Обама е радикален комунист, който ще унищожи САЩ

Алан Кийс:

Обама е радикален комунист и мисля, че става ясно (…) той ще унищожи тази страна.

Тазседмичното ми предложение към екстремните нацита идва от блога Crooks and Liars.

Алан Кийс е републиканският съперник на Барак Обама в изборите за сенатор от Илинойс през 2003г… което обяснява как е стигнал изобщо дотам.

В най-тъмно сините или червени щати предварителните избори са доста по-важни от същинските, тъй като се знае почти със сигурност, че кандидатът на водещата партия ще спечели.

Дори в тъмносини бастиони като Илинойс обаче републиканците трябва да пуснат някой, поне за парлама, и за подобни „общественици“ като Кийс явно популярността е достатъчен стимул.

Чорбаджийски мекерета

Доскорошните най-отявлени привърженици на свободния пазар и държавната ненамеса в икономиката, станаха най-гласовити кейнсианци

Внезапната промяна в настроението и идеите на г-н Алън Грийнспан ми даде повод да напиша този коментар.

За тези от вас, които не знаят кой е Алън Грийнспан, ще уточня, че след Милтън Фридман това е може би един от най-гласовитите и отявлени привърженици на свободния пазар и (поне според Джоузеф Щиглиц и Пол Кругман) един от главните виновници за сегашната икономическа криза.

Макар и никога да не съм бил съгласен с постулатите на „пазарния фундаментализъм“ и да съм водил много спорове по тези въпроси, винаги съм изпитвал необходимото уважение към хората, които споделят тези идеи – най-малкото заради тяхното твърдение, че идеите им са продиктувани от вярата, че те са в ползата на цялото общество. Че неограниченият и нерегулиран пазар ще произведе икономически просперитет, които от само себе си ще се „тъкулне“ и разпростре върху всички индивиди в обществото (цялата тази идея разбира се е пълна глупост – обективните реалности показват, че без преразпределение винаги някои се оказват губещи…)

Бързината, с която обаче голяма част от апологетите на „свободния пазар“ се обърнаха към Кейнсианството и започнаха да оправдават дори груби форми на държавна намеса като национализация на банки ме кара да мисля, че всъщност патетичната им риторика има доста прагматична мотивация.

Вярно е, че цялото общество страда от така създалата се ситуация. Финансовите пазари са обвързани тясно с реалната икономика и вълненията, които тресат едните няма как да не засегнат всички субекти. Ето защо е лесно на довчерашните фундаменталисти, за които „регулация“ и „преразпределение“ бяха мръсни думи, днес сравнително лесно да се пребоядисат и да твърдят, че с колапса на банките ще изгубят не само банкерите, но и всички ние.

Истината обаче е, че при този модел на държавно подпомагане – на безпринципно наливане на държавни средства за спасяване на закъсали финансови институции, облагодетелства най-много тези, които ни вкараха в това положение с безотговорното си поведение. Всъщност, това може би не е напълно коректно, тъй като при липсата на държавна регулация (на която основен противник беше Грийнспан!) дори най-разумните и предпазливи банки и корпорации нямат избор да не участват в спекулативните схеми – иначе биха загубили в сравнение с конкурентите си.

Макар заглавието на този коментар да е крайно и манипулативно, излиза така, че всъщност хора като г-н Грийнспан и други негови подгласници, всъщност защитават едни конкретни и тесни интереси – тези на хората на големия бизнес.

Данъчни облекчения… данъчни облекчения… данъчни облекчения…

Това разбира се не бива да оправдава онези, които дори в сегашната дълбока и всеобхватна криза продължават, запънали се като магаре на мост, да твърдят, че трябва да намаляваме данъци и да премахване регулациите, за да се измъкнем от кризата.

Аргументът за намаляване на данъци като анти-кризисна мярка е особено безумен и заслужава по-внимателно вглеждане. В условията на такава дълбока криза е логично и естествено хората, които се чувстват заплашени да спестяват парите си. Точно това пестене обаче задълбочава кризата, защото това, от което има нужда икономиката в момента е инвестиции, или търсене, които да предизвикат предлагане, тоест производство (независимо дали на чушки, автомобилни гуми или финансови инструменти) и да ни изведат от демоничния кръг на рецесията.

В тези условия намаляването на данъци и оставянето на повече пари в ръцете на отделните субекти би означавало точно обратното – повече спестяване и по-малко инвестиции.

Горното, разбира се предполага много условности. В страна като България, в която обществените институции се доказват като напълно некомпетентни и корумпирани да вършат работата си е трудно да се защитава тезата, че държавата трябва да преразпределя средствата произведени от нас (и да ги изсипва в джобовете на „националноотговорни“ предприемачи). Но това не означава, че трябва да се примирим с тази неспособност (тя не е общовалидна, по-скоро е характерна за нашето общество). Особено, ако сме социалисти. 🙂

Въобще цялата глобална финансова и икономическа криза е освен всичко останало и разгром за доктрината на крайния неолиберализъм, който се оказа точно толкова неспособен да предложи просперитет за всички, колкото и социализмът. Отсега нататък е открит пътят за едно по-разумно и не толкова идеологизирано отношение на държавата към икономиката.

Триумфалното завръщане на Джон Мейнард Кейнс

От Джоузеф Стиглиц*

Не помня някога да съм копирал 1:1 чужда статия в блога си. Но тази позиция на проф. Стиглиц е фундаментална за причините за тоталния колапс на нео-либерализма и „пазарния фундаментрализъм“, който доведе след себе си и най-сериозната глобална финансова криза от Голямата депресия до наши дни.

Всички станахме кейнсианци. Дори десните в САЩ се присъединиха към лагера на Кейнс с разюздан ентусиазъм и в мащаби, които доскоро никой не си е представял.

За тези от нас, които сме твърдели, че имаме нещо общо с кейнсианската традиция, това е момент на триумф, след като сме били оставени в немилост, даже избягвани повече от три десетилетия. Това, което се случва сега, е триумф на разума над идеологията и интересите.

Икономическата теория отдавна обяснява защо свободните пазари не се саморегулират и защо е нужна регулация, както и защо е важна ролята, която правителството трябва да играе в икономиката. Но много хора, особено тези, които работят на финансовите пазари, натиснаха за т. нар. пазарен фундаментализъм. Погрешните политики, до които доведоха те, налагани дори и от членове на икономическия екип на новоизбрания президент Барак Обама, по-рано струваха доста на някои развиващи се държави. Моментът на просветление дойде чак когато тези политики започнаха да струват доста на САЩ и други развити държави.

Кейнс доказва, че не само пазарите не се самокоригират, но че при сериозен спад монетарната политика е неефективна. Трябва фискална политика. Но не всички фискални политики са еднакви. Днес в Америка с надвисналите дългове на домакинствата и голямата несигурност намалението на данъците вероятно ще е неефективно, както стана в Япония през 90-те години на миналия век.

Администрацията на Буш завещава огромни дългове и САЩ трябва да бъдат сериозно мотивирани да получат най-голямата полза от всеки похарчен долар. Наследството от недостатъчни инвестиции в технологията и инфраструктурата, особено на зелено, и нарастващата пропаст между бедни и богати изисква съгласуваност между краткосрочните разходи и дългосрочните цели.

Това поставя изискване за преструктуриране както на данъчната, така и на разходната програма. Намаляването на данъците за бедните и повишаването на помощите за безработни, докато се увеличават налозите за богатите, не стимулира икономиката, нито намалява дефицита, а още по-малко – неравенството. Орязването на харчовете за войната в Ирак и увеличението на тези за образование може едновременно да повиши производството в краткосрочен и дългосрочен аспект и да намали дефицита.

Кейнс се е тревожел за ликвидния капан – неспособността на монетарните власти да предизвикат нарастване в предлагането на кредит, за да се повиши икономическата активност. Шефът на Федералния резерв Бен Бърнанке упорито работи, за да избегне обвинението върху Фед, че задълбочава кризата така, както бе изкарано виновно навремето за Голямата депресия.

Трябва да четем историята и теорията внимателно: предпазването на финансовите институции само по себе си не е край, а начало на края. Потокът на кредит е важен. А фалитът на банките по време на Голямата депресия се смята за толкова важен, защото те определяха кредитоспособността, те бяха хранилищата на информацията за поддържането на кредитните потоци.

Но американската финансова система се е променила драматично от 30-те години на миналия век. Много от големите банки се ориентираха от даване на заеми на бизнеса във въртене на бизнеса. Те се съсредоточиха върху покупката на активи с цел бъдеща препродажба, като станаха нарицателно за некомпетентност в оценката на риска и проверката на кредитоспособността. За да се запазят тези нефункционални институции, бяха похарчени стотици милиарди долари. Нищо не беше направено, за да се обърне внимание на извратените им структури за премии, които поощряваха поемане на прекомерни рискове.

С лични награди, които противоречаха на ползите за обществото, не е чудно, че преследването на личния интерес – алчността, доведе до толкова разрушителни последствия. Дори и интересите на акционерите им не бяха обслужвани добре.

Междувременно бе направено много малко, за да се помогне на банките, които си вършат работата – да дават кредити и да оценяват кредитоспособността.

Федералното правителство пое дългове и гаранции за трилиони долари. В спасяването на финансовата система, а не по-малко и във фискалната политика, трябва да се тревожим да получаваме повече за това, което плащаме. Иначе дефицитът, който за последните години се удвои, ще продължи да нараства.

През септември се говореше, че правителството може да си получи обратно парите, и то с лихва. След като спасителният план се разрасна, сега става ясно, че това е още един пример за това, как финансовите пазари са недооценили риска – както го правеха постоянно през последните години. Условията на спасителните планове Бернанке-Полсън, бяха неблагоприятни за данъкоплатците и трябва да се отбележи, че въпреки техните мащаби не направиха нищо, за да развържат кредитирането.

Неолибералният натиск за дерегулация обслужи добре някои интереси. Финансовите пазари се възползваха от либерализацията на капиталовия пазар. Даването на възможността на Америка да продава рисковите си финансови продукти и да участва в спекулации по цял свят обслужи отлично фирмите въпреки високата цена за някои други.

Днес рискът е дали новите кейнсиански доктрини няма да бъдат използвани, за да обслужат същите интереси. Дали тези, които преди десет години въведоха дерегулацията, са си научили урока? Или те просто ще налагат козметични реформи – минимумът, който е достатъчен, за да оправдае мегатрилионните доларови спасителни планове?

В контекста на времето преследването на кейнсианска политика е доста по-печелившо, отколкото следването на пазарния фундаментализъм!

Преди десет години по време на азиатската финансова криза вървеше сериозна дискусия за нуждата да се реформира глобалната финансова инфраструктура. Беше направено малко. Безапелационно е, че ние не само трябва да отговорим адекватно на сегашната криза, но и да предприемем дългосрочни реформи, които ще са необходими, ако искаме да създадем по-стабилна, по-просперираща и по-справедлива глобална икономика.

*Джоузеф Стиглиц е професор по икономика в Колумбийския университет. Носител на Нобел за икономика през 2001 г. Статията е предоставена от “Проджект синдикът”.

Оригиналът на статията е публикуван в Project Syndicate.
Преведена и публикувана на български от в-к ТРУД (да не повярваш направо).

Време за прогнози

Утре са изборите в САЩ. Най-важните от много време насам. Преди няколко дни четох статия на Томас Фридман в New York Times, в която той казва, че изборите наистина имат голямо значение и кани читателите си да направят едно просто сравнение между САЩ преди 8 години и днес.

Мислех да правя формално обявяване на пристрастията си, но за тези от вас, които са чели блога ми дори само през последните няколко дни пристрастията ми навярно са ви ясни.

След толкова много информация обаче, която поех последните месеци ме сърбят ръцете да направя прогноза как ще протекат изборите да видим разбирам ли нещо. RealClearPolitics дават много добра възможност на читателите си сами да наредят картата на Електоралната колегия според очакванията им. Аз ползвам услугата да ви покажа как виждам изборите.

Натиснете картинката за по-голямо изображение

Малко разяснения. Щатите в тъмно червено/синьо са съответно щатите, които смятам, че Макейн/Обама ще спечелят със сигурност. Светлите цветове показват не пълна сигурност, но предположение кой ще е победителят.

Като изключим твърдите щати – Калифорния, Ню Йорк, Илиной за Обама и Тексас, Оклахома, Кентъки за Макейн какви прогнози залагам:

Обама твърдо ще спечели Пенсилвания, Охайо, Минесота, Уисконсин, Колорадо и Ню Мексико, Мичиган и Ню Хемпшир.

Смятам, че Обама ще спечели още Вирджиния, Флорида, Джорджия и Невада.

Макейн най-вероятно ще спечели Западна Вирджиния, Северна Каролина, Индиана, Мисури, Северна и Южна Дакота, Монтана и „домашния“ си Аризона. (Всички тези щати в момента са посочени, като „toss-up“ или равни в RealClearPolitics)

Според това разпредление Обама/Байдън ще спечелят 353 гласа в Електоралната колегия срещу 185 за Макейн/Пейлин. За избиране на кандидат са необходими 270 гласа. Резултат над 350 гласа се смята за разгромна победа. Както виждаме демократите са се запътили натам (и то не само в президентските избори – очаква се да имат и 60-членно мнозинство в Сената, което ще им позволи де факто да го контролират).

Ако има слабост в предположението ми, то е че залагам победи на Обама в 5 ключови „бойни полета“ – Охайо, Пенсилвания, Вирджиния, Флорида и дори Джорджия. Но от проучванията, които следя в последните дни и информацията от ранно гласуване + новини от кампаниите и прочие ме навеждат на тази мисъл. Оттам нататък Обама има поле за още повече гласове – независимо дали става въпрос за Северна Каролина, Мисури или някои от съвсем малките щати като Монтана, Северна/Южна Дакота или дори Аризона.

Ще видим дали съм бил прав само след 1-2 дни… 🙂

Черен ПъРъ

Ще пиша още веднъж днес за президентската кампания в САЩ (така или иначе остава по-малко от седмица до края й), но винаги се стремя да представям неща, които биха могли да се съпоставят или да служат за пример и за нас в България.

От няколко месеца кампанията на Макейн се е съсредоточила върху това да „изобличи“ връзките на Барак Обама в Бил Ейърс – радикал от 60-те, участвал в терористична група, която е провела няколко атентата срещу американски институции включително Пентагона, а сега преподавател в Университета на Илинойс (колега на Обама).

Разбира се голяма част от сериозните американски медии отрекоха връзката, но предизборният щаб на Макейн продължи да пуска реклами и да говори за това, че Обама е „терорист“ (без никаква достоверна аргументация).

Бен Смит от блоговете на Политико си поставя въпроса дали кампанията на републиканеца е сработила. На пръв поглед може би да – както писах по-рано днес Макейн се е придвижил с около процент напред в националните проучвания през последната седмица.

Но от друга страна, ако погледнем т.нар. „Favorability ratings“ – това е проучване на одобрение/неодобрение на всеки от кандидатите, в момента Обама има най-доброто нетно одобрение (това е % одобрителни минус % неодобрителни оценки) от началото на кампанията – +20,7 срещу +10.0 за Макейн.

Тоест, когато един политик е искрен и има какво да предложи като решения за проблемите на съгражданите си, няма защо да се притеснява от „очернящите“ кампании на опонентите си. Може би българските политици биха могли да си извадят някоя и друга поука от това, вместо да се оправдават при всяка добра възможност…

Статистики

В последните дни на доста места слушам/чета как преднината на Обама пред Макейн се свилала. Цитират се различни източници, най-често проучването на Ройтерс/Зогби, което наистина показва „малка“ преднина – от порядъка на 3-5%.

Аз следя проучванията в сайта RealClearPolitics, който поддържа много добри данни за развитието на надпреварата. Отскоро открих един още по-добър сайт/блог, поддържан от статистици, който ежедневно публикува резултатите на националните и щатските проучвания. Той се казва FiveThirtyEight.com. Публикувам тук вчерашните данни от този сайт:

И RealClearPolitics, и FiveThirtyEight мерят надпреварата в национален мащаб средностатистически от всички основни проучвания. И двата определят разликата на около 6-7% в полза на Обама. Статистиците от FiveThirtyEight признават, че има движение в полза на Макейн – който е наваксал 1% за… 6 дни. Както знаем до изборите остават горе-долу толкова. Освен това всички други фактори са в полза на Обама – ако погледнете проучванията по щати демократът води във всички „критични“ щати – Охайо, Флорида, Вирджиния, Невада, Колорадо. Без Мисури, който обаче е в границите на статистическата грешка.

Ето защо FiveThirtyEight дават над 90% шанс за победа на Обама.

Препоръчвам ви да разгледате и двата сайта, ако още не сте. FiveThirtyEight има най-различни интересни разбивки.

Разлики

В интервю за питсбъргско радио, помолен да коментира арестуването на скинари, по подозрение, че са готвели атентат срещу него, Барак Обама заявил:

Мисля, че това, което прави особено впечатление в тази кампания е доколкото такива групи на мразещи хора бяха маргинализирани. Това не е Америка. Това не е нашето бъдеще.

Открих, че на хората не им пука какъв цвят е кожата ви. Това, което се опитват да разберат е кой може да изпълни обещаното.

Вместо да се оплаква от „омраза“ Обама я „изхвърля“ от дебата. На фона на расистките атаки към Обама, прикрити зад притеснения за „сигурността“ на САЩ, водени от някаква малка част от консервативните американци, към които се присъединяват дори български блогове (!?), мисля че разликата между достойното поведение и истеричността, породена от страха от загуба, са много добре различими.

Проклятие: електорат

Много български „консерватори“ (какво ли си кривя душата – имам предвид бивши седесари, настоящи костовисти/десебари) умират да винят някаква извънземна сила, наречена „прост български народ“ (в различни вариации) за електоралното фиаско на партията им през 2001г.

Същевременно около 2/3 от тези хора днес подкрепят Джон Макейн и американските републиканци като цяло само поради факта, че те също са консерватори. В приложеното видео обаче (за съжаление само на английски) много добре можете да видите какво представлява електоратът на републиканците и консерваторите в САЩ. Може би тогава и за нашите консерватори ще е удобен повод да се замислят, че да виниш хората (или народа) за собствената си неадекватност не е добра идея.

За щастие САЩ тази година изтрезнява от 8 години пиянство под мъдрото ръкодство на (др.) Джордж Уокър Буш и изглежда все по-ясно кой ще е следващият обитател на Белия дом.

Затова на някои хора им остава само да повтарят мантрите за „терорист“ и „Хюсеин“. Видео:

Станишев в Харвард

Само нашите медии ли манипулират мненията?

Доста се изписа за лекцията на Станишев в Харвард и реакциите на част от българските студенти. Първото нещо, което прочетох, беше отразяването на лекцията на Станишев в университетския ветник (най-стария в Щатите) Harvard Crimson.

Направиха ми впечатление думите на една студентка, която казала, че ако е толкова добре, защо студентите не искат да се връщат в България. Още тогава това ми се стори глупав аргумент.

Излиза обаче, че дори вестник с такива традиции може да греши (или да драматизира). Защото самата Росица (както се казва тя) пише в блога си, че е обяснила на репортера, че някои от българските студенти реагират толкова крайно поради това, че не виждат възможности и път назад към родината си.

След като цяла седмица четох как прес-агенцията на МС заблуждавала медиите със съобщенията си и изкривявала истината, може би в интерес на самата нея – Св. Истина – не е лошо да обърнем внимание как го прави и другата страна.

Самата Росица пък завършва материала си със заключението, че е хубаво, че се заражда гражданско общество, но че е време да го извадим от форумите и блоговете. До такива прозрения едва ли ще стигнат голяма част от „интернет политолозите“, ако ще още сто години да пишат.

Поздравления за Росица за позицията й. В крайна сметка не можем да очакваме министър-председателя да отиде в чужда страна и да оплюе собствената си държава. Г-н Костов и до ден днешен си приказва колко добре е било по негово време пък народа само дето с камъни не го изгони от Дондуков 1, а сега и дума не иска да се чуе да се връща там… 🙂

За блога на Росица научих от Черната станция на Николай Павлов

Вице президенткият дебат

След като мнозинството от проучванията дадоха победата на Обама в първия дебат, сега и партньорът му Байдън очевидно печели

Рано сутринта българско време се състоя единственият дебат между кандидатите за вицепрезиденти Байдън и Пейлин.

Голямата новина за Пейлин е, че не се провали. След последните й медийни изяви голяма част от журналистите и коментаторите очакваха грандиозно изпълнение. Не се провали обаче, тъй като „дебатът“ общо взето беше рецитиране на наизустени изказвания по най-важните теми: данъци, финансова криза, здравеопазване, Ирак. Личеше си, отдалече.

Байдън от друга страна трябваше да изглежда достатъчно авторитетно без да бъде снизходителен или (недай си) сексистки настроен срещу Пейлин.

Този път журналистите са раздвоени по отношение на това кой се е представил по-добре. Някои казват, че Пейлин е изглеждала много по-свежа и човешки ориентирана, докато Байдън е заложил на твърдите факти. Други пък я хвалят за това, че не се е провалила, но отчитат, че това изобщо не е достатъчно – докато съперникът й се е държал и изглеждал вице президентски.

Отговорът отново се крие в общественото мнение, можете да видите статистиките и в долното приложено видео.

84% казват, че Пейлин се е представила по-добре отколкото са очаквали. Наистина впечатляващо.

В същото време на въпроса „Кой се справи по-добре в дебата?“ 51% отговарят Байдън, а 36% Пейлин.

Особено голяма разлика 84-36. Явно рецитирането на заучени приказки не може да излъже хората за това колко некомпетентен и неподготвен си за позицията, в която се целиш.

Embedded video from CNN Video