Русия

Зимни олимпийски игри Сочи 2014

февруари 2014    политика, спорт


Официалното лого на Зимните олимпийски игри

Олимпийските игри са трагедия най-вече за гражданите на Русия

Няколко пъти вече виждам опити да се приравнява критиката към организацията и провеждането на Зимните олимпийски игри в руския летен курорт Сочи на критика към едва ли не цялата руска душевност и култура. Истината е, че от грешката да дадеш на Путин и компания да прави Олимпийски игри, ще страдат преди всичко руските граждани.

Личният проект на Путин

От избора на място (любимият курорт на Путин), през този на изпълнителите на строителните работи, до ”гласуването” за лого на игрите, всичко свързано с Игрите е подчинено на личните амбиции и желания на руския президент.

Подчертал съм думата “лични” в горното изречение, защото управляващият елит в Русия (начело с Путин) всъщност преследва две цели:

  • Да подхранва амбицията и усещането за “Имперски проект”, което позволява вътрешно да се потушават желанията за реформиране и демократизация на страната.
  • Да консумира властта си, трупайки несметни богатства от властовите лостове и държавните ресурси.

Разбира се, когато сблъскаш личното щастие с публичния интерес, много често се появяват някои проблеми, например:

Неподходяща локация

Неслучайно споменах, че Сочи е любимият курорт на Путин, тъй като не изглежда да има друга логическа причина игрите да се проведат точно там.

Сочи е едно от малкото места в Русия, които се намират в субтропичния климатичен пояс и средната дневна температура за Февруари е… 6°C. Това изисква много сериозна организация за създаването и поддържането на условия, подходящи за провеждането на зимни спортове — нещо, с което организаторите изглежда се справят безупречно засега. Екологичната цена на това занятие е нещо, което ще оставя на специалистите да коментират.

 Бюджетни разхищения, корупция и непотизъм

Предстоящите игри ще са най-скъпите в историята въобще — $51млрд. За сравнение, предишните Зимни игри във Ванкувър струваха $7 млрд., а тези в Летните в Лондон през 2012 — $15млрд. Първоначалната сума, декларирана лично от Путин, беше $12млрд. Общо взето, всеки който се е занимавал с бизнес и/или управление на проекти знае, че когато реално похарчените средства надминат първоначалния бюджет над 4 пъти, имаш доста сериозен проблем. И разбира се тези пари не идват от джобовете на близките до властта корпорации и хора, а от държавната хазна. И според редица руски и чужди журналисти, огромната част от парите за Олимпиадата (до 90% според някои) са потънали точно в джобовете на тези, приближени на Кремъл, предприемачи.

Още по-тъжен го прави фактът, че Русия се намира на 55 място в Индекса на човешкото развитие, точно преди Румъния и България и навярно има много по-добри начини да бъдат похарчени въпросните $51 млрд. (За сравнение: тази цифра е равна на номиналния БВП на България през 2012)

Забравете за човека

Съвсем в духа на авторитарния съветски социализъм, когато пред ръководителите на Империята седят такива отговорни задачи, като усвояването на $51млрд., съдбата на обикновения човек е последна грижа.

Многобройни се историите за неспазване на елементарни норми на трудовото законодателство, наемането на нелегално пребиваващи в Русия работници от средноазиатските и кавказки републики, които лесно могат да бъдат манипулирани и притискани да не търсят правата си. А когато някой дръзне да го направи, цялата мощ на руската държава е на разположение да бъде смазана съпротивата, включително с цената на сексуално насилие.

Използването на репресии срещу човешките права е толкова дълбоко вкоренено в методиката на Кремъл, че някак съвсем естествено неговите представители откликнаха на критиките за неподготвеността на Сочи (за това повече по-надолу) с чистосърдечно признание, че незаконно следят и записват чуждите журналисти.

Сурова справедливост

Всичко казано дотук навярно щеше да мине незабелязано, ако градът-домакин беше напълно подготвен за Игрите. Няма никаква случайност обаче, че #SochiProblems се превърна в глобален феномен и нарицателно за провала на организаторите още преди да са започнали Игрите.

Съвсем закономерно е когато не се прилагат елементарни норми и правила и всичко се прави с цел “да дадем едни пари на едни приятели” резултатите да са плачевни. Историите и снимките на полуготовите (и разпадащи се в някои случаи) хотели, лоша храна и смешни преводи дадоха страхотна възможност на западните медии да понатрупат посещения на сайтовете си, а и да заздравят някои стари стереотипи за Русия (и източноевропейците).

Със сигурност обаче домакините ще направят всичко възможно зрителите по телевизионните екрани, а и гостите, доколкото може, да видят една красива и феерична Олимпиада. И наистина имам предвид всичко, като например да боядисат тревата зелена:

 

И докато ние гледаме и се подхилкваме (или спорим), за руския народ Олимпиадата ще достигне пропрорциите на древногръцка трагедия — докато те гледат запленени, бъдещето им се _проиграва_ в преносен и реален смисъл.

Ще завърша с любимата си снимка от Сочи, която идеално описва отношението на всички, които стоим отстрани и гледаме като жури какво се случва в Русия:

 

Геройски загинал

юни 2011    общество, политика
Снимката е от личния ми архив 🙂

Направо се радвам, че „В крак с времето“ беше така скоропостижно заличена. Не ме разбирайте погрешно, и аз като мнозинството от коментаторите, които се изказаха по темата, смятам че произведението беше уникално в замисъла си и реакциите, които предизвика, го доказаха.

Защо тогава се радвам, че го махнаха?

Представете си какво щеше да се случи, ако го бяха оставили. Помислете си за десетките паметници, монументи и всякакви произведения на изкуството, разпръснати из София, които се намират в окаян вид.

Надрасканият паметник първо щеше да спре да бъде сензация, после щеше да се измърля, нетолковаталантливите улични „артисти“ щяха да започнат да се упражняват върху него и накрая масовата посредственост, в която тънем (по собствен избор) щеше да завладее и тази искрица чист гений.

Ролята на изкуството е да предизвиква

„В крак с времето“ ни предизвика поне на няколко нива. Тези от нас, които са способни на повече от елементарното „за и против съветския комунизъм“ се запитаха дали авторът не е искал да ни каже, че просто заменихме фалшивото благоговение пред едни изкуствени герои с други според конюнктурата на деня (присъствието на Дядо Кока-Коледа и Роналд Макдоналд никак не е случайно).

За други пък произведението беше първи повод да осъзнаят и да заемат страна в противопоставянето, което съществува в обществото ни между „стари“ и „нови“ хора (без възрастта да е определящ фактор за разделението между тях).

И докато руските форуми и медии се възмущаваха в хор, няколко (десетки?) хиляди българи се изредиха да се снимат усмихнати пред украсения монумент, въобще недавайки вид да се интересуват от мнението на Големия Източен Брат и с това показаха, че най-накрая май идва поколение, което ще успее да се отскубне от психологическата зависимост към Русия (дали про- или анти-). Защото хората, които превърнаха „В крак с времето“ в събитие не са тези, които ходят на бдения и участват в подписки за премахването на Паметника на Съветската армия. За тях той е просто част от декора на София, столицата ни, която е преживяла толкова много инвазии и господари и която е запазила по нещо от всеки.

Каква я мислехме, каква излезе?

септември 2009    политика
Прекарах последните два дни да се надсмивам над старческите бъртвежи на Владимир Буковски и прехласването на българските интелектуалци и блогъри пред „непринудения му стил“.

Смятах, че всички приказки за феминистката и педерастка конспирация за налагането на нео-Марксистки тоталитарен ред в стил „1984“ са смехотворни глупости. Смятах, че изказването „Обама беше избран не защото е по-умен, а защото е негър“ е бълнуване на един възрастен човек с дълбоко вкоренен и неизлечим расизъм, който смята всички хора от небялата раса за нисши същества.

А то какво излезе – „Германия ще бъде управлявана от жена и гей мъж„.

Разбира се световните медии (те са част от голямата конспирация) не обръщат почти никакво внимание на този факт, а по-скоро се концентрират върху фактите, че г-жа Меркел изкара един успешен мандат в трудна коалиция, сравнително успя да запази Германия от кризата или че г-н Вестервеле е политик, който е започнал през 80-та година с основаването на младежката организация на партията си и е преминал през всички нива, бидейки доста последователен през цялото това време.

И макар бъртвежите на г-н Буковски да не ме вълнуват толкова, съм притеснен от това колко много млади, интелигентни българи с несъмнено демократични устои се понасят по течението на анти-политкоректното говорене.

Разбирам нагласите и спомените от едно време, но политическата коректност и цензурата стоят на два много далечни края на една тенденция. И когато някой се опитва да оправдае позицията си против, аргументирайки я с висшата ценност за „свободата на словото“ (която впрочем идва само и единствено след „свободата на съзнанието и мисълта“), нека си припомним, че разликата между „свобода“ и „сЛободия“ е това, че едното предполага и отговорности.

За финал бих искал нагледно да ви разясня какво ни очаква по времето на Новия Световен Ред:

Разголени феминизирани негърки ще газят педалските ни задници (ето, че не е толкова трудно да се пише политически некоректно).

Актуализация:


След края на футболната среща този привърженик беше арестуван и хвърлен в затвора с доживотна присъда без право на замяна, заради намацване с политически некоректни символи…

We don’t wanna PutIn

февруари 2009    политика
Да речем, че вие сте средностатистически български интернет потребител в активна възраст.

Не обичате комунистите, презирате Путин и Русия, не знаете за кой да гласувате на Евровизия???

Не се чудете повече!

Грузия е ибрала да участва в уникална песен, в която се пее „We don’t wanna put-in…“, тоест „Не искаме Путин“:

Е, никой не е рекъл, че руският министър-председател ще се радва само на позитивни поп-изпълнения в негова чест. Интересно обаче защо грузинците не пеят за руския президент и „символ на държавността“ – г-н Медведев?

Обама или Макейн?

септември 2008    политика

Надпреварата привидно се обърна. Така ли е обаче?


„Време е да залягаш над учебниците, Сара“ Така завършва коментарът на Блейк Хауншел в FP Passport за първото медийно участие на Сара Пейлин, кандидат за вице-президент на САЩ от Републиканската партия. Целият текст е много остроумно написан и сравнява Пейлин със стресирана студентка, зубреща за изпит, на която накрая се пада най-лесният въпрос, който тя разбира се не е подготвила.
След няколкото дни, отдадени на историческата тематика, сега се връщам на друга любима тема – предстоящите избори за Президент на САЩ.

Макейн и щабът му изненадаха всички като предложиха почти неизвестната Сара Пейлин, губернатор на Аляска за вице-президент на страната. Разговарях с доста хора, които оцениха хода като хитър и носещ успех за Макейн. Непосредствено след избора обаче, по Пейлин се изля каква ли не помия – за 17-годишната й, бременна дъщеря; за мъжът й, който бил осъден преди 20 години за шофиране в нетрезво състояние (много ми харесва американският термин DUI – driving under the influence); за уволнения шериф или шеф на гвардията (не помня точно какъв беше), който се развел със…сестра на мъжа на Пейлин? Моето любимо е от последните дни – свързано с т.нар. „Мост за никъде“ – проект за мултимилионен мост, който да свърже няколко хиляден град в Аляска с остров с население… под 100 души, който Пейлин първо подкрепяла, пък после блокирала. Класически пример за т.нар. „pork barreling„, тоест склонноста на политиците да харчат милиони в определени райони, които да им гарантират избиране (да, има го и в Америка).

Щабът на Макейн-Пейлин обаче се справи много добре с всички тези атаки и дори успя да излезе доста по-силен от тях, печелейки точки по плоскостта „тя е обикновена жена, майка на 5 деца и един от вас„. Но според мен републиканците съвсем скоро ще излязат от хубавия пиянски блян и ще бъдат ударени от остър махмурлук. Сигнал е първото интервю на Пейлин пред ЕйБиСи. Във видеото долу можете да видите какво е предизвикало реакцията на Хауншел, но това далеч не е единственият бисер от интервюто. Имало е също и изказвания от типа на „Атаката на Русия срещу Грузия не беше предизвикана с нищо“ (твърдение, което едва ли и самият Саакашвили би защитил), „Ако Русия продължи, войната е неизбежна“ и др., които показват дълбокия профанизъм и липсата на елементарни познания за света от страна на Пейлин. САЩ през 2008 обаче не е САЩ по време на Буш-баща, когато вице-президентът Дан Куейл можеше да каже, че „съжалява, че не говори латински„, за да може да си говори с хората по време на посещението му в Латинска Америка.

[Видео]

[Край на видеото]

В момента Макейн-Пейлин имат малка преднина пред Обама-Байдън и това вече докара някои демократи и либерални медии отвъд океана до истерия. Ако щабът на Обама беше толкова глупав и безидеен обаче да се справи с подобна ситуация едва ли чернокожият сенатор щеше да стигне и до мястото където е в момента. Имаше много подобни „катастрофи“ по време на първичните избори, но Обама на много пъти успя да излезе по-силен от тях, докато всеки следващ провал на съперницата му Хилари разклащаше лодката й все по-силно.

Още повече че, както не веднъж съм споменавал, президентът на САЩ се избира от т.нар. Електорална колегия, в която всеки щат има определен брой гласове (броят на представителите в Конгреса + сенаторите в Сената). Големите щати (Калифорния, Ню Йорк, Пенсилвания, Флорида, Тексас) имат доста повече гласове от малките такива (Монтана, Аляска, Северна Дакота). Голям брой от тези големи щати гласува типично за демократите (Калифорния и Ню Йорк). Реално тези щати определят и следващия президент тъй като правилото е, че гласовете на всеки щат се дават на победителя, а не се разпределят според процента гласове.

В момента, според Real Clear Politics, сайт който следи електоралните проучвания на основните агенции и на тази основа прави разпределение на Електоралната колегия, Барак Обама води с един глас пред Джон Макейн (217:216). Това е обаче, ако не се вземат предвид 105-те гласа на т.нар. „toss up“ или „несигурни“ щати. Ако те бъдат разпределени според това кой води в момента (дори с минимална преднина – те за това се смятат за несигурни) Обама ще получи 273 гласа, срещу 265 за Макейн. А за победа са нужни 270 гласа. Освен това става въпрос за щати като Пенсилвания, Охайо, Мичиган, Индиана, голяма част от които традиционно клонят към демократите.

Още повече, че колкото по-наближават изборите и битката за гласове се изостря, толкова повече Макейн-Пейлин ще трябва да радикализират позициите си, за да си осигурят „ядрото“ на републиканския електорат – белите евангелисти, които държат много крайни позиции по въпроси като абортите, правото на притежаване на оръжие и пр. Това лесно ще тласне населението на по-умерени и развити щати като Пенсилвания, Мичиган и пр. към по-умерения и модерен кандидат – Барак Обама.

Така че Обама все още е лидер в състезанието с добри позиции да го спечели.

Вижте още:

Грузинска авантюра

август 2008    политика
Изпуснах малко началото на конфликта в Грузия, но бързо наваксах и то най-вече благодарение на чудесните новини, коментари и анализи в блога на Делян Делчев.
Обществото ни, в това число и блогосферата, се разделиха по традиционната линия русофили-русофоби, която трови умовете на прекалено много хора, живеещи в границите на любимата ни Република. Особено много ме изнервя фактът, че замъглените от любов или омраза умове изкривяват фактите до висоти, непознати и за нацистката пропаганда. Случайно или не, реално или имагинерно, ми се струва, че хората, които се самоопределят като „демократи”, „антикомунисти”, „идеалисти” и пр. водят в парада на лицемерието и двойните стандарти.

Познавам хора, които бяха против признаването независимостта на Косово и сега са твърдо против намесата на Русия в отношенията на Грузия със сепаратистките й области. Но познавам и такива, които припяваха оди на радостта за поредното разцепване на Сърбия и громяха „остарелия” принцип на ненамеса в суверенността на една държава, а сега сипят крокодилски сълзи за Грузия и нарушеният й държавен и демократичен суверенитет. Вярно е, че подобна е и разликата им в отношението към Путин и Саакашвили (който почерпи вдъхновение в политическите средства за спечелване на втори мандат от привидния си враг), но настоящето тържество на посредствеността и лицемерието е учудващо.

Иначе войната е гадна работа, откъдето и да я погледнеш. Както с грузинските грозотии, така и с руските изстъпления. Наслушах се на приказки за „несъразмерната” реакция на Русия. Може би е време за възрастните хора, които пишат в интернет да разберат, че в политиката и най-вече в международните отношения няма такова нещо като „несъразмерна” реакция. Войната има само една цел – с минимални усилия и ресурси да поставиш врага си на колене, така че да наложиш собственото си мнение и желани действия. Това направи Русия. Това е правила Великобритания по време на империализма, Османската империя на Балканския полуостров, САЩ в Тихия океан по време на 2СВ (кулминацията е двете ядрени бомби). Примерите не се изчерпват само с това.

Никой не може да си обясни обаче защо Саакашвили предприе толкова глупав и отчаян ход. Плод на неопитност, необузданост или откровена глупост беше решението му? Трудно е да се каже. Радан има теория, че всъщност авантюрата е била с цел Грузия да излезе „морален победител” в конфликта и с това да спечели позиции в международен план, включително покана за членство в НАТО и гарантиране сигурността на Грузия.

Моята теория се простира малко по-надалеч. Руската реакция и смазването и окупирането на Грузия е била желана от страна на САЩ. Един вид предизвикване на дивашки действия, които после да бъдат заклеймявани. По всичко личи, че постигнаха целите си – в Украйна вече се притесняват за собствената си сигурност виз-а-ви Русия, Федерацията ще има проблеми с всичките си съседи, с които се опитва да се държи като метрополия с колониите си (имам предвид бившите съветски републики), ЕС започва да се консолидира пред лицето на врага, Франция и Германия бързо смениха позицията си за членството на Грузия в НАТО и по всичко изглежда, че страната скоро ще получи план за членство. Това пък е и ще бъде голямата победа за грузинското ръководство.

Тоест американците измислят и налагат операцията срещу Южна Осетия. Саакашвили я провежда с ясното съзнание, че ще бъдат смазани. Спорно е дали наистина очаква помощ от САЩ, а американците де факто го предават, спокойни, че ще могат да му затворят после устата с наградата „членство в НАТО”; или Саакашвили е наясно, че целта е армията му да бъде смазана и страната да пострада, за да си спечели наградата след това.

Който и от вариантите да е верен обаче, едно е ясно: някои направи много гадна сделка. Разбира се изгубиха обикновените осетинци и грузинци. Дали САЩ жертваха съюзника си или Саакашвили собствената си армия и народ? Едва ли някога ще разберем, но пък можем да си направим изводите – в политиката и войната морал не съществува.

Снимка: Ройтерс

This is f*****g scary!

юли 2008    политика

Чували ли сте за Младежкото демократическо антифашистко движение НАШИ – най-голямата руска младежка организация, създадена от Путин?

Предлагам ви едно фото-есе, направено за Time magazine преди вероятно повече от година, в което можете да се запознаете с ежедневието на Летния лагер на НАШИ.

Нали се сещате колко демократична и антифашистка може да бъде една подобна организация, която никога не поставя под съмнение авторитетите?

Притеснителното е, че някои другари в БСП искат да играят по същия начин с младежката организация на партията, използвайки я за своите користи цели. Именно поради този факт БСМ е страдала и страда от приятелски огън от създаването си през 1994г. до днес. И заради независимостта си, демократичността си и свободолюбието на хората, които я изградиха и запазиха.

И заради такива хора тези, които искат да осъществят личните си властови амбиции няма да успеят да превърнат младежкото пространство на Левицата в гнилоч, подобен на НАШИ.

Русофрения

януари 2008    политика
„Привет“ или „Вън“? В политиката по-важен от емоциите е само националният интерес
Моя статия, публикувана на 24 януари 2008г. на страницата на БСМ във в-к ДУМА

Моля ви да прочетете тази статия до края й. Тъй като освен на страница „Лъвчета“ в ДУМА смятам да я публикувам и на сайта на БСМ (www.bsm.bg), както и в личния си блог (или електронен дневник) (gospodin-i.blogspot.com), тя ще стигне до много голяма аудитория от хора от най-различни социални групи. И честно казано очаквам никой да не е съгласен с нея.

Миналата седмица нацията ни се оказа толкова разделена, колкото не е била от много отдавна. Формалният повод се оказа официалното посещение на руския президент Владимир Путин в България, но той разпали една стара вражда – тази между русофили и русофоби. Наскоро един блогър (не запомних кой точно и предварително се извинявам за този пропуск на автора) написа, че противопоставянето между русофили и русофоби е единственото автентично разделение в българската политика. В първия момент отхвърлих подобно твърдени с лека ръка, но след това се замислих и си казах, че може би авторът никак не греши като твърди подобно нещо.

През последните няколко дни се нагледахме на посрещания и концерти (ОСАННА!), плакати и протести (УУУ!) за и против визитата на г-н Путин в България. Освен това се наслушахме на коментари колко хубава или колко лоша е Ру…искам да кажа тръбата за България. Не, не е печатна грешка. Зад всички привидно (гео-)политически разговори и дебати всъщност се крие един предимно емоционален въпрос – харесваме ли Русия.

По този въпрос нацията ни общо взето се дели 50:50. Всяка половина има своите доводи и ги защитава с неутолима жар. Проблемът не е в различните мнения. В крайна сметка разнопосочността в мисленето и плурализмът са основа на онази красива идея „демокрация“, която през последните почти 20 години се опитваме да изкараме от кавичките и да вкараме в устройството и функционирането на древната си държава.

Проблемът е в радикалността, с която тези две „идеологии“ си служат. Говоря за онази разрушителна склонност да се отречеш от всеки и всичко руско, защото в него виждаш причина за собствените си „семейни“ проблеми. Или за онази притеснителна разсеяност, когато благоговееш пред „реда и законността“, забравяйки че в една огромна страна убиват журналисти, само защото са повдигнали неудобни въпроси и са настояли на правото си да го правят.

Още по-лошо е обаче, когато последователите на тези „доктрини“ искат те да определят външната политика на страната ни. Както споменах по-горе въпросът за Русия е емоционален. А в политиката емоцията е антоним на рационалността, която твърди, че действията трябва да се правят предвид внимателно премисленият и претеглен собствен интерес, а не според добрите/лошите чувства към дадена страна или политик.

Ако не друго, то ви моля да приеме този кратък материал като молба към вас. Да бъдете по-малко емоционални и по-разсъдливи, когато преценявате кое е най-добро за страната ни. Политиката е работа на политиците, но от нас зависи кого избираме и какво прави той от наше име.

Снимки (по реда на показването): dnevnik.bg, dsb.bg и actualno.bg.

Голям шлем. Наистина.

януари 2008    икономика, политика
В английската версия на сайта си, сръбската новинарска агенция Б92 публикува дописка за подписаното в Москва споразумение между Русия и Сърбия за строеж на газопровод, част от Южен поток и продажбата на 51% от нефтопреработвателната компания НИС за 400 млн. евро – около 2 пъти по-ниско от реалната цена по пазарна стойност на дяла.

Пазарната оценка на НИС е над 2 млрд. евро, което превръща сделката в сладък спомен за приватизацията по времето на правителствата на Костов и Сакскобурготски, когато водещи български държавни компании се разпродаваха на подобни справедливи цени (примери бол: Нефтохим, БГА Балкан, БТК и пр.)

Отделно пък в договора е записани, че в бъдещата компания, която ще построи и стопанисва тръбата на сръбска територия Газпром ще има не по-малко от 51% собственост, а сръбската страна най-много 49%.

Четейки тези интересни подробности около договора между Сърбия и Русия не мога да не се запитам какви точно основания и разумни аргументи ни изтъкват критиците на Първанов? Защото в сравнение с това, което Сърбия прави ние наистина постигнахме голям шлем. Да, напълно зависими сме от Русия и това продължава да е така, но нека се запитаме дали като страна, която получава 100% от енергийните си източници от Русия имаме избор и дали има друг вариант?