Геройски загинал

Снимката е от личния ми архив 🙂

Направо се радвам, че „В крак с времето“ беше така скоропостижно заличена. Не ме разбирайте погрешно, и аз като мнозинството от коментаторите, които се изказаха по темата, смятам че произведението беше уникално в замисъла си и реакциите, които предизвика, го доказаха.

Защо тогава се радвам, че го махнаха?

Представете си какво щеше да се случи, ако го бяха оставили. Помислете си за десетките паметници, монументи и всякакви произведения на изкуството, разпръснати из София, които се намират в окаян вид.

Надрасканият паметник първо щеше да спре да бъде сензация, после щеше да се измърля, нетолковаталантливите улични „артисти“ щяха да започнат да се упражняват върху него и накрая масовата посредственост, в която тънем (по собствен избор) щеше да завладее и тази искрица чист гений.

Ролята на изкуството е да предизвиква

„В крак с времето“ ни предизвика поне на няколко нива. Тези от нас, които са способни на повече от елементарното „за и против съветския комунизъм“ се запитаха дали авторът не е искал да ни каже, че просто заменихме фалшивото благоговение пред едни изкуствени герои с други според конюнктурата на деня (присъствието на Дядо Кока-Коледа и Роналд Макдоналд никак не е случайно).

За други пък произведението беше първи повод да осъзнаят и да заемат страна в противопоставянето, което съществува в обществото ни между „стари“ и „нови“ хора (без възрастта да е определящ фактор за разделението между тях).

И докато руските форуми и медии се възмущаваха в хор, няколко (десетки?) хиляди българи се изредиха да се снимат усмихнати пред украсения монумент, въобще недавайки вид да се интересуват от мнението на Големия Източен Брат и с това показаха, че най-накрая май идва поколение, което ще успее да се отскубне от психологическата зависимост към Русия (дали про- или анти-). Защото хората, които превърнаха „В крак с времето“ в събитие не са тези, които ходят на бдения и участват в подписки за премахването на Паметника на Съветската армия. За тях той е просто част от декора на София, столицата ни, която е преживяла толкова много инвазии и господари и която е запазила по нещо от всеки.

Печалното дерби

Снимка: sportvox.net

Досега май не съм коментирал футбол в този блог, но след като съботното „дерби“ между Левски и ЦСКА се превърна в политически въпрос с милиционеро-дисидентски разсейки някак няма как да се въздържа.

Но първо футбола. Не помня откога не съм гледал така внимателно мач между любимия ми Левски и „Чорбата“, но след последния идеално знам защо точно не съм гледал.

Подобен НЕфутбол от НЕфутболисти (по термина на „Три корни“) не се играеше и през годините след 2000г., когато си мислехме, че българският футбол изживява „най-тежкия си период“ (и когато аз ходех горе-редовно на мачовете на Левски).

Явно футболистите смятат, че ритането, блъскането и (на моменти) сбиването могат да коменсират тоталната липса на каквито и да било спортни качества, включително да се подаде пас по земя на средна дистанция (10-ина метра).

Ако в България важаха каквито и да било „модерни тенденции“ по европейския тертип и Антон Генов имаше малко смелост да ги прилага, още първото полувреме трябваше да изгони поне по един футболист от всеки отбор. За два жълти картона.

Естествено, когато на терена липсват позитивни емоции, публиката се опитва да си ги набави с всички други средства. Само дето, публиката, която е останала по българските стадиони, в голямата си част, няма достатъчно мозъчен и емоционален капацитет да си намира позитивни емоции и го удря на негативни.

Футболните мачове са една от най-ярките прояви на неефективността на българската полиция. Редовият полицай е удобна мишена на гнева и недоволството, които се пораждат от тази неефективност, но истината е, че полицията и съдебната власт не си свършват работата извън футболния ден и така на жандармерията и охранителна полиция няколко пъти годишно (когато има мач, който потенциално може да събере повече от 5000 души на стадиона – това е точно няколко пъти годишно) се пада нелеката задача да намерят някакъв ред в хаоса.

Що се отнася до решението от събота цялата агитка на ЦСКА да бъде буквално изгонена от стадиона, то наистина е странно. Поне аз не помня друг такъв случай. Но също така е вярно, че повечето от хората, които ходят в секторите „Б“ и „Г“ на мач, го правят от „странни“ подбуди. Агитките на Левски и ЦСКА са притегателни за всякакви расисти, ултрасти, неонацисти и пр. и поради тяхната многобройност и неспособността на органите на реда да се справят с тях, нормалните хора, които ходят на стадиона, за да гледат футбол го заобикалят отдалеч (главно и поради факта, че футболът липсва).

За съжаление нещата са добили такива размери вече, че много трудно бихме могли да върнем играта и гледането ѝ в някакви нормални разумни граници и условия.

Това би могло да се случи само с немалка доза спорни и радикални решения, като това взето от полицията в събота.

Не знам дали хората, които твърдят, че е трябвало полицията да арестува и изведе само тези, предизвиквали безредици, някога са били на мач в някой от гореспоменатите сектори, но от това, което аз съм виждал, знам, че е почти невъзможно, тъй като феновете всячески пречат на МВР да направи това.

Доводите за колективната вина (каквато наистина няма) също не са достатъчно убедително по две причини: 1) фен-клубовете нямат проблем с колективността, когато уговарят билети и условия за внасяне на пиро-техника и 2) ако полицията прецени, че една малка група застрашава живота и здравето на всички фенове в сектора/стадиона, то съвсем основателно може да прибегне до извеждане на феновете от целия стадион.

И в крайна сметка, ако отделни хора се чувстват несправедливо засегнати от действията на МВР, то нищо не пречи те да съдят организаторите на събитието за пропуснати ползи и нанесени вреди. Вместо една седмица да правим безумни съпоставки по вестници и блогове между МВР – ДС – Левски – Левски-Спартак – Батков и т.н.

Автентични ли са записите на Борисов с Танов

След последната ми публикация се разрази интересна дискусия в коментарите. Освен традиционните защитници на Премиера (за които използвам нарицателното „централата на ГЕРБ“) се чуха и интересни мнения.

Интересна беше и препратката към сайта „Биволъ“, към материал, в който се коментира автентичността на записите и се обяснява малко за т.нар. „бип“-ове, които се използват, за да се предпазват записите от фалшификации и монтажи. Материалът е интересен и го препоръчвам.

Не знам дали някой си дава сметка колко е трудно по принцип да се монтира такъв запис от „случайни“ реплики, събрани оттук там. Предполагам всички сте попадали на автоматизирани системи (например, ако сте проверявали сметката си за М-тел или Глобул по телефоните за клиенти), при които предварително записан глас съобщава някаква информация (например: Вашата сметка е… сто… двадесет… и два… лева). Знаете колко изкуствено звучат подобни записи, независимо, че са подготвени със специална цел. Представяте ли си колко е вероятно тогава от записани откъслечни реплики да се събере запис, който да звучи автентично и пълно и като интонация и на гласа на участниците и т.н.

Още повече, че някои от тях (Антоний Странджев) вече потвърдиха, че записите са 100% верни (да, онзи, в който Ваньо Танов му се обажда и му казва, че Мин.-председателят на Републиката го натиска да не проверява бизнесмени…)

Тоест, цялата история с „фалшифицираните“ разговори е безумна и служи само за отклоняване на вниманието. Още повече, че г-н Борисов първо каза, че са манипулирани, после каза, че Президентът му се е обадил и е казал, че натискат шефа на баскетбола (тоест не са манипулирани, така ли, г-н Борисов?) и накрая пак реши, че са манипулирани.

При наличието на подобен разговор е задължително министър-председателят да си подаде оставката, но точно както прогнозирах, той се прави, че нищо не се е случило и продължава напред. Само че напред няма. Оттук нататък, също като г-н Станишев преди него, г-н Борисов ще е един цар с корона, но без реална власт.

Още два интересни материала по случая в e-vestnik:

  1. Подслушван е премиерът, а не Танов. Такъв монтаж на запис е невъзможно да се направи
  2. Кой прави и кой вади записите?

Мат или пат?

Колаж на в-к Дневник

Има ли полезен ход, с който Бойко Борисов да се измъкне от сегашната позиция и да спаси властта на ГЕРБ?
Да, но както винаги той се оказва и най-невероятният.
Ясно е, че при подобен скандал, г-н Борисов не може да остане министър-председател. Поне ако иска да запази и частица от своя и този на партията си авторитет. От друга страна едни предсрочни избори ще доведат до крайно разпокъсано Народно събрание с широко мнозинство, което трудно ще взима каквито и да е решения.
Единственото решение, което виждам в момента е Бойко Борисов да подаде оставка като министър-председател (заедно с това и на кабинета си разбира се) и ГЕРБ да опита да сформира нов кабинет. Кой би могъл да застане начело?
Има една-единствена фигура, свързана с ГЕРБ, която има необходимият авторитет – Кристалина Георгиева. (Не съм сигурен, но мисля, че за министър-председателя не се изисква уседналост 5 години, нали така?)
В един нов кабинет биха могли да се запазят по-свежите и неопетнени лица като Росен Плевнелиев, Трайчо Трайков, (с някои уговорки) Симеон Дянков, но вътрешният министър Цветан Цветанов задължително ще трябва да се прости с поста си.
И за да стане тази игра на въображението още по-дива, ще кажа, че той може да бъде заменен на поста си не от друг, а от… Ваньо Танов.
При такъв вариант Бойко Борисов навярно би успял да замаже донякъде положението до изборите и на тях да се яви като кандидат на ГЕРБ за… Президент.
Разбира се, сами разбирате колко налудничаво звучи подобна теория при сегашното положение. Навярно г-н Борисов ще успее да потуши скандала и да се измъкне (уж) невредим от него, но реално ще бъде поставен във фризера, точно както Станишев и неговото правителство – и в България, и извън нея. Не че вече не е де…

Да сбъдваш мечтите си…

Откакто списание Foreign Policy започна да излиза на български, си имах мечта като прохождащ политолог и специалист по международни отношения (тогава бях 2 курс) да пиша за него. За съжаление списанието спря хартиения си вариант, преди да изпълня това свое желание, но днес успях да го осъществя поне частично с един материал за блога към българското издание.

5 пъти мисли, 1 път кажи“ е озаглавен материалът с някои размисли, свързани със стрелбата в аризонския град Тусън и с безотговорното и агресивно политическо говорене и противопоставяне.

Много ще се радвам да чуя и вашето мнение по темата – в коментарите под материала.

Консултантски

Идеята е на nname.org, от сайта можете да видите как сами да си направите Цветанов

Румен Петков най-накрая може да спи спокойно. Сънят му беше смутен от неспособността му да разбере как господин Цветанов е успял за 2 години да събере средства и да си закупи 6 апартамента (на цените на спанака в разцвета на имотния балон).

Сега вече знаем. Министър Цветанов обясни, че приходите му са от „консултантска дейност в сферата на националната сигурност“, но ни се струваше малко необяснимо какви точно умения и знания притежава господин Цветанов.

Просто сме гледали в неправилната посока през цялото време.

Министър Цветанов не консултира фирми как се брани националната сигурност, той ги консултира как се заобикаля.

Как иначе да си обясним думите на Ваньо Танов в изтеклите телефонни разговори  с министър Дянков, в които шефът на митниците в прав текст казва, че Цветан Цветанов осигурява политическа протекция върху определени фирми, които нарушават закона и осъществяват контрабанда?

И тъй като ми писна вече да обяснявам, че това или онова проявление на любимия вътрешен министър е достойно за подаване на оставка, реших да основа Цецометъра, с който да меря абсолютния брой основания за изгонването на Цветанов (но тъй като министър-председателя едва ли ще се осмели да го направи, то той ще служи повече като стена на срама за г-н Борисов).

Корпоративен блогинг

Снимката е от блога на Комитата

Винаги съм избягвал да превръщам блога си в рекламно поле, независимо дали става въпрос за публикации или просто за реклами от Гугъл (каквито нямам съвсем нарочно). Избягвал съм го и заради това, че всячески се стремя да държа „професионалния“ и „политическия“ си живот разделени – а това е и продължава да бъде преди всичко политически блог.

Не за пръв път получавам покана от ПИБ за тяхно събитие. Отказвал съм и съм присъствал, никога не съм „отразявал“ подобно нещо в блога си поради горните причини, а и защото имам морални и политически съображения срещу собствениците на банката (и по-точно един по-известен).

Но след като в туитър и блогосферата последните два дни се разрази истински фурор срещу блогърите, осмелили се да кажат по някоя добра дума за продукт на банката, реших да не бягам повече от отговорност и да кажа какво мисля и аз.

Всъщност, ако се интересувате от продукта, най-добре да прочетете материалите, които написаха Йовко и Комитата – те дават достатъчно информация и позитивна и „негативна“, така че нямам какво повече да добавя за картите на ПИБ. На мен ми се струват готини и ми харесват, но едва ли ще направя целия труд да открия нова сметка в банката само заради тази карта при ниското (за момента) проникване на технологията.

Има два „принципни“ въпроса, които искам да засегна.

Първият, че блогърите са се „продали“ евтино за една почерпка. Познавам Константин Павлов и Йовко Ламбрев (извинявам се на колегите, които са писали и не споменавам – просто не съм имал възможността да проследя всичко по въпроса…) достатъчно отдавна, за да знам, че не биха написали нещо, което не мислят, заради 2 питиета и малко криошоколад (който честно казано не ми хареса… съжалявам, Мария!).

Всички, които пишат поне имат достатъчно доблест да си кажат, че са били почерпени. Това е етика, която не съществува в журналистическите среди. Дори в любимите на всички хипстъри издания на… (да не споменавам имена).

Вторият е, че ПИБ освен собственици, има и служители. Съвсем обикновени хора, които продават труда си, за да осигуряват прехраната на семействата си. И когато тези служители работят добре и умно, не виждам защо усилията им не бива да бъдат възнаграждавани. Широкото отваряне на банката към блогърите и интернет потребителите като цяло е дело точно на такива хора, които действат с ум и сърце.

Не искам да се отхвърлям в генерални размисли за смисъла на живота, но в България прекалено много не ужаваме труда на другите…но за това някой друг път, като поумнея.

Пъплещият авторитаризъм

Винаги съм ви казвал: правите ли нещо за началника, никога няма да се свидите. Така че, днес искам да се чуеш с него и да ми кажеш, последно, за да го впишем в тази точка.

– Бойко Борисов, министър-председател на Републиката

Три актуални събития от изминалите дни могат вече да убедят и най-безпристрастния наблюдател, че този кабинет със сигурна крачка се е запътил към авторитаризма, основан на демагогия и привидна демократичност.

След като миналата седмица разбрахме, че в страна, в която няма пари за наука, култура, здравеопазване, пенсии, магистрали и каквото и да е, има достатъчно пари да се правят супер-лукс манастири в такива световни туристически дестинации като с. Гигинци (една бира от мен, на който първи каже в коя област се намира въпросното населено място).

Опиянени от успеха на духовната си политика, кабинетът и мнозинството, успешно си приеха Изборен кодекс, с който орязаха успешно и малкото постигнати успехи в демократизирането на изборния процес в България (странно ми е колко бързо забравиха как хватките на Тройната коалиция накрая им се върнаха тъпкано…)

А днес пък четем как полицията гони и притиска граждани, имали смелостта да ѝ се противопоставят – изисквайки информация или подавайки жалба срещу нейни представители.

В този триъгълник от популистки харчове, ограничаване на гражданските свободи и притискане на позволяващите си да се опълчат на системата „единици“ почти винаги и навсякъде по света се крие лицето на авторитаризма.

Само че на г-н Борисов малко сметката му е без кръчмар. Така както беше на всички онези през изминалите 20 години, които си мислеха, че ще могат да си подредят така системата, че България да заприлича на една китна и балканска Беларус. Само че българите не са беларуси. Нито молдовци, нито дори сърби.

Само ние сме си виновни, че страната ни днес е най-източният член на ЕС и че макар и крива, демокрацията все още я има по земите ни. А г-н Борисов съвсем скоро му предстои да го разбере това. По трудния начин:

Често ме сърби да попитам „десните“ си приятели защо не се радват, че си имаме „десен“ кабинет (преди да сте казали нещо ще ви напомня, че Европейската народна партия – безусловно дЕсна формация – твърдо подкрепя г-н Борисов и партията му, която е пълноправен член).

Истината е, че подобна „закачка“ би била напълно излишна. България отдавна не се дели на „леви“ и „десни“. България се дели на 2 вида искащи – такива, които искат върховенство на закона, ясни правила за всички и нормални отношения и такива, които искат всичко това само за себе си.

А г-н Борисов се чувства спокоен и уверен в управлението си, защото липсата на алтернатива към момента замъглява съзнанието му. Нека му припомня обаче, че и неговата алтернатива не съществуваше година и половина след сформирането на Тройната коалиция.