Само една оценка

Снимка: видяна в блога на Огнян Исаев

Днес е 10 ноември. Хиляди страници са изписани по темата и предстои да бъдат изписани. Надявам се, (макар да се съмнявам) че моето поколение ще бъде първото, което ще успее да даде точна и обективна оценка на периода от историята на България, заключен между годините ’44–’89.

Аз не мога да претендирам, че мога да дам цялостна оценка. Не искам да влизам в излишни спорове добър ли е бил периодът или лош. Разбира се, че като всичко е имал и добрите и лошите си страни.

Вярвам обаче, че независимо от ценностите, които изповядваме, от политическите си убеждения и от трудното си битие, като общество можем да се обединим само около една оценка на периода на авторитарен социализъм и последващите го 20 години.

А тя е, че въпреки дворцовия преврат, контролирания преход, лишенията, икономическите кризи, фасадната демокрация, моралния разпад, духовната пропадане, свободата не може да бъде жертвана в името на нищо, защото тя е условие за всичко – за оцеляването ни като нация и прогреса ни като общество.

Честит 10 ноември! Да живее България!

Нова порция дерибейство

МВР пак иска да ни следи. Улеснено, напълно и по ефективна процедура.

Под предлог, че мобилните оператори и доставчиците на интернет подават надлежно заявена информация прекалено бавно, използвайки искане за записване на 8-часов срок за предаване на информацията, МВР отново иска изменения в Закона за електронните съобщения (ЗЕС).

Вчера сутринта бях в студиото на „Кой говори“ по ДАРИК, заедно с Минчо Спасов от НДСВ и представителите на МВР – комисар Стойчев и Благородна Макева – юрист и преподавател (предполагам в школата на МВР). В края на публикацията можете да чуете запис на разговора ни, но аз искам преди това накратко да кажа някои от нещата, които не успях да изложа добре в студиото.

По едно време, разговорът съвсем естествено се завъртя около т.нар. „доклади“ на ДАНС, които изтекоха в публичното пространство преди около 2 седмици и оттогава тресат държавата и за които обстойно писах в предишните си публикации в блога.

В справките се говори за огромен обем информация, събрана със СРС, която сочи към извършване на особено сериозни престъпления срещу националната сигурност – конспирация, нелегитимно овладяване на държавни структури и пр. Ако МВР иска да ни убеди, че може да борави с деликатна информация и да я използва само и единствено, за да разкрива престъпления нека вземат който и да от докладите и по информацията и данните от СРС, споменати там да осъдят някое от лицата, споменати в справките.

Иначе за пореден път ще се убедим, че информация в България се събира ей така, за да бъде ползвана от някого за лични цели, а не за разкриване на престъпления.

Другата основна точка, по която влязохме в полемика с представителите на МВР беше обхватът на престъпленията, за които да може да бъдат използвани данните от трафичната ни активност. С новото предложения за изменения, ако то бъде внесено в НС в сегашния си вид, всичките данни за телефонните ни разговори, с кой сме говорили в Скайп, на кого сме писали е-писма и т.н. за една година назад ще могат да се използват за разкриване на всички престъпления, за които се прилага наказание 2 или повече години лишаване от свобода + престъпления по глава еди коя си от НПК (става въпрос за т.нар. „компютърни престъпления“).

С госпожа Макева влязохме в много остър дебат по отношение логиката на Директивата на ЕС, по която се въвежда следенето на трафичните ни данни. Ясната позиция е, че текстът на директивата (който сам по себе си е компромис между търсенето на сигурност и гаранциите за човешките ни права) предвижда тези данни да се използват само за престъпления, които представляват особено тежка заплаха за обществото – тероризъм, престъпления срещу националната сигурност (апропо, действията на кръга на Стефан Гамизов, описани в доклада на ДАНС, ако са верни, биха попаднали точно тук) и други подобни.

Директивата говори за „сериозни“ престъпления. В нашето законодателство липсва такава формулировка, но пък има т.нар. „тежки престъпления“ – такива за които се предвижда от 5 години лишаване от свобода нагоре. Мисля, че връзката между двете и най-вече между логиката на директивата и юридическото понятие „тежки престъпления“ е очевидна.

По отношение на „компютърните престъпления“, колкото и да се опитвам да остана непредубеден по отношение чистосърдечното и непредубедено отношение на МВР, тук прозира неумело скритата намеса на лобистки интереси от страна на всички онези компании, които се стремят всячески да ограничат обмена на информация в интернет чрез торент-тракери и други.

Записът е отдолу.

Първа част:

Втора част:

Каква я мислехме, каква излезе?

Прекарах последните два дни да се надсмивам над старческите бъртвежи на Владимир Буковски и прехласването на българските интелектуалци и блогъри пред „непринудения му стил“.

Смятах, че всички приказки за феминистката и педерастка конспирация за налагането на нео-Марксистки тоталитарен ред в стил „1984“ са смехотворни глупости. Смятах, че изказването „Обама беше избран не защото е по-умен, а защото е негър“ е бълнуване на един възрастен човек с дълбоко вкоренен и неизлечим расизъм, който смята всички хора от небялата раса за нисши същества.

А то какво излезе – „Германия ще бъде управлявана от жена и гей мъж„.

Разбира се световните медии (те са част от голямата конспирация) не обръщат почти никакво внимание на този факт, а по-скоро се концентрират върху фактите, че г-жа Меркел изкара един успешен мандат в трудна коалиция, сравнително успя да запази Германия от кризата или че г-н Вестервеле е политик, който е започнал през 80-та година с основаването на младежката организация на партията си и е преминал през всички нива, бидейки доста последователен през цялото това време.

И макар бъртвежите на г-н Буковски да не ме вълнуват толкова, съм притеснен от това колко много млади, интелигентни българи с несъмнено демократични устои се понасят по течението на анти-политкоректното говорене.

Разбирам нагласите и спомените от едно време, но политическата коректност и цензурата стоят на два много далечни края на една тенденция. И когато някой се опитва да оправдае позицията си против, аргументирайки я с висшата ценност за „свободата на словото“ (която впрочем идва само и единствено след „свободата на съзнанието и мисълта“), нека си припомним, че разликата между „свобода“ и „сЛободия“ е това, че едното предполага и отговорности.

За финал бих искал нагледно да ви разясня какво ни очаква по времето на Новия Световен Ред:

Разголени феминизирани негърки ще газят педалските ни задници (ето, че не е толкова трудно да се пише политически некоректно).

Актуализация:


След края на футболната среща този привърженик беше арестуван и хвърлен в затвора с доживотна присъда без право на замяна, заради намацване с политически некоректни символи…

Виновен до доказване на противното

По „Дневник“:

Преподавателят Петкан Илиев е бил уволнен от ректорът на Университета за национално и световно стопанство (УНСС) проф. Борислав Борисов.

Аз като ректор считам, че е недопустимо той да провежда и участва повече в изпитната сесия и въобще в учебния процес и обучението на студенти в УНСС„, е посочил Борисов. Той е готов да преразгледа позицията си, ако съдът оправдае Петкан Илиев.

Не че се съмнявам особено много във вината на г-н Петкан Илиев. Но се надявах, че в територията, наречена България, все още властват някакви правила и закони. Че вината се установява от съда и че всеки е невинен, докато съд не го намери за виновен.

Явно тези предпоставки обаче не важат за проф. Борисов и неговия екип. Няколко седмици след като проверка, назначена от ректора на УНСС, откри, че в университета няма корупция (нали всички знаете как няма…), един преподавател е уволнен ей така. Проф. Борисов не може да допусне той да участва в изпитната сесия. Ами тогава може да го отстрани например – до изясняване на виновността.

Разбира се отстраняването не е толкова ефективен ПъРъ механизъм като звучното пляскане на уволнения.

Да, може би всички очакваме скалпа, на хванатия в корупция преподавател. Но замисляме ли се, че утре по същия начин може да пострада някой от нас, от нашето семейство, близък приятел или колега. И то без да се е провинил, просто заради конфликт с началника си (например).

В съвсем кратък текст засегнахме две огромни и силно болезнени теми за обществото ни – образованието и закрилата на трудовите права. За съжаление не виждаме нито една политическа сила, способна да предложи стойностни и работещи решения по тях.

Новини на турски

Не знам защо 10-минутката новини на турски изведнъж се превърна в обществена тема от най-високо значение.

Кулминацията на този публичен ‘дебат’ беше участието в сутрешното студио на Нова ТВ „Челюсти“ на един от журналистите, които четат новините на турски и… самият Боян Расате.

Не мога да разбера защо Нова ТВ умират да канят за коментатор на теми, които засягат основни човешки права, човек, осъден за расизъм и насаждане на нетолерантност, но това си е „политика на телевизията“ както се казва.

Искам съвсем накратко да обясня защо аз съм ЗА това по БНТ да има новини на турски език. Преди всичко трябва да си дадем сметка, че България не е хомогенна държава. Българската нация се състои както от хора, произхождащи от славянско-прабългарския етнос с различните примеси на куманска и прочие кръв, така и от роми, тюрки и прочие. Освен това нацията ни не е хомогенна нито по религиозния си признак, нито дори по езиковия. Опитвайки се да отречем това и да наложим някакъв хомогенен и универсален състав на нацията с нищо не спомага за сплотяването й, а точно обратното.

Правейки се на ударени и криейки се зад вечната реплика „официалният език в България е българският“ с нищо не променя факта, че куцащата образователна система произвежда полу-грамотни хора дори сред славянския етнос, за който българският е „майчин“, а да не говорим за тези, които го научават като втори. Разбира се с това не искам да оправдая невладеенето на българския – то обрича жертвите си на вечна маргинализация и ефективно изключване от обществото. Но едва ли 10-минутните новини на турски ще откажат някой, който наистина иска, да научи българския език – независимо дали му е роден или не.

И най-накрая, повече от всичко на света, бих искал българите от турски произход да се информират и да формират мнението си по важните за всекидневието ни неща от Българската национална телевизия, а не от Atv или някой друг турски канал.

Има и още една причина, поради която не разбирам воят срещу новините на турски – тази година турските сапунени опери са най-популярните предавания по националните ни телевизии. Всеки уважаващ себе си канал предава най-малко по 2 сериала, от които турският бит и култура се леят свободно на талази. И явно много се харесват.

Така че всички онези, които громят турцизацията на България, а вечер в 20:00 сядат да гледат „Перла“ могат най-малкото да се замислят колко лицемерен е шовинизмът им.

Дневният ред на България

Тази моя статия беше публикувана във вестник СЕДЕМ на 5 юли 2009г.

Всички знаем кои са големите проблеми, пред които е изправено обществото ни. Корупцията, хаосът, неспособността да се гарантира елементарна справедливост и сигурност на хората. Големият провал на т.нар. „политически елит” на България не е неосъзнаването им, напротив – българските политици все по-добре съумяват да посочат и да направят (или да симулират, че правят) нещо по въпросите, които най-много дразнят съгражданите им. Последен чудесен пример в това отношение е решението на новия министър на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов, който изпрати 14 патрулки, които да дежурят по пътя Сливен – Карнобат където традиционно през лятото се получават най-големи задръствания.

Истинският проблем на политиката в България е липсата на лидерство. Тук бързам да уточня, че смисълът, в който използвам думата няма нищо общо с идеята за т.нар. „твърда ръка”. Това, което в случая имам предвид под лидерство е способността да се „отделят” основните предизвикателства и нужди, като посочения по-горе пример, и да се създаде и защити дневен ред на обществото, който да му помогне да се справи с тези проблеми.

И за да не звучи прекалено теоретично и комплексиран аргументът ми нека се опитам накратко да предложа своя възглед за дневния ред на българското общество, който би ни спомогнал да се изправим срещу дълбоката криза, в която сме изпаднали и на която 20-левките рушвет за пътните полицаи и всички други ежедневни тъпотии са само проявление.

Дневен ред от 4 точки

Преди всичко бих искал да фокусирам вниманието на читателя върху основополагащото си убеждение, че българското общество трябва и (по-важното) може да се справи само с предизвикателствата, които стоят пред него. Предложените по-долу решения ще му дадат необходимите средства и инструменти, с които да реши проблемите си. Целта ми е не подробно да разчертавам програмата за изпълнение във всяка една от точките, а максимално концентрирано да акцентирам върху значението на всяка от тях и необходимостта й да присъства в този „дневен ред”.

Демократизация

Преди всичко една толкова амбициозна програма за реформиране на целия обществен порядък не би могла да бъде постигната без реформиране на начина, по който функционира българската политическа система. Голямата цел на тази програма е утвърждаването и заздравяването на българската демокрация – като единствено легитимната и справедлива форма на управление, способна да гарантира свободата, равенството пред закона и благоденствието на всички български граждани.

Радостно е, че през последните 1-2 години тази тема навлезе във вниманието на обществото, но по традиция всяка добра новина е гарнирана с поне няколко лоши – това, което ни беше представено за политическа реформа от старото мнозинство и заявките на новото, които включват екзотики като „президентска република” и „намаляване броя на народните представители”, с нищо не могат да гарантират, че промяната ще е позитивна.

Преди всичко на гражданите трябва да бъдат дадени повече възможности да участват във вземането на решения и повече сила да избират кой да ги представлява. Чистият мажоритарен избор, колкото и изкусително да звучи, е неподходящ за страната ни. Вместо това, много по-добре би било да се съсредоточим върху това как да вкараме реално работещ мажоритарен елемент в рамките на пропорционалната система. Подходяща стъпка в тази посока би било разширяване на преференциалния вот, но разбира се да отпадне необосновано високата бариера от 15%, която бе въведена само с една цел – да го направи неработещ.

Въвеждането на мажоритарен елемент трябва да бъде комбинирано с реално възможности гражданите да участват във вземането на политически решения – чрез улесняване на процедурата за свикване на референдум и въвеждането на гражданска законодателна инициатива.

Един от най-важните критерии, по които ще бъде мерен успехът на политическата реформа, е справянето с политическата корупция. Едно от основните решения в тази насока е осезаемото увеличаване на публичното финансиране за политическите партии и обединения. Може би звучи цинично, но простата сметка показва, че няколко десетки милиона лева бюджетни средства годишно биха излизали доста по-евтино на обществото, отколкото 1,5 млрд. изгубени в дълбоките джобове на корупцията.

Не на последно място реформа в политическата система не би могла да бъде осъществена без реформа в собствеността и начина на действие на средствата за масово осведомяване. Без яснота и прозрачност върху собствеността и без гарантиран плурализъм и отразяване на всички мнения е невъзможно да постигнем реално работеща демокрация.

Човешки права

Може би както в първата част с честото наблягане на думата „демокрация” и тук споменаването на човешките права ще прозвучи малко наивно и далеч от реалната проблематика. В крайна сметка обществото ни „има много по-сериозни проблеми за решаване” – гарантирането на правото на живот, достоинство и собственост на гражданите, предпазването от посегателства и т.н. Но какво са всичко това, ако не основни човешки права?

Разбира се, не можем да пренебрегнем и други групи в обществото, които имат нужда от защита на правата си – например етническите, религиозни или сексуални малцинства, хората с увреждания и други.

Инвестицията на пари и усилия в тази насока може да се възвърне многократно в следващите години. Най-малкото по-високо образованите и интегрирани в обществото негови членове са по-неподатливи на изкушенията на престъпността, наркотичните вещества и/или радикалните идеологии и религии.

Социална държава

И докато все още сме на темата за „инвестирането” в човешкия потенциал на обществото ни, бих искал да засегна и темата за осъществяването на европейския социален модел в страната ни. Прекалено силното въздействие на неолиберализма над българското общество кара много от съгражданите ни да мислят, че социална държава значи помощи за хората, които не искат да работят и/или „взимане от тия, които имат пари, за да се дадат на тия, които нямат”. Разбира се, това не може да бъде по-далече от истината.

Социалната държава е най-просто казано набор от обществени услуги, които трябва да бъдат достъпни за всеки, независимо от социалния или финансовия му статус. Такива са ефективното и висококачествено образование, работещото здравеопазване, грижите за децата. Всяка от тези услуги, освен признак за високо развитие на дадена държава, представляват и де факто „инвестиция” в хората й – очевидно е как образованите и физически здрави хора спомагат за развитието и просперитета на дадено общество.

Среда на живот

Последен, но не и по значение, фактор за бъдещето развитие на страната ни е грижата за опазването на природата и средата на живот в България. Проблемът тук произтича от пълната убеденост на гражданите, че държавата не е безпристрасният посредник и съдник, който по дефиниция би трябвало да бъде. Така всеки, който по някакъв начин бива ограничаван или ощетяван от държавната политика по отношение на опазването на средата счита, че в правото си, когато се съпротивлява против ограниченията, които се отнасят до него.

Отделно от очевидните биологични и морални доводи за опазване на природата и запазване на биоразнообразието, въпросът за средата на живот е важен и по множество икономически и социални въпроси. Град Банско и черноморската ваканционна агломерация, която започва с комплекса Св. Влас и завършва със село Равда са чудесни (и не единствени) примери за абсолютно неустойчивия подход за развитие на туризма. А София е чудесен пример за град с неравномерно развитие и западащи функции заради ужасното си управление, белязано от липса на елементарен поглед в бъдещето.

Преминавайки от локалния към глобалния аспект, трябва да обърнем внимание и на промените в климата, които вече доминират в дневния ред и на Европейския съюз, и на ООН. От последовател и дори понякога противник на мерките в тази сфера, България трябва да се превърне в техен двигател и проповедник. Мисленето в перспектива за тези проблеми ще ни позволят да се подготвим за предизвикателствата на идните години.

Една сбъдната мечта

От Освобождението насам българското общество винаги се е мотивирало и сплотявало около една обща цел, която представлява по същество най-дълготрайният консенсус, съществувал някога сред нацията ни – догонващото развитие. Понякога сме напредвали уверено по този път, друг път сме се връщали назад. Днес обаче имаме възможността и най-благоприятните условия да съставим програма за действие, с която да постигнем този „дълъг скок”. Трябва сами пред себе си да признаем, че той е труден, но не и невъзможен. Че изисква сериозен анализ на способностите и слабостите ни и мотивация за дълга и трудна работа. Първата крачка, която трябва да предприемем е малка, но сериозна – да повярваме, че можем.

Снимка: vsekiden.com

Саркози на бурка ли се прави?

Тъй като тия дни явно сме на темата за толерантността и приемането на различните от нас, публикувам една статия от Пол Проуз, на която попаднах в блога на Фабианското общество, за носенето на т.нар. бурка.

Публикувам с разрешението на автора, тъй като моето лично мнение съвпада до голяма степен с неговото.

Ярко заглавие красеше първата страница на вчерашния „Дейли експрес“: „Забранете бурката тук в Британия“.

Носейки се на гърба на Саркози, различни групи твърдяха, че мюсюлманските жени трябва да бъдат освободени от това да бъдат „затворници зад екран“.

Може би много хора ще се съгласят с френския президент.

Но няма нищо лошо, когато една религия настоява последователите й да носят нещо публично – независимо дали е бурка, роба, кучешка верижка или костюм на банан. Проблемът идва само тогава, когато подобни религиозни задължения напускат областта на свободния избор и се налагат от държавата на индивидите със сила.

Разбира се, трябва да бъдем реалисти. Дори в едно плуралистично общество, решението на много хора да носят одежди, свързани с религията, може би не е наистина тяхно в някои случаи. Огромен културен или семеен натиск може често да се крие зад решението на даден индивид да носи подобни дрехи.

От друга страна, трябва да признаем, че всички срещаме натиск да се съобразяваме с различни социални „норми“. Тези норми може да се различават според културата, възрастта и произхода ни. Вярно е разбира се, че различните хора се сблъскват с различни норми, с които да се съобразяват и с различни нива на натиск. И въпреки това никой, който живее в човешкото общество не е изключен от подобни обществени очаквания. И тези очаквания може да поставят много сериозни проблеми, които често нямат лесни отговори.

В крайна сметка, най-доброто, което можем да направим, е да си подсигурим, че ще живеем в общество със законова рамка, която ни позволява – възможно най-много – да живеем животът, който си избираме. Не трябва да бъдем поставяни под законови изисквания да живеем определен живот, който някой друг е избрал за нас. Така че, ако някой иска да носи бурка, къса пола или панталони в нашето общество, трябва да е свободен да го прави.

Говорейки от чисто лично ниво, признавам, че намирам бурките за малко депресиращи.

Но от друга страна, реакцията ми е същата към хора, които носят сандалите си с чорапи.

И не скачам към заключението, че подобно облекло трябва да бъде забранено. (Е, не винаги.)

За съжаление, френската политика на laicite (приблизително – секуларизъм в държавното управление) в момента застрашава да наложи именно вида нетолерантност, която е призвана да предотврати. Независимо дали произходът й е религиозен или секуларен нетолерантността пак си е нетолерантност.

Освен това, през цялата си история, французите постоянно са се обличали в смехотворни костюми, така че едва ли са в позицията да хвърлят камъни.

Така че, читатели на „Дейли експрес“, наистина ли искате общество, в което държавата решава какво можете и не можете да носите?


Актуализация:
Още един интересен анализ в Scoop44.

Сезонът на парадите

И аз като Радан се чувствам натъжен, че след година отново трябва да водим същите спорове и да си говорим същите неща по отношение на т.нар. „гей-парад“. От друга страна обаче през тази година имах различни поводи да се занимавам с т.нар. „ЛГБТ проблематика“ и забелязах нотки на промяна на обществените настроения. Разбира се промяната не може да бъде постигната за една нощ, нито дори за една година, но поне аз смятам, че дори само говорейки открито по темата, се движим в правилната посока.

Преди всичко искам да изразя подкрепата си към шествието и целите му. БСМ вече направи това и се гордея, че това е единствената политическа организация, заедно с ПП „Зелените“, която има смелостта да застане публично срещу истеричното крякане и прикритото недоверие.

Под „истерично крякане“ имам предвид изявите на нео-фашисти като Боян „Расате“ Станков и на студентите-богослови, които, с благословията на БПЦ, проведоха анти-шествие по улиците на София.

Не ме разбирайте погрешно, изобщо не смятам да отнемам правото на дадена група хора да защитава или протестира дадени събития.

НО – това трябва да се случва в рамките на закона.

А изказванията, че хомосексуалността е: содомия, перверзия, извращение или ДОРИ ненормална са незаконни по силата на няколко основни нормативни акта, които се прилагат в тази страна:

1. Конституцията на Република България
2. Европейската харта за правата на човека
3. Договорът за Европейски съюз

Според които в хомосексуалността НЯМА НИЩО НЕНОРМАЛНО и че към тези хора не може да бъдат прилагани каквито и да е различни стандарти.

И след като:
Религиозните общности в България
Държавните институции
Еколозите
Миньорите
Царските офицери и пр.

Могат да провеждат свои собствени публични събития (няма значените дали протести или празненства), няма причина хората с различна от доминантната сексуална ориентация да не могат да го правят.

Съгласен съм с Радан, че не става въпрос просто за ЛГБТ-хората, а за толерантността към различните като цяло. Но това е битка, която трябва да се води всеки ден и по всеки удобен повод и чест прави на ЛГБТ-хората, че са готови да излязат на улицата и да се борят за изконните си права.

И преди съм казвал, че толерантността на означава да сегрегираш/скриеш някъде различните, а да признаеш, че дори малцинството има правото на същите права и свободи, каквито и ти.

Цивилизационен избор

Другото голямо нещо, което ми направи впечатление в истерията около шествието през последните дни беше делението на реакциите.

От едната страна (анти), както вече казах, са БПЦ, силно-вярващите християни и нео-фашистите (не поставям знак за равенство между тях!)

От другата страна посолствата на 10 държави като: САЩ, Германия, Франция, Норвегия, Белгия, Нидерландите и пр. Общо все държави, в които обществото е толкова недоразвито и зациклило, че няма накъде повече…

Няма как да не изведем заключението, че отношението ни към различните не е просто вътрешен или някакъв дребен частен въпрос. То определя по-широкият избор, който трябва да направим.

Аз съм направил този избор и точно заради това ще участвам в Парада на гордостта.

Тъй като не искам тази публикация да става прекалено дълга няма да коментирам друг основен аргумент „Нямам нищо против гейовете, ама да не се афишират„. Петя има отлична статия по темата.

Защо 1 Май?


Вие сте: 12-13 годишен, напълно неграмотен, израстнал в мизерия?

Ако отговаряте с „да“ на горните въпроси, то вие сте нашият човек!

Ние ви предлагаме: мизерно заплащане, работа в отвратителни условия, 18-часов работен ден

Струва ли ви се абсурдна подобна обява за работа?

Надявам се. Само преди около век обаче тя е била нещо съвсем обичайно. Малки деца са били най-търсените работници за мините за въглища в Прусия и германските държави, тъй като тунелчетата са били тесни и по-пригодени са по-малки телца. В текстилените фабрики навсякъде из Обединеното кралство (пример за обществено и политическо развитие) работниците са били заключвани за по 18 часа на ден във фабриките, а позволилите си да се опълчат са били жестоко наказвани (пребивани) от модерните за времето си предприемачи.

От другата страна на океана (формалният повод да отбелязваме датата 1 Май) през 1886 американските профсъюзи обявяват неофициална национална стачка, в която участие взимато 300’000 работници. Целта е нещо, което днес възприемаме за даденост – 8-часовият работен ден.

След тридневни протести в Чикато полицията и частни охранители започват да разпръскват тълпите, ранявайки стотици и убивайки няколко. На следващия ден, 4 Май, започват стълкновения между полиция и протестиращи. Хвърлена е бомба срещу полицаите, от която загива един, а други няколко са ранени. Полицията открива огън, безредиците преминават в открити стълкновения. Загиват безброй демонстранти. Седем анархисти са осъдени и екзекутирани набързо, един се самоубива в затвора. По-късно е доказана невинността им.

Но днес не е ден за траур и почит на жертвите. Днес е празник. Днес е ден да отдадем дължимото на тези, които да жертвали дори живота си понякога, за да можем да живеем по-справедлив и сигурен живот. Днес е ден, в който да спрем за няколко минути от забързания си и притеснен живот и да си кажем „Е, все пак нещо сме постигнали!„. Не като нация, а като хора.

Днес милиони други хора ще излязат по улиците на градове и села – в Германия, в Турция, в Индия, в Полша, в Нигерия, в САЩ, в Чили, за да отбележат това. Но също и да заявят, че са солидарни с всички онези, за които битката за елементарни придобивки и подобрения на условията на труд, не е приключила. С азиатските деца във „фабриките за пот“ в Китай, които произвеждат модерните ни маркови облекла срещу заплащане от една малка торба ориз на ден. С африканските земеделци, които живеят и умират в мизерия, заради протекционизма и експортните субсидии на хипер-развитите държави.

С българските шивачки в цеховете в Южна България, които седят заключени на работното си място, принудени да работят в тежки условия на труд без маски за лицето, за да не дишат отровното лепило например.

Днес ръководството на Българската социалистическа партия ще отпразнува заедно с 2-3 хиляди симпатизанти празника в Борисовата градина. Няма да има манифестация по улиците на София – може и от страх, че ще се види, че няма кой да ни последва.

А защо ли няма кой? Отговорът на този въпрос ще намерим, ако си отговорим на един друг – какво направихме за хората на труда в България през последните 4 години? Колко пъти господин Станишев отиде при шивачките в Родопите? Предотврати ли госпожа Масларова трудовите злополуки по строежите в София? Каква справедливост даде десятъкът на господин Орешарски на 1 милион българи, получаващи минимално трудово възнаграждение?

Мисля, че за никой не би било трудно да си отговори.

Борбата ни за по-справедлив живот за всички не е приключила. Днес ще отбележим постигнатото, утре ще продължим напред.

Честит празник на всички!

Равна работа, равно заплащане!

От Openly Feminist научих, че днес е „Денят на равното заплащане“. Той се отбелязва в САЩ през Април и отбелязва до кой ден от следващата година трябва да работят жените, за да изкарат толкова, колкото колегите си от мъжки пол за една година.

В България проблемът явно не стои толкова остро. Нашите колежки трябва да работят само до края на месец Февруари всяка година, за да припечелят толкова, колкото един средностатистически български мъж за 12 месеца. Паритет и солидарност.

В България положението е по-добре и от това в Германия където разликата е средно 20%, но е точно на средното ниво за Европейския съюз – 15%, което означава, че има още много, за което да работим.

И макар социализмът да е свършил чудеса по отношение участието на жените в икономическия и обществения живот за една малка и изостанала балканска държава като България и номинално да сме по-напред от доста други държави по отношение на официалното заплащане, жените в България срещат страшно много пречки в професионалното си развитие.

Тези пречки нямат нищо общо с икономическата логика – ако вярваме на идеолозите на свободния пазар – равната работа би трябвало да осигурява равно заплащане, но това очевидно не е така. Отгоре на всичкото българските жени заемат 2,5 пъти по-малко ръководни позиции отколкото мъжете у нас, въпреки че са по-образовани (пак статистически) и подготвени.

Освен това, има и други фактори където реалността не отговаря на свещената икономическа логика. Наслушал съм се на истории за млади (и не толкова) жени, които пробиват в работата си (независимо дали публична, държавна или частна) по онзи начин. По-лошото е, че на отделни места това не е просто „бърза лента“ към успеха, а се е превърнало в нещо очаквано и дори задължително, а отказът за примиряване води до блокиране на естественото развитие.

Ако трябва да спомена нещо позитивно за това правителство, то е приложената програма за увеличеното майчинство до 12 месеца. Но това не е достатъчно. Много български жени избират да не се възползват от тази програма, поради страха от това да изостанат много в работата си и да изгубят всякакви шансове за кариерно израстване. Възможността баби и други близки да гледат децата срещу заплащане, осигурено от държавата също е положителна крачка, която обаче се прилага само за децата между 9 месеца и 3 години. След това знаем добре какво е положението с детските градини – който не разполага с необходимите връзки и/или късмет да запише детето си в обществена такава е принуден да разчита на частните заведения, които са много скъпи и поставят много сериозен финансов товар върху младите семейства. Така навярно в много семейства с по-ниски доходи, в които родителите не могат да разчитат на по-възрастни роднини за грижите за детето, единият родител (обикновено майката?) е принуден да се откаже от професионално развитие, което допълнително ограничава доходите на тези семейства – т.е. получава се един порочен кръг, в който бедността води до още повече бедност и безизходица от мизерията.

Европейските социалисти планират да внесат за обсъждане и гласуване в следващия Европарламент директива, символично наречена „равна работа, равно заплащане„. Тази директива ще е добре дошла за България, но другите проблеми, изброени по-горе, не могат да бъдат решени чрез формални мерки.

За тях ще трябва политическа воля и много символични актове с цел промяна на манталитета на цялото общество – както на жените, така и на мъжете. Мога да дам един пример с Министър-председателя на Испания Хосе Луис Родригес Сапатеро (също социалист) в чиито два кабинета министерските постове са (почти) поравно разделени между мъже и жени, а някои от най-мъжките министерства като това на отбраната са поверени на жени.

Остава да видим кой български политик е готов да предложи политическо лидерство по този въпрос. Който го направи, може да спечели много – не само в краткосрочен план от страна на електората от женски пол, но и в дългосрочен – постепенното справяне с тези проблеми ще е изключително полезно за обществото ни, за което голяма част от жените се явяват огромен скрит потенциал, подобен на хората от малцинствените групи – роми, българи от турски произход и пр.

ДОБАВКА: Прокламация на Президента на САЩ Барак Обама по отношение на „Деня на равното заплащане“.