
Този въпрос ми се задава редовно повече от година, така че може би отговорът закъснява, но така или иначе в последните дни започнах да го чувам доста по-често, а и дойде времето за отговор.
Отговорът има две измерения – краткосрочно и за по-дълъг период от време. Преди да им обърна внимание обаче ми се струва най-логично да се върнем в изходна позиция – протестите.
Успяха ли протестите?
Последните дни най-често чувах разговорите да се въртят около темата “Има ли какво да празнуваме?”. Доста хора (правилно) отбелязаха, че правителството падна, когато партиите създали го поискаха това.
Всичко това е вярно, но пропуска един важен момент. Цепнатината в коалицията БСП-ДПС-Атака се появи вследствие на изборните резултати (от изборите за Европейски парламент). В тях БСП се сгромоляса тежко въпреки всички възможни опити да си осигури максимален брой гласове (помните ли още Бобов дол?)
Крахът на БСП нямаше да е толкова тотален без протестите, които съсредоточиха общественото внимание върху това какво се случва в управлението на страната, каква роля има БСП в него и които също така накараха хората навсякъде в страната да разговарят за тези въпроси.
Всъщност след изборите ДПС просто прояви легендарната си прагматичност и напусна потъващия кораб на Станишевата БСП много преди да има риск тя да я завлече към дъното със себе си.
Това е малкият успех на протестите
По-големият вече беше загатнат в горната секция – възраждането на гражданското чувство и идеята, че трябва не просто сами един по един да се интересуваме и възмущаваме от случващото се в управлението, но и да го обсъждаме с близки и не толкова хора и да се организираме за общо действие с тях е голямата победа на протеста.
Резултатът от това е натрупването на социален капитал, изразяващ се в по-информирани и образовани граждани, връзки и мрежи между тях, който тепърва ще ни служи.
Следващите месеци
Обнадеждаващото от последните седмици е, че все пак в България властта може да се смени, пряко волята на управляващите, по мирен път и чрез избори. Това е преминат тест за зрелостта на едно общество (да речем, че сме като 19-20 годишни – вече преминали най-дивите години, но все още неулегнали).
Твърде вероятно е предстоящите избори да възпроизведат същото или много подобно статукво. Напълно реална е опасността много от хората, с които трамбовахме площадите всяка вечер, да се разочароват, демотивират, дори да си стегнат багажа и да отидат да живеят някъде, където няма нужда се борят със зъби и нокти, за да постигнат елементарен ред и правила.
Затова най-важно е да се даде перспектива, която да запази надеждата на възможно най-голям брой хора. Ясно е, че нито една от политическите сили, участвали в Народното събрание досега, не може да даде такава алтернатива, а е спорно и доколко и другите извънпарламентарни сили имат този потенциал. Въпреки това е изключително важно в 43НС да има поне една политическа сила, която да изразява интересите на хората, които протестираха мирно над година. Не се наемам да заявя коя ще е тя, но се сещам за поне няколко групи от хора, които биха могли да изработят такава алтернатива.
Дългосрочнo (“Рим не е построен за ден”)
Мисля, че за всички нас по-важен трябва да е въпросът какво трябва да се направи през следващите няколко години (10-ина – да, съвсем сериозен съм), така че да отскубнем държавата си от ръцете на мафията и посредствеността и да я върнем по пътя на прогреса.
Търпение
Преди всичко трябва да сме наясно с това, че целта е голяма, има много спънки по пътя си и ще ни отнеме време да я постигнем. Същевременно търпението не означава нито кравешки да приемаме издевателствата на т.нар. “политически елит”, нито пасивно да чакаме някой друг да свърши тази работа вместо нас.
Работа
Постигането на тази амбициозна цел зависи от влагането на много усилия, добре премислени и още по-добре изпълнени. Връщайки се на предишната точка, ще уточня, че то също изисква инатът да работиш години без видим и сериозен успех и признание.
Това е единственият начин да построим нашия собствен Рим.