Културен преглед

Миналата седмица ми се събраха доста културни мероприятия накуп, така че реших по същия начин да споделя впечатленията си от тях.

Последователно, в рамките на 3-4 дни гледах TILT, „Стъпки в пясъка“ и „Полет над кукувиче гнездо“ на Александър Морфов в Народния театър. Не точно в този ред, но ще ги разделя и разгледам „стилово“ – тоест филми и театър.

Филмите

TILT е очевидно добре направен и представен (рекламиран) филми за „славния“ Преход, но допуска най-големия грях на българското кино от същия този период – опитва се да набута прекалено много история И теория (под теория имам предвид оценка на времето). Това освен това идва в комбинация със слаб (по мое мнение) сценарий, в който няма нищо ново и интересно. И поради това ме изненадва фактът, че филмът сякаш най-много се харесва на хора, които са „героите“ на този филм – хората точно от това „изгубено“ поколение, които са били на 18-ина години в края на 80-те и началото на 90-те. След като за мен (аз бях на 6 тогава) филмът не е интересен и не ми разказва увлекателно за „едно друго време“, не разбирам какво може да предложи на хората, които са го живели.

Ако трябва да изтъкна една основна слабост, то тя ще е възприетият подход историята на епохата да се разказва чрез нещата, които се случват на героите.

Липсата на нетрадиционен поглед върху събитията и неубедителните и нереалистични персонажи в комбинация правят филма много слаб.

„Стъпки в пясъка“ според мен е една идея напред, но пак се губи макар и в по-различни пясъци. Радвам се, че Ивайло Христов е избягал от стремежа да отговори на въпроса за „живота, вселената и всичко останало“ в рамките на 90 минути, като същевременно е намерил и интересна автентична история за разказване, но историята е толкова голяма и разнообразна, че някак си отделните епизоди в нея губят връзката си.

Хубавото е, че филмът изглежда много по-автентичен по отношение на декор и костюми, а лековата и на моменти комична игра на Иван Бърнев, Велко Кънев и кратката поява на бате Ненчо го правят лек и забавен за гледане, въпреки сериозните и тежки теми.

Театърът

Накрая искам да обърна внимание на „Полет над кукувиче гнездо“, което се играе в Народния под режисурата на Александър Морфов. Несъмнено той е явление в българския театър, независимо дали го харесвате или не. Моето мнение все още е крайно разнопосочно – например мразех „Хъшове“, когато го гледах за пръв път, но след това ми хареса много.

„Полет над кукувиче гнездо“ обаче е тотален провал. Усещах го още докато гледах представлението и веднага след като напуснах театъра, но се убедих тотално след като изгледах внимателно екранизацията на Милош Форман с Джак Никълсън в главната роля (и не ми казвайте, че не са сравними нещата, защото българските режисьори и актьори не отстъпват по нищо на американските – когато искат!)

Мисля, че г-н Морфов тотално е сгрешил прочита на романа на Кен Киси и го е превърнал в една елементарна и плоска творба, която представя сблъсъка на „добро“ и „лошо“. Ако е направено заради публиката жалко, мисля че театралната публика в България все пак е на малко по-високо ниво от подобно елементарно представяне на света (при всички условности за „нивото“ на публиката…)

В представлението сблъсъкът между Макмърфи и сестра Рачид е между „добро“ и „зло“. Той е пияница и безделник, но е готин, себеотрицателен, не е егоист. Сестра Рачид от своя страна е един обикновен изрод, чиято роля единствено е да тормози пациентите в психиатричната болница. Ако сте гледали филма (ако не сте – задължително го направете) там героят на Никълсън е много по-„сив“ (тоест лош и егоистично настроен), а сестрата прави всичко от убеждението, че така помага на пациентите си. Тоест сблъсъкът е между „ред“ и „хаос“.

Не случайно не споменавам актьорите от представлението – защото те са на обичайната си висота, но самото разработване на представлението ги кара да се губят и да изглеждат неубедителни (особено Валентин Ганев например, който играе д-р Спийви и направо на моменти не знаех какво прави на сцената…) Отличното изключение в този случай се нарича Иван Бърнев (Били Бибит), който е изключително убедителен в иначе трудна роля.

За съжаление, както сигурно се долавя и описанията ми, културната програма беше по-скоро разочароваща…

„Вишнева градина”


От А.П. Чехов, постановка на Крикор Азарян в Народния театър.

Аз ли не бях в настроение или просто „Вишнева градина“ в посмъртния прочит на Азарян е прекалено високо изкуство за мен? Но нека започна с „ниските топки“, за да градирам прочита си до този основен въпрос, от който до голяма степен зависи крайното ми разочарование (хлъц!) от постановката.

Отдавна не бях сядал на толкова заден ред в театър (бях на предпоследния ред на партера) и за първи път ми правеше впечатление толкова какви бяха реакциите на публиката. Малоумен смях в неподходящите моменти (т.е. които изобщо не са смешни) и искрен смях на тъпите шеги (май започвам да разбирам Иво Христов, който негодуваше срещу „публиката на Павлов“). Честно казано не разбирам какво налага присъствието на вторите в едно подобно сериозно представление, но явно само това продава за пред българска публика. Но пък доколкото си спомням в „Чайка“ смешните моменти изобщо липсваха…

Много бях разочарован от играта на иначе „планетарния“ актьорски състав. Мария Каварджикова ми харесваше до третия път, в който я гледах някъде, оттам нататък всичко се играе по един и същ начин, думите се изговарят по един и същ начин, жестовете са еднакви и т.н. Явно „Вишнева градина“ не е причина това да се променя по какъвто и да е начин. Деян Донков чак във финалните си монолози показа, че му се играе, иначе и той ми изглеждаше безкрайно статичен и монотонен. Захари Бахаров декламираше като шестокласник и дори и Валентин Ганев ми изглеждаше банален и скучен, което си е направо странно… И само един Наум Шопов с гениален финален монолог + гореспоменатите монолози на Деян Донков, не могат да извадят пиесата откъм актьорска игра.

И накрая, светла му памет на проф. Азарян, но според мен тази пиеса си е за него. Както самият той казва в този прочит на „Вишневата градина“ основният въпрос, основният ракурс, който го е занимавал е за преходността – „Как си мина животът, без да го усетим“. Тъй че тази пиеса си е само негова. Тя много трудно ще бъде разбрана от широката публика, а може би няма и нужда да бъде разбирана…

Снимки: интернет страница на Народния театър