Как Гордън спаси света

Снощи най-накрая приключих с гледането на една 3-епизодна серия на БиБиСи „Любовта към парите“, която проследява глобалната финансова криза от три любопитни ъгъла – фалитът на Лемън брадърс (епизод 1), пазарът на субстандартни ипотеки за недвижими имоти (епизод 2) и банковите фалити и държавните мерки за избягване на нова голяма депресия (епизод 3).

Поредицата е още от 2009г., но повечето от главните действащи лица, включително Гордън Браун, Алистър Дарлинг (финансов министър на Обединеното кралство при Браунс), Тимъти Гайтнър (финансов министър на САЩ в кабинета на Обама) участват с разкази, така че можем да чуем гледната точка на главните действащи лица (освен на посочените като виновници, които, традиционно, отказват да участват в подобни документални поредици).

И трите епизода са еднакво интересни, и дават вътрешен поглед върху причините и развитието на кризата на Уолстрийт и в Ситито в Лондон.

За мен обаче най-интерен беше третият епизод, в който авторите на филма разглеждат началните реакции на държавниците във Вашингтон и Лондон и как в крайна сметка световната банкова и финансова система е решена. Следва кратък преразказ.

От самото начало във Финансовото министерство на САЩ (Хазната) знаят, че проблемът, заради който банките фалират са раздадените огромни „субстандартни“ ипотеки (субстандартен е просто удобен евфемизъм за даване на огромни кредити на хора, които не могат да си ги позволят, за да си купуват къщи).

До тази ситуация се стига след като финансовият министър на Щатите Ханк Поулсън отказва да се намеси и да „измъкне“ (bail-out) Лемън от фалит на базата на идеологически усмотрения (нищо че няколко месеца по-рано е спасил Беър Стърнс от фалит при сходни условия). След фалита на Лемън и последвалата паника, дори Поулсън е наясно, че неолибералният „laissez-faire“ няма да сработи.

Експертите на финансовото министерство излизат с три варианта за изход от кризата: 1) да се изкупят лошите активи на инвестиционните банки (т.нар. toxic assets); 2) да се рекапитализират банките, наливайки им се държавни пари (тоест да се „национализират“ частично същите); или 3) да се гарантират въпросните субстандартни ипотеки, така че да не се превръщат в токсични.

Явно третият вариант бързо изпада от уравнението (навярно той би струвал прекалено скъпо, а пък и защо трябва да се спасява обикновеният човек, като може просто да се спаси големият бизнес…), но реално изборът е между рекапитализация и изкупуване на прехвърляне на огромен брой неизгодни финансови инструменти към данъкоплатците, за да може Уолстрийт да продължи да си работи както си е свикнал (и инвестиционните банкери да прибират шест-цифрени годишни бонуси).

Само че въпросният избор се прави по времето на Президента Буш и неговата администрация, която е пълна с неолиберали и почитатели на Айн Ранд (включително служилият до 2006 като председател на Федералния резерв Алън Грийнспан), не може да допусне „национализация“ на банките. (От друга страна нямат подобни идеологически съображения данъкоплатците да изкупят финансовия боклук, сътворен от Уолстрийт).

След като е приет от Белия дом планът не успява да мине в Конгреса, блокиран от гласовете и на демократи, и на републиканци.

Това води до нова криза и истерия и финансовите пазари отново се срутват, заплашвайки нови финансови институции и дори цели държави. Ирландия, келтският тигър, който почитателите на радикалния свободен пазар сочат за пример години наред, почти веднага се озовава в рецесия и започва да губи работни места. Исландия буквално фалира заради огромната задлъжнялост на банките си (общият дълг на исландските банки е около 7 ПЪТИ БВП на страната!)

Британските банки също започват да изпитват силни затруднения. Кралската банка на Шотландия (Rоyal Bank of Scotland или RBS на английски) е силно засегната и застрашена от неликвидност (което би довело до фалита ѝ) заради голямата  си активност на пазара на деривативи на субстандартните ипотеки.

В тази ситуация правителството на Гордън Браун и ръководството на Централната банка (Bank of England) трябва да вземат спешно решение как да постъпят. В пристъп на радикална смелост и решителност (и с подкрепата на всички основни банки разбира се) държавата се намесва и налива 50 милиарда паунда в рекапитализация на банките, национализирайки ги частично.

Във филма Браун разказва, че тази стъпка не е била съгласувана с нито едно друго правителство и едва след като е предприета Браун заминава за Париж, за да убеди европейските лидери да действат, а Дарлинг и председателя на централната банка отиват във Вашингтон, за да убедят американската администрация да направи същото. В крайна сметка планът явно убеждава лидерите от двете страни на Атлантика, защото САЩ, Германия, Франция и други държави предприемат действия към рекапитализиране на банките и успяват да предотвратят скока в бездната.

Това, което не успяват да предотвратят за съжаление е дълбоката рецесия, която постепенно обхвана целия свят. Важно е обаче да научим уроците от грешките и успехите на световните лидери.

Първо (и най-важно), че мантрата „свободният пазар ще реши всичко и ще се саморегулира“ не работи. След краха почитателите ѝ казваха „трябваше да бъдат оставени банките да  фалират, за да се научат“, което опасно много прилича на логиката „трябва да преживеем ядрена война, за да се научим да не ползваме ядрени оръжия“.

Второ, че идеологическият трепет е полезен и хубав, когато пишеш в блога си или искаш да се правиш на умен на маса, но в живота е по-добре да си разумен и гъвкав.

И трето, че левите политици обикновено са много по-отговорни финансово от десните 😉

Можете да свалите и гледате поредицата на БиБиСи „Любовта към парите“  (Love of Money) ето тук.

(Още) Шамари за Сергей

В европейската и световната политическа практика е утвърдено водещата фигура да поеме отговорността за даден изборен неуспех. В горното видео можете да видите Гордън Браун, който още преди да е изгубил напълно надеждите си да остане министър-председател, вече заявява, че ако партията му остане извън властта ще подаде оставка като лидер. И то предвид факта, че Лейбър не изгубиха категорично, а консерваторите са твърде далече от мнозинството и дори от категорична победа.

Къде сме ние?

Юли 2009 – БСП току що е реализирала най-слабия резултат в историята си въобще. По-слаб (номинално И процентно) дори от този на партията след проваления кабинет на Жан Виденов. Т.нар. „лидер“ на партията Сергей Станишев се изправя пред електората и членската маса и с характерната си накъсана дикция заявява:

„Ние…няма…да ви…предадем“
„Аз…няма…да бягам…от…отговорност.“

Разбира се в държавата на „Големия брат“ подобни изказвания в стил „войната е мир“ са нещо съвсем нормално. Но нека видим докъде доведе поведението на т.нар. лидер собствената му партия.

Малко под година след като изгуби изборите, правителството на ГЕРБ се спуска стръмно надолу, но от това не следва нищо за „опозицията“. БСП седи някъде между бариерата за влизане в парламента и статистическата грешка (тоест 4-5%) и само от време на време потрепва конвулсивно. Като труп, който все още бива дефибрилиран, въпреки че всякаква надежда е изгубена.

Отговорно

Всъщност истината е, че Сергей Станишев пое отговорност. Изисква се голяма смелост след като си се оа*ал напълно да си сложиш розовите очила и да останеш на първа линия (като Матросов на амбразурата – ей как обичам стари соц-клишета!) да те блъскат като боксова круша. И то да те блъска не кой да е, а човек, който е изградил целия си публичен образ около това колко е як и колко тестостерон пръска от него.

Сергей Станишев прави и друга услуга на лявото в България. Недавайки шанс за каквото и да е реформиране в рамките на БСП (не мисля, че дори без него то било възможно), която откакто той е председател само номинално може да бъде наричана лява, той отваря пътя за преобразуване на лявото, по подобие на дясното в периода между 2001-2009 (ако приемем, че този период изобщо е завършил). Лошото е, че авангарда на „реформиските“ сили в момента се явяват лица като… Татяна Дончева, Румен Петков+Овчаров и Георги Първанов. Хора, които категорично не могат да бъдат идеен център за създаването на европейски социалдемократически политически субект.

Но пък за нас като същински европейци е добре да гледаме примера на утвърдените демокрации и да сравняваме. Съответно и да изискваме същото поведение от политическите си лидери.

Обединеното кралство – сега накъде?

=“http:>=“application>=“center“>=“movie“>=“650″>=“595″>=“high“>=“movie“>=“650″>=“595″>=“http:>

Източник: BBC

Пълните официални резултати все още не са ясни, но вече има достатъчно информация от изборите в Обединеното кралство за първоначални заключения и прогнози.

Консерваторите като цяло печелят, но недостатъчно – и най-вероятно ще са доста далече от 326-те места, необходими им за мнозинство. Лейбъристите твърдо са втори, поне с 40 представителя по-малко в Камарата на общините. За либерал-демократите нещата изглеждат още по-тъжни. След „Клегманията“ и всички приказки за разбиване на двуполюсния модел, те може да се окажат и с по-малко представители отколкото имаха в предишния Парламент. Това е странно особено на фона на получените от либерал-демократите гласове – около 6,5 млн. досега при около 8,2 за лейбъристите и малко над 10 млн. за консерваторите. При тези цифри либ-дем имат близо 5 пъти по-малко депутати от лейбъристите и почти 6 пъти по-малко от консерваторите. Ясно е, че за тях коалиция ще е невъзможна без сделка за електорална реформа.

За Дейвид Камерън ще е много трудно да се пребори с партията си, за реформиране на простата мажоритарна система и преобразуването ѝ (може би) в пропорционална. Да не кажем невъзможно. От друга страна Гордън Браун ще трябва да направи доста широка коалиция, за да може да управлява страната. Подобна коалиция ще включва не само либ-дем, а и други по-малки партии – като например местните национални движения на Уелс и Шотландия. Поради спецификата на британското конституционно устройство обаче, сега първи на ход е настоящият премиер, тъй като при липсата на опозиционно мнозинство той не е длъжен да подаде оставка и може да се опита да сформира кабинет.

Източник: BBC (натисни за по-голямо)

Още малко общи заключения от изборите:

  • Консерваторите изобщо не успяха да привлекат подкрепата, на която се надяваха. Досега като цяло ръстът на подкрепата им е около 4%, което е прекалено малко за партия, която иска уверено да спечели и да управлява.
  • Лейбъристите губят доста тежко в Англия. В национален мащаб загубата в гласове е от порядъка на малко над 6%, но в Англия това се изразява в чиста загуба от 82 депутатски места. Партията обаче остава традиционно супер-силна в Шотландия, където консерваторите имат всичко на всичко ЕДИН депутат (от 59).

Най-голямото събитие извън резултатите обаче е невъзможността на хиляди британци да гласуват, тъй като в 22:00ч множество секции са затворили с опашки от по 200-300 души пред секциите. Срамота, казват британските журналисти. Ядосана гласоподавателка се възмущаваше с какво право изпращат наблюдатели на изборите в Афганистан, като не могат сами да си организират техните, но пък за нас хубав пример, че дори в най-старите демокрации се случват подобни изпълнения.

Интересното в случая е, че законът е пределно ясен – всеки, който преди 22:00ч е получил бюлетина и чака да гласува, трябва да се възползва от правото си. Защо секционните комисии просто са решили да хлопнат мандалото остава да бъде изяснено.

Можете да следите всякаква информация за развоя на изборите – ето тук.

Обединеното кралство – все по-близо до първата си коалиция… и до парламентарна реформа

На чия глава ще сложи короната Ник Клег? :: снимка The Independent

Всички основни проучвания на общественото мнение показват де факто равенство между основните политически сили. Например днешното (22 април) проучване на YouGov за в-к „Сън“ (който изявено подкрепя консерваторите) дава следните резултати:

Консерватори – 33 процента (нагоре 2%)

Либерал-демократи – 31 процента (надолу 3%)

Лейбъристи – 27 процента (нагоре 1%)

Други – 9 процента (без промяна)

Оригинален материал

Въпреки предимството на консерваторите обаче, ако това разпредление се възпроизведе и на изборите на 6 май, най-голямата парламентарна група в Парламента ще са… лейбъристите. Това е резултат на чистата мажоритарна система, която използва Обединеното кралство. Консерваторите ще са втори с <10 депутата разлика, а либерал-демократите далечни трети. Нито лейбъристите, нито консерваторите ще имат достатъчно депутати за мнозинство.

Едва ли нещо ще се промени сериозно в идните дни, напротив – последните анализи на МВФ например засилват позицията на лейбъристите, защото показват, че страната излиза от рецесия и през 2010г. и 2011г. се очаква икономически растеж.

Така че, следизборната коалиция изглежда 90% сигурна. А възможността Гордън Браун да запази премиер-министърското си място също е значителна.

В интервю за днешния брой на „Гардиън“, лидерът на либерал-демократите Ник Клег заявява, че партията му няма да отстъпи от искането си за избирателна реформа и преминаване към пропорционална избирателна система. Темата е централна за партията му, тъй като буквално от години либерал-демократите биват „прецаквани“ от мажоритарната избирателна система.

Интересно е, че консерваторите като цяло и председателят им Дейвид Камерън в частност, са против реформирането на избирателната система, което прави трудно коалирането на торите с Либ-дем (това е нарицателното име на либерал-демократите). Клег коментира, че ако лейбъристите останат най-голяма група и запазят министър-председателя си с трети резултат на изборите, би било лудост да се отрича необходимостта от реформа.

От друга страна лидерът на либерал-демократите не крие антипатията си към Гордън Браун, когото смята за човек „от системата“, неспособен и/или незаинтересован да я ремонтира така, че да бъде по-открита и справедлива.

Все по-очевидно е, че либерал-демократите и Ник Клег ще „поставят короната“ след изборите. Ако се запазят тези тенденции, моята прогноза е правителство на Лейбъристите, подкрепено от Либ-демократите, с премиер-министър Гордън Браун.

Може ли Браун да спечели избори?


Сайтът „Алтернативи.БГ“ публикува анализът ми на предизборната обстановка в Обединеното кралство. Пред Гордън Браун седи сериозното предизвикателство да спечели първите си парламентарни избори като председател на Лейбъристката партия. За съжаление всички основни проучвания предвиждат, че това няма да се случи.

Дейвид Камерън, председателят на Консервативната партия, също не спи спокоен сън – според прочуванията на електоралните нагласи, Торите няма да успеят да спечелят мнозинство.

Едно нещо обаче се набива на очи – макар основните партии да имат достатъчно различия помежду си – по отношение на икономическите мерки, социалното осигуряване и здравеопазването, всички основни партии са се обединили около прогресивни мерки по отношение на човешките права и измененията в климата. Поне официално.

Целият анализ

Отново Гордън Браун за TED

Преди време бях пуснал едно видео с презентация на Гордън Браун пред TED в Оксфорд, Обединеното кралство. Днес попаднах на още едно интересно интервю с Браун, което пускам тук.

Тези записи ме накараха да се замисля за Браун и неговата малко трагична съдба. Като втори след Тони Блеър, Браун имаше фикс-идея да изпълни споразумението Granita, постигнато между двамата някъде през ’94, в едно малко лондонско ресторантче, носещо същото име, според което Блеър ще отстъпи мястото си на Браун след определен период от време, ако бъде избран за лидер на Лейбър и за министър-председател.

Едно от ключовите идеи в споразумението е, че Лейбъристите при Блеър ще следват идеите на програмата на крилото на Браун, а самият той ще получи силно влияние върху вътрешната политика.

Дори да нямаш такова конкретно споразумение между двамата, едва ли би имало по-логичен избор за идейното и политическото лидерство на „Новия лейбър“ (New Labour). Ако Тони Блеър беше харизматичното лице на обновената социалдемократическа британска партия, то Гордън Браун беше мозъкът зад него. За съжаление, както често излиза, интелектуалният потенциал, не винаги ти осигуряват реалното уважение в политиката, където личното излъчване тежи поне толкова, колкото и мисловният капацитет.

Ето защо Браун е малко трагична личност. До голяма степен той има водеща заслуга за идейното обновление на лейбъристите, което ги докара до властта през 1997г. Но след 2007, когато стана Мин.-председател, популярността му постоянно върви надолу, въпреки многото успешни решения (например, действайки бързо и почти национализирайки всички основни английски банки, целият сектор беше спасен от колапс и фалит). И макар да се очаква пред следващата година партията му да изгуби изборите катастрофално, всеки път щом го чуя да говори, изпитвам респект пред дълбочината на анализа, която с лекота демонстрира. Нещо, което се отдава на малко други съвременни политици.

Гордон Браун за TED

TED е уникална инициатива! Ако все още не сте се запознали с нея ви я препоръчвам най-настоятелно. Още повече, че от скоро (поне аз от скоро разбрах де) част от лекциите са преведени на български (със субтитри).

Тази седмица се провежда TEDGlobal 2009 в Оксфорд. Главното събитие на Ден 1 е речта на британския първи министър Гордън Браун.

Днес ми попадна видеото от тази лекция, в която Браун говори за необходимостта от възникването на глобално гражданско общество и институции, които да го отразяват и насърчават. Британският министър-председател е забележителен политик и то най-вече с интелекта си. Искрено се надявам да не изгуби изборите, които предстоят през следващата година.

Видеото от лекцията на Гордън Браун:

Саркози на бурка ли се прави?

Тъй като тия дни явно сме на темата за толерантността и приемането на различните от нас, публикувам една статия от Пол Проуз, на която попаднах в блога на Фабианското общество, за носенето на т.нар. бурка.

Публикувам с разрешението на автора, тъй като моето лично мнение съвпада до голяма степен с неговото.

Ярко заглавие красеше първата страница на вчерашния „Дейли експрес“: „Забранете бурката тук в Британия“.

Носейки се на гърба на Саркози, различни групи твърдяха, че мюсюлманските жени трябва да бъдат освободени от това да бъдат „затворници зад екран“.

Може би много хора ще се съгласят с френския президент.

Но няма нищо лошо, когато една религия настоява последователите й да носят нещо публично – независимо дали е бурка, роба, кучешка верижка или костюм на банан. Проблемът идва само тогава, когато подобни религиозни задължения напускат областта на свободния избор и се налагат от държавата на индивидите със сила.

Разбира се, трябва да бъдем реалисти. Дори в едно плуралистично общество, решението на много хора да носят одежди, свързани с религията, може би не е наистина тяхно в някои случаи. Огромен културен или семеен натиск може често да се крие зад решението на даден индивид да носи подобни дрехи.

От друга страна, трябва да признаем, че всички срещаме натиск да се съобразяваме с различни социални „норми“. Тези норми може да се различават според културата, възрастта и произхода ни. Вярно е разбира се, че различните хора се сблъскват с различни норми, с които да се съобразяват и с различни нива на натиск. И въпреки това никой, който живее в човешкото общество не е изключен от подобни обществени очаквания. И тези очаквания може да поставят много сериозни проблеми, които често нямат лесни отговори.

В крайна сметка, най-доброто, което можем да направим, е да си подсигурим, че ще живеем в общество със законова рамка, която ни позволява – възможно най-много – да живеем животът, който си избираме. Не трябва да бъдем поставяни под законови изисквания да живеем определен живот, който някой друг е избрал за нас. Така че, ако някой иска да носи бурка, къса пола или панталони в нашето общество, трябва да е свободен да го прави.

Говорейки от чисто лично ниво, признавам, че намирам бурките за малко депресиращи.

Но от друга страна, реакцията ми е същата към хора, които носят сандалите си с чорапи.

И не скачам към заключението, че подобно облекло трябва да бъде забранено. (Е, не винаги.)

За съжаление, френската политика на laicite (приблизително – секуларизъм в държавното управление) в момента застрашава да наложи именно вида нетолерантност, която е призвана да предотврати. Независимо дали произходът й е религиозен или секуларен нетолерантността пак си е нетолерантност.

Освен това, през цялата си история, французите постоянно са се обличали в смехотворни костюми, така че едва ли са в позицията да хвърлят камъни.

Така че, читатели на „Дейли експрес“, наистина ли искате общество, в което държавата решава какво можете и не можете да носите?


Актуализация:
Още един интересен анализ в Scoop44.

Има ли ЧЕПове?

Днес цял ден се каня да пиша за невероятната Татяна Дончева, на която всички демократи и опозиционери много бързо забравиха прегрешенията, само заради това, че каза 2 лоши думи за БСП няколко седмици преди изборите.

Дневник имат страхотен коментар (или по-скоро припомняне) по случая „Татяна Дончева“.

Реших обаче преди това да обърна внимание не нещо, което отдаване ме дразни и по което отдавна съм намислил да пиша. Нещо, за което вина нямат нито Сергей Станишев, нито Иван Костов, нито дори световната конспирация.

Става въпрос за един термин, който се прокрадва плахо, но с все по-уверени стъпки в българското общество и съзнания – а именно терминът ЧЕП или член на европейския парламент. Трябва да призная, че ЧЕПът ми бърка в здравето не заради нецензурните асоциации, които са напълно логични (веселото е, че това никога не е спирало политическите ни лидери – спомнете си как се казваше СЕМ преди време – НСРТ [несерете – поставете си сами разделението между думите]), ами заради това, че е чужд термин, преведен на български.

Ако има нещо, което винаги много да ме е дразнело в българския бит и душевност, то винаги това е бил стремежът към чуждозвученето (това е измислена дума). Не става въпрос само за безумните чуждици като мол, брокер, мини-маркет и прочие, а и за много по-големи и сложни концепции и идеи, за които чисто и просто отказваме да намерим собствени думи и начини на изразяване и приобщаваме чуждите. Може би това е нормално за една малка нация, която не е успяла да оформи собствена култура и цивилизация. От приятели знам, че на политиците в Нидерландите им се случва понякога да вкарват цели изречение на английски в изказванията си, това нашето нищо не е (представете си какво би се случило, ако на Бойко Борисов му се случи да вмъкне в някое изказване „With my brothas from the EPP we shall turn this land into a prosperous country“ – представете си какви сайтове ще са и как Бойко ще стане я Рейгън, я Нелсън Мандела).

Но в случая не мога да приема да превеждаме по най-грубия възможен начин един важен политически и юридически термин, при положение, че имаме подходящ пример и практика. Терминът ЧЕП е дословен превод на английския термин MEP или Member of the European Parliament. Добре, ама в Обединеното кралство този термин произлиза от названието на парламентаристите – Member of Parliament.

На български терминът за парламентарист е народен представител. Ако имаме нужда да различаваме между тези народни представители, които ни представляват в национален мащаб, от тези в европейски, можем да наречем вторите европейски народни представителиЕНП. Прегледах сайта на ЕП на различните езици и навсякъде си ползват съответния езиков термин – MEPs, diputados, députés и т.н.

Впрочем ще си позволя да отворя втора голяма тема и да аргументирам със същите доводи сгрешеното ни (според мен) отношение към българското Народно събрание. Това и народен представител са единствените правилни официални термини, които би трябвало да се използват по отношение на институцията и нейните представители. Така както германския парламент се казва винаги само и единствено Бундестаг, а френската Национална асамблея никога не се превръща в Парламента, така и нашият върховен национален орган може да се нарича само и единствено Народно събрание.

Ако съвсем сте задълбали и сте политически гийкове 😉 като мен можете да погледнете как се казват и парламентите на скандинавските държави (Фолктинг, Алтинг), на Израел (Кнесет), на Турция (това сигурно всички го знаят) и т.н.

Някой сигурно ще каже „Абе какво значение има?

Има.

Липсата на елементарно себеуважение е една от главните причини, поне за мен, държавността ни да се намира в такова плачевно състояние. Законовият нихилизъм, липсата на елементарна солидарност, деградацията на общността и на общото са само проявления на това, че не можем да направим елементарна преценка за това какво сме постигнали реално и за какво още трябва да работим.

Поставянето на един даден кръг от институции над злободневието и просташките ни всекидневни отношения и издигането им до обект на национална гордост могат да гарантират националноотговорната им роля. Ето защо никога не бих си позволил публично да нарека Президента на Републиката Гоце или Пепи Коня. Не защото харесвам личностите, които заемат или са заемали позицията, а защото смятам, че по този начин се разрушава авторитета й и заедно с това се подкопават устоите на държавността.

Малко хора се замислят по тези теми. Много по-лесно е да напсуваш всички и всичко – никой не може да те упрекне. Но замисляли ли сте се защо американците се държаха с необходимото уважение дори в последните дни на Джордж У. Буш? И защо цялата символика на държавното им републиканско устойство наподобява квази-империя?

Ами как защо – само при такава система и такова отношение можеш да имаш Върховен съд, който е неприкосновен и безпристрастен. Алтернативата е Конституционен съд, който не намира нищо противконституционно в това един народен представител в София да представлява 400’000 души и същия в Ямбол да представлява 40’000.

Един опасен човек

Едва ли някога ще знаем цялата истина за убийството на Георги Марков


Днес се навършват точно 30 години от смъртта на Георги Марков – българският писател и емигрант, жертва на политически мотивирано убийство в Лондон през 1978г., дело на българската Държавна сигурност. Има прекалено много неизяснени факти около това убийство. Едва ли някога ще знаем цялата и обективната истина за него.

За мен лично е трудно да си обясня защо е било необходимо Георги Марков да бъде премахнат. Все пак е живеел и работел във Великобритания, книгите му са били покрити в България, не е имал начин да публикува или да влияе на събитията тук. Това беше така до преди да прочета следните два материала от блога на Пламен Даракчиев:

Излиза, че Георги Марков е имал опасни за властта планове – да създаде нова независима българска медия – потенциален емигрантски политически кръг, който да се яви алтернатива на настоящата власт в България.

Изобщо не можех да повярвам на всички онези приказки, че Марков е убит заради критики към Живков и премахването му е било вид подарък за рождения ден на диктатора. От тези истории излиза съвсем ясно и точно защо е било необходимо убийството на писателя. ДС не е искала да допусне създаването на своего рода опозиция, зад граница, и формирането на естествен национален лидер в лицето на Марков.

Явно всички онези приказки, че Марков е бил агент на ДС са глупост при положение, че няма никакви убедителни аргументи в полза на тази теория. Владимир Костов например сам признава, че е бил щатен бил офицер от ДС (интервюто, публикувано в е-вестник с него е просто задължително четиво).

Без да съм маниак на тема „теория на конспирацията“ разбирам много добре и вярвам в разказаното от Петър Семерджиев и Владимир Костов. Отгоре на всичкото до голяма степен съвременното развитие на България се осъществява по същата схема – с въртене на едни и същи изхабени лица и задушаване на всички потенциални алтернативи. Докога ще го търпим – от нас зависи.

Не забравяйте Георги Марков!