите корпорации използваха всичко в арсенала си, за да се противопоставят на предложенията на Обама и демократите за реформи с цел разширяване на здравното покритие (в САЩ, една от най-богатите държави в света, има над 40 МИЛИОНА души, които НЯМАТ достъп до здравеопазване).

Повечето представители на републиканците, които както всяка уважаваща себе си дясна партия по света, се интересуват повече от защитата на корпоративните интереси на големите си спонсори, както винаги изиграха ролята на принципна опозиция. С подкрепата на професионалните лобисти и гласовитите медийни лакеи на ФОКС (колоритни фигури като Глен Бек, на които представата за света накратко може да бъде обрисувана от лозунги като „Обама = социалист + комунист“) и с хвърляне на огромни средства, за да бъде организирана „спонтанна народна реакция“ против „социалистическите“ предложения на демократите, корпорациите се надяваха, че и този път ще успят да блокират промяната и да защитят интересите си (които е ясно какви са – да прибират повече пари срещу по-малко и по-некачествени услуги). За тяхно голямо учудване този път номерът им не мина.

Въпреки наистина сериозното обществено противопоставяне, и залагайки рисково в началото на изборна година да прокарат непопулярно решение (кой казваше, че само десните партии прилагали непопулярните решения?), Обама и демократите прокараха предложенията си, дори след доста компромиси и с голямо забавяне.

Това се случи не без помощта на „Organizing for America“ – организация, която наследи предизборният щаб на Барак Обама и която се води от бившия шеф на същия предизборен щаб – Дейвид Плъф. Нейните активисти събраха подписите на над 1 милион американци, които подкрепят реформата и организираха множество и най-различни дейности из цялата страна, за да популяризират предложенията на демократите.

И само броени седмици, след като реформата най-накрая стана факт, Барак Обама захваща нова не по-малко тежка и не по-малко опасна (политически) задача – да реформира финансовия сектор. Ако погледнете видеото, което съм прикачил тук, сигурно ще ви направи впечатление колко безкомпромисен изглежда Обама в него – много нетипично предвид досегашния му дипломатичен и приятелски тон. Разбира се, не липсват знаците за протегната ръка към всички, но посланието е „Ако искате да направите нещо добро за страната си, заповядайте, ако ли не – ще се справим и без вас“. Републиканците отново се подготвят за сериозна битка. Всичко, което могат да направят, за да блокират реформите ще е добре дошло за техните мащабни спонсори от Уолстрийт. Но актуалният скандал с измамите на „Голдман Сакс“ (напомням, че банката беше една от най-стабилните по време на финансовата буря през 2008г.) дава силен аргумент в полза на демократите.

Въпреки цялата финансова каша, в която точно тези огромни банки забъркаха целия свят и последвалите разкрития за грандиозни злоупотреби, същите тези банкери продължават да твърдят, че държавата „не трябва да им се меси“ и че „не трябва да ги регулира“. Защо? Защото те самите си знаят най-добре. Държа да напомня, че същите тези, които не искат сега да им се меси държавата, първи изтичаха на държавното килимче да искат помощ, защото са „прекалено големи, за да се провалят“ (too big to fail). Когато получаваха милиарди долари държавна помощ нямаха против държавата да им се меси с парите си.

В същото видео, което е прикачено тук, Обама ясно заявява – няма да има компромис по отношение регулацията на пазара на деривативи (средство за мащабни спекулации и основен виновник за финансовата криза, с която започна глобалната такава). Остава да видим способен ли е да издържи.

"Атлас изправи рамене" от Айн Ранд

По повод издаването на „великия труд“ на Айн Ранд мисля, че всякакъв коментар е излишен при положение, че имаме мнението на Стивън Колбер.

Следният пасаж е особено описателен:

„Мисля, че говоря от името на всички, когато защитавам съветът от един 50-годишен роман, базиран в Америка, която никога не е съществувала, че когато милиони губят работата си, домовете си и надеждата си, няма нищо по-важно от това да мислиш само за себе си.“

The Colbert ReportMon – Thurs 11:30pm / 10:30c
The Word – Rand Illusion
www.colbertnation.com
Colbert Report Full EpisodesPolitical HumorMichael Moore

Почитателите на идеологическата екзотика и утопизъм на „Обективизма“ няма да спрат да ни мъчат с пламенната си отдаденост (то е и тяхно право), но нищо не ни кара да им вярваме.

В крайна сметка дясната утопия с нищо не е по-добра и по-работеща от лявата.

Change has come to America!

Днес се навършват 100 дни от встъпването в длъжност на 44 американски президент – Барак Обама. След като отминаха изборите с голямото шоу и вълнение около тях постепенно спрях да следя толкова отблизо американската политика и почти не съм писал в подкрепа на Обама оттогава. Смятам, че това е естествено – и за гражданите, и за медиите е нормално да възприемат дадена позиция по време на избори и да я отстояват докрай. След това обаче за всички е по-добре да са критични, да следят отблизо работата на тези, на които са заложили и първи да сигнализират, когато нещата на вървят по правия път.

Ще се отклоня съвсем за малко да уточня, че прекалено много хора в ръководството на БСП не разбират точно това – че изказването на критична, различаваща се от общата наложена, позиция не те прави „враг с партиен билет„, но това е съвсем друга тема, по която съм запланувал да пиша отдавна.

Първите сто дни на Барак Обама могат да ни служат за пример по много теми. Че политиката навсякъде е мръсна игра, изпълнена с тайни ръкостискания и претегляне на всички дадености на конюнктурата (назначаването на Хилари Клинтън и много ключови хора от администрацията на Бил Клинтън), че предизборните обещания много често се ревизират сериозно след изборите (изтеглянето от Ирак) и т.н.

За мен най-важният урок обаче е, че изборите имат смисъл. Политиците имат смисъл. И най-вече лидерите имат смисъл. Често чуваме да се повтаря рефренът, че ако изборите променяха нещо, щяха да бъдат забранени. Простата истина е, че изборите ни служат за това, за което ние си ги пригодим да ни служат.

Ако имаме нужда от избори, които просто да легитимират юридически и (наполовина) морално дадено олигархично управление, то няма проблем да имаме такива избори.

Ако имаме нужда да правим информиран и успешен избор за хората, които да определят насоката ни на развитие и да успешно да преодоляват големите препядствия, които стоят пред обществото ни – можем да си организираме и такива избори.

Гражданите на САЩ успяха да си изберат такъв лидер, който с уменията си, но най-вече със способността си да вдъхне увереност на един поразколебал се народ и да го обедини към обща цел, може да им помогне сами да преминат през големите изпитания на деня. Барак Обама едва ли може собственоръчно да се справи с финансовата криза, да извади икономиката от рецесията, да реформира здравеопазването и другите проблемни сфери на публичния живот. Но с увереността си и спокойствието си той може да вдъхне на другите около себе си, че проблемите имат решение, че не сме сами в този огромен свят, че заедно можем да се справим с проблемите си и да посрещнем един по-хубав ден.

Особено впечатляващо е, че американците успяха да направят този избор в момент, в който икономическата и социалната обстановка облагодетелстваше много повече кандидатите на крайните политически идеи – като популисткия крайно-десен консерватизъм например, чийто представители бяха Макейн и (особено) Пейлин.

Това е рядка способност на една цяла нация, която като че ли остана незабелязана от повечето коментатори и анализатори. Заради това си умение обаче, американците получиха президент, който поне през първите 100 дни от първия си мандат, започна много и даде заявка да бъде много по-различен от предшествениците си. Дали ще успее? След 4 години отново същите хора ще отсъдят – и някак си отвътре ми идва да кажа, че пак ще съумеят да направят правилния избор.

А какво остава за нас в България. У нас няма подобен политик – ние имаме крещяща нужда от лидери, не просто поредните професионални политикани, които да седнат на депутатските банки или в министерските кресла и да правят нещо. Нещоправенето в политиката е съвсем различно от националното и отговорно лидерство. Но сякаш към българските представители няма и подобни очаквания. Нашите претенции по-скоро се свързват с това „някой да ни оправи“ или „някой да накаже лошите„. И между тези две крайности на политическото аматьорство проспиваме година след година възможностите да направим обществото си по-работещо, по-свободно, по-солидарно за всички.

Бонус – фотогалерия „Delivering on change“ с най-интересните снимки от първите 100 дни на новия президент (от блога на Белия дом).

Шведският "социалистически кошмар"

Разбирам естествената неприязън, която много хора в България изпитват, дори при самото споменаване на думата „социализъм“, но смятам че много от същите тези хора не си дават сметка какво означава да плащаш 5000 лв. годишно за здравна осигуровка или да трябва да разчиташ на частни пенсионни фондове и да се молиш световните пазари да не се сгромолясат, за да не изгубиш изработеното през целия си живот…

Стереотипите, които се налагат пред лявото в България, са до голяма степен сгрешени. Виновни са не само Георги Димитров, Тодор Живков и Сергей Станишев, виновен съм аз – явно не съм направил достатъчно, не съм обяснявал достатъчно, за да знаят хората в България, че има и друг подход към лявото. Че социализмът и социалдемокрацията означават демокрация, равни права за всички и солидарност, а не Белене и държавни предприятия.

В това отношение едва ли има друга държава, на която България да прилича повече, от Съединените щати. От всички развити демокрации, само там „социализъм“ и „преразпределение на благата“ са лоши думи. Ето защо следващите две клипчета от The Daily Show, които видях в блога на заместник-президента на Европейската комисия Маргот Валстрьом (!) ми се струват особено подходящи за нашата страна.

Никой не обича Обама?

Не мога да не се засмея от сърце всеки път, когато прочета напъните, дори на български блогъри, да представят Барак Обама в негативна светлина.

Напоследък чета доста за американската политика и срещам много интересни неща, които намирам за подходящи за споделяне в българското пространство. За съжаление, езикът представлява голяма бариера, а аз нямам необходимото време да превеждам всичко, което намирам за стойностно.

За да илюстрирам на каква подкрепа се радва Барак Обама в момента ви предлагам горното видео. Това е част от речта му пред Конгреса, в която Президентът очерта приоритетите си и политиката, която ще води през следващите четири години. В краткото клипче той говори за това, че обучението и образованието на децата е отговорност на родителите и че то трябва да започва вкъщи.

Линиите, които вървят по екрана представят настроението на участващите в т.нар. фокус групи – червените са хора, които се самоопределят като републиканци, а зелените са демократи.

Виждате, че още в началото, когато Обама казва „И все пак няма програма или политика, която може да замести родител…“, одобрението сред републиканците надминава това сред демократите, а накрая с репликата „това не е въпрос за републиканците или демократите, това е американски въпрос“ линията изчезва в „тавана“.

Това е надпартийният подход на Обама. Той не среща подкрепа сред политиците от Републиканската партия, които бързо-бързо се върнаха към политиката-както-обикновено и започнаха да атакуват политиките на новия президент по всеки възможен начин. За тяхно нещастие обаче, този вид говорене печели много сред избирателите, ето защо Президентът и неговия план за стимулиране и възстановяване на икономиката среща огромна подкрепа сред американските граждани.

А на ултра-консервативните им остава само да бълнуват за социализъм и провал на Америка. 🙂

Дори американската политика да не ви вълнува толкова, на мен лично тези видове проучване на общественото мнение и как се възприема дадено политическо говорене са ми били много интересни.